В момента чета книгата на Дейвид Койзиц „Политически виждания и илюзии: обзор и християнска критика на съвременните идеологии“ (David T. Koyzis. Political Visions & Illusions: A Survey & Christian Critique of Contemporary Ideologies. IVP Academic, 2009). Книгата е много интересна, особено за лаици в областта, като накратко представя произхода, основните виждания и историческото развитие на 5 големи политически идеологии (думата предпочитана от автора) – либерализъм, консерватизъм, национализъм, демокрация и социализъм. Една от основните му тези (която аз напълно споделям) е, че в основата си всяка от тях е религиозна по своя характер понеже всяка съдържа виждания свързани с природата на реалността, индивидите и обществото и общото благо, които в края на краищата рефлектират в твърдения за „грях и спасение“ (макар и изказани на един нерелигиозен език).
Първата система, която Койзиц разглежда е либерализма. В неговият център стои издигането на личната свобода на индивида като основно благо и ценност. По този начин либерализмът е свързан с развития, които днес всеки приема за положителни като свободата на вярата и убежденията или правото различни виждания да бъдат изразявани свободно. Има дори основание да кажем, че либералните идеи до такава степен са проникнали в съвременното западно общество, че днес политическите спорове на практика се водят между „консервативни либерали, либерални либерали и радикални либерали“ (Аласандър МакИнтайър) като „консервативните“ на практика са просто старомодни „либерали,“ а различните страни споделят в основата си еднакви приемания за човешката природа и политическата общност. Например спорът за абортите днес се гради до голяма степен върху аргументи свързани с противопоставящи се права на отделни личности (майката и нероденото дете), което по своята същност е изцяло либерална постановка. На практика спорът може да бъде воден и на основата на последствията за цялото общество (което би предполагало вече различна ценностна система), но в по-голямата си част това просто не се случва.
При либерализмът индивидът се разглежда като автономен, като управляващ сам себе си според закони и правила, които сам е избрал. Това обаче не означава, че всеки може да прави каквото си поиска. Когато моите действия накърняват свободата на някой друг тогава аз трябва да бъда държан отговорен за това. Да осигурява тези лични свободи е основната роля на държавата. Тя е резултат от доброволен договор между свободни индивиди, които целят да защитят своите лични свободи (като сигурност и собственост). От това следват две неща: Първо, в тази схема индивида стои над държавата и второ, ролята на държавата е относително малка. Последното не означава, че тя е слаба, но нейната сила е най-голяма именно когато тя ограничава своята намеса в живота на отделните индивиди. Тя осигурява една рамка на сигурност, в която хората са в състояние да преследват своите различни интереси.
Реалността обаче се оказва по-различна. Икономическите идеи на Адам Смит изразени в „Богатството на наросите“ (1776) на практика представляват именно либерални идеи пренесени от политическата в икономическата сфера и основаващи се на свободната конкуренция между отделните индивиди, които на свой ред създават един напълно свободен пазар. Според Смит тази свобода от регулация ще създаде една „невидима ръка,“ която ще допринесе за доброто на цялото общество.
Оказва се обаче, че това има своя мрачна страна. За голяма част от хората условията за живот не се подобряват. На различни места малки групи хора успяват да монополизират цели сектори от икономиката и по този начин успешно изхвърлят всички останали от тях чрез своята икономическа сила ограничавайки по този начин тяхната способност да участват в „играта“ и да преследват своя интерес. В края на краищата се налага държавата да се намеси в по-голяма степен отколкото либералите приемат отначало. Пример за такава по-голяма намеса са например антотръстовите законодателства от 1984 и 1911 в САЩ. Така тя се оказва не просто задаваща правилата на играта, но и регулираща самата игра, което представлява много сериозна стъпка отвъд това, което могат да видят мислители като Джон Лок или Адам Смит.
Това обаче не е последната намеса, която осъществява държавата. Държавници като Франклин Делано Рузвелт и икономисти като Джон Кейнс посочват (съвсем вярно) липсата на еднакви възможности за различните хора. Родените в бедни семейства и изостанали общности очевидно нямат еднакъв достъп до образование и други възможности като родените в елитни семейства. И макар това да не е първоначалната либерална идея стремежът към уеднаквяване на тези възможности е напълно в хармония с основните либерални приемания. По този начин държавната намеса скача още повече в нейния стремеж да осигури относително равен старт и „по-честна игра“ за всички свои поданици. Това преразпределяне на благата може да изглежда донякъде подобно на комунизма, но в своята основа то е водено от коренно различни подбуди и ценности – в единия случай водеща е общността докато в другия отделната личност.
Последно, през последните десетилетия либерализмът прави още една крачка напред гласно или негласно заявявайки, че държавата не може да определя нищо като общо благо. Това представлява рязко скъсване с до този момент много устойчивите традиции на мислители като Аристотел и Тома Аквински и на практика означава, че дори противоположни разбирания за човешкото добро могат да съществуват паралелно без държавата да приема едното и да отхвърля другото. Нейната единствена цел трябва да бъде да им помогне да съжителстват доколкото е възможно мирно. По този начин тя става (поне привидно) духовно „вакантна“ или „деонтологично либерална.“
Казано по различен начин това означава, че държавата отказва да налага морални ценности по законодателен път. Това има пряка връзка с огромните спорове през последните десетилетия свързани с въпросите за правата на ЛГБТ общностите, еднополовите бракове, промяната на пола или абортите. Не всички либерали застават на единна позиция по тези въпроси, но тази крачка отново е логично развитие на основни либерални идеи.
Разбира се, проблемът с това е, че макар една либерална държава да може да твърди, че е неутрална спрямо моралните критерии на своите поданици то техните избори носят различни последици като за отделните индивиди така и за обществото като цяло. Нещо повече, тази неутралност на практика е фалшива – издигайки определени приемания като ценности тя на практика прави избор, който съвсем не е неутрален. „Празният площад“ (по думите на Нюхауз) всъщност съвсем не е „празен.“ Той е завладян от определени ценности.
Нищо от казаното не означава, че либерализмът е лош или, че един християнин не може да се определя като либерал (в един или друг смисъл на думата – като видяхме исторически тя може да означава доста различни неща.). Очевидно той е донесъл много добри неща. Но на мен ми се струва доста очевидно, че християните не могат да приемат напълно безкритично нито цялостния набор от либерални приемания нито всички логически следствия от тях.
Rado's blog 