Божията политика


от Радостин Марчев

проповядвана на 2.06.2019

във Втора евангелска баптистка църква

Преди седмица участвахме в избори. Сигурен съм, че мнозина от вас са се чудели за кого да гласуват и как да разпознаят правилната партия и кандидат. Търсили сте този, който ще защитава вашите разбирания и интереси. Може би някои от вас специално са търсили някой политик християнин, за когото да дадат гласа си. Други са решили, че както още преди 1 век казал Бай Ганьо „Всички са маскари” и въобще не са гласували. Сигурно е имало и такива защото избирателната активност в България беше една от най-ниските в целия ЕС.

Знам, че е трудно да говорим за политика понеже политиката често разделя хората. Още по-трудно е да говорим за политика в църква. Преди няколко години в България беше приет специален закон, който забранява свещенослужителите да правят полтическа агитация по време на църковни дейности (и ако питате мен законът е добър).

Но днес аз ще говоря за политика, макар и по един начин, който сигурно ще изненада доста от вас. Ще говоря понеже мисля, че има някои неща, които мнозина християни не знаят или сме забравили, но които трябва да бъдат повтаряни и помнени.

Много хора мислят за политиката и разбират политиката по един много тесен и ограничен начин. Но политиката не означава просто да се определиш като ляв или десен. Политика не е просто да гласуваш на избори. Политика не е дори само да вдигаш шум и да протестираш когато смяташ, че някой закон е опасен или че се прави завой в погрешна посока. Политиката включва всички тези неща, но по своята същност тя е много по-широко понятие. Политиката на практика е свързана нашият светоглед. Как виждаш себе си? Как виждаш света? Как възприемаш своето място и отговорност в обществото, в което живееш? И как действаш в него воден от тези свои убеждения? Всичко това са разбирания, които в крайна сметка ще имат политически израз и последствия.

Можем да погледнем на това и от обратната страна. Как формираме своите политически убеждения? Някои неща са ясни. Ние следим дали партиите и лицата, които ни управляват правят живота ни по-добър и съответно решаваме дали да ги подкрепим или не. Ние също така сме подложени на политическа пропаганда и контрапропаганда – най-вече когато наближат избори, но и през останалото време макар и в по-малка степен.

Но това не е всичко. Ние сме подложени на една друга не толкова забележима, но дори по-силна пропаганда, която ни влияе и ни формира дори без да усещаме това. Тя идва от книгите, които четем (или които сме пропуснали да прочетем). Тя идва от музиката, която слушаме и филмите, които гледаме. Може да мислите, че са само развлечение, но те всъщност ни оказват много по-голямо влияние отколкото си даваме сметка. Ние се влияем от рекламите и от изложенията в моловете, които посещаваме дори да не усещаме това.

Докато голямата ми дъщеря растеше през последните години забелязах нещо – колкото повече неща й купуваме толкова по-малко започва да ги цени тя. И колкото повече има толкова повече иска. За едно дете е много лесно да развие консумеризъм и егоизъм, да започне да мисли единствено за задоволяване на личните си прищевки и изобщо да не се научи да мисли за другите.

И това не се отнася само за децата. Хората съвсем вярно са казали, че властта лесно покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно. Нашата българска форма на това е „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски. Парите секса и властта могат лесно да формират начина, по който мислим и действаме и да ни превърнат в определен вид личности. И след това тези личности живеят и действат в обществото според характера, който са изградили. И ако мислим, че това няма нищо общо с политиката, много се лъжем.

Тези неща са политически и ние трябва да си дадем сметка за това.

Някои от вас може би вече губят търпение и си казват: Това може и да е така, но защо трябва да го слушаме в църква? Какво общо има това с нашата християнска вяра.

Отговорът е – ако това е вярно, ако разбираме политиката по този начин, то християнската вяра е дълбоко и незименно политическа.

Тя започва с едно послание, което преминава ясно през цялата Библия – Бог е цар.

Псалм 103:19 Господ е поставил престола Си на небето и Неговото царство владее над всичко.

1 Летописи 16:31 Нека да се веселят небесата, и да се радва светът: И да казват между народите: Господ царува.

Пс. 45:6 Твоят престол, Боже, е до вечни векове; Скиптърът на Твоето царство е скиптър на правота.

Псалм 29:10 Господ седна Цар…; Да! Господ седи като Цар до века

Псалм 47:7-8 Бог е цар на цялата земя…. Бог царува над народите.

1 Тимотей 1:17 А на вечния Цар, на безсмъртния, невидимия, единствения Бог, да бъде чест и слава до вечни векове.

Ние можем да четем Библиите си години наред без да обърнем внимание, че това е едно силно политическо послание. Но то е точно такова.

Можем да бъдем дори още по-конкретни. Библията не говори само за Бог като цар – тя свежда този Цар до личността на Исус Христос.

Когато са във Филипи апостолите са обвинени, че проповядват друг цар – Исус (Деяния 17:7).

В Ефесяни 1:20-21 Павел пише, че Бог възкреси Христос, и Го постави да седне от дясната Си страна на небесата, далече по-горе от всяко началство и власт, сила и господство, и всяко име, с което се именуват, не само в тоя свят, но и в бъдещия.

Това е силно политичекси текст.

Можем да отидем дори още по-нататък – Христос не е цар без царство. Той царува над цялата вселена и земята, на която живеем няма да бъде изключение.

Господната молитва, на която Исус ни научи да се молим включва думите: „Да дойде Твоето царство както на небето така и на земята.” Това е една много политическа молитва, макар че някои хора се чувстват неудобно да я нарекат по този начин.

Всъщност благата вест, която християните проповядват е много тясно свързана точно с Божието царство.

Още с първите си думи евангелието според Марко описва благата вест по следния начин: „Времето се изпълни, и Божието царство наближи.”

В Матей 4:23 евангелситът описва служениуето на Исус на земята по следния начин: Тогава Исус ходеше по цяла Галилея, и поучаваше в синагогите им, и проповядваше благовестието на царството. Благата вест е блага вест за едно идващо царство и тя не може да бъде разделена от него.

Дори последните думи на Христос преди да се възнесе според евангелист Лука отново са свързани с Божието царство

Деяния 1:3 (Исус) представи Себе Си жив след страданието Си с много верни доказателства, като им се явяваше през четиридесет дни и им говореше за Божието царство.

Аз съм чувал и чел хора да дават определение на християнската блага вест, в което идеята за Божието царство изцяло липсва. Но опитайте се да прочетете евангелията (а и посланията на Павел) без този елемент и ще видите колко невъзможно е това.

Днес ние може да не си даваме сметка за това, но всеки път когато първите християни са проповядвали Христос по този начин те са изказали едно политическо послание. Това послание е казвало, че цезарят не е последната инстанция, не е истинският владетел, че царството му е само имитация на истинскто вечно царство на царят Христос, което наближава с всеки изминал ден. И когато хората да били приканвани да дойдат при Христос като Спасител те са били приканвани да го приемат и като Цар – истинскиият Цар, на когото дължат своята последна вярност. Това не означава, че те повече няма да се покоряват на светските власти, но означава, че когато тяхната вярност към царят Исус и Неговото царство е предизвикана те трябва да са готови във всеки един момент да кажат като Петър: „Подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеци.”

Започвате ли да разбирате колко политическо е християнското послание? Ние може би не винаги си даваме сметка за това, но владетелите на този свят винаги са го разбирали много добре. И това е причината християните да са били гонени и да продължават да бъдат гонени в някои части на света.

Днес в България ние не сме гонени заради вярата си. Но гонени или не ние никога не трябва да забравяме това послание за Царят Исус, на Когото дължим нашата последна вярност. Ние никога не трябва да забравяме и посланието за идващото Божие царство, което е много по-добро, по-справедливо, по-красиво и по-истинско от всяко земно царство, което бихме могли да изградим със собствените си усилия. И ако нашите умове и сърца не са фокусирани върху тези неща нашето християнство много лесно може да се превърне в пародия.

Това е една съвсем реална възможност. Както ви казах ние живеем в един свят, в който постоянно сме подлагани на пропаганда – от книгите, от филмите, от рекламите, от телевизията, от моловете – пропаганда, която ни говори за други царства и за други господари и която изисква от нас различна вярност.

И аз вярвам, че това е една от причините Христос да основе Своята църква – за да можем ние събирайки се постоянно да си напомняме тези неща.

В църквата ние четем Писанията и чуваме историята за Царят, Който обича Своето творение и Който никога не го изоставя, а търси начин да го спаси.

В проповедта това откровение е ясно разяснявано.

В поклонението, както показва името му, ние се покланяме на този наш Цар и отново си напомняме къде е нашата вярност. Понякога ние изразяваме това дори с физическите си жестове – вдигам ръце или заставаме на колене – и те не са без значение, понеже те ни учат на нещо важно.

В кръщението ние заявяваме с устните си, че приемаме Царят Исус за наш Господар.

В Господната вечеря ние възпоменаваме жертвата, която Христос е направил за нас. Но когато пише към коринтяните апостол Павел добавя и един друг детайл. Всеки път когато ядете от тоя хляб и пиете от тая чаша, казва той, възпоменавате смъртта на Господа докато дойде Той. Това е малък, но много ясен и силен детайл, който превръща Господната трапеза в една политическо послание – в едно напомняне за идващото Божие царство, което ние очакваме.

Цялото християнско богослужение е изградено така, че да напомня за Царят Исус и за Божието царство и по този начин е едно политическо събиране, макар и не в смисъла, в който обичайно се говори за политика.

Но когато христяните се включват в тази Божия политика, когато насочат сърцата и умовете си към царят Исус се случва нещо странно. Те започват да пренасят ценностите на Божието царство върху земното царство и земната политика.

Християниате не създават нова политическа партия, не издигат свои кандидати и не се стремят да спечелят изборите. Но те правят нещо друго и по-силно. Те започват да живеят в света според принципите на Божието царство.

Много учени смятат, че съвременната либерална демокрация, в която живеем има своите корени именно в юдео-християнската вяра. Да вярваш, че Бог е върховния цар означава да признаеш, че земният владетел няма върховна власт, че той отговаря пред някой друг. Божият закон, а не човешките прищевки на владетеля, които може да се менят по няколко пъти на ден, определят какво е добро и зло. И този закон съди еднакво всички без, както казваме ние, някои да са по-равни от други. Така християнската вяра неусетно вмъква в политиката идеите за отговорност дори на самият владетел, за закони, които стоят дори над самия него, за справедливост и равнопоставеност на хората пред съда и в края на краищата ражда нашата съвременна форма на управление. Тя не е съвършена, не е Божието царство, но тя носи отпечатъкът на своите християнски корени.

И това не е изолиран случай. Исторически християните са се борили за каузи като утвърждаване на пенсионна система и болнична грижа, намаляване експлотацията на работниците, защита на правата на слабите, болните и бедните, освобождение на робите, свободно изразяване на убежденията – все неща, които днес виждаме залегнали в нашите национални законодателства. Неща, които можем да наречем политически.

Но най-силното политическо влияние на християните се изразява в нещо друго. Днес един от най-големите проблеми в управлението на дадена страна се оказва моралният фактор. Може да имаш много добри закони, но ако тези, които трябва да ги прилагат са неморални хора нещата няма да вървят. Ако този, който трябва да съди справедливо е несправедлив правосъдието е изопачено. Ако хората, кото трябва да се борят с корупцията са корумпирани борбата няма големи шансове. Ако се отпускат достатъчно пари за важни и необходимо дейности, но по пътя до крайния потребител голяма част от тях биват откраднати ползата е малка. Всеки път, когато неморални хора получават политическа власт ние ще научаваме новини за евтино закоупени апартаменти или за лични къщи изградени с европейски пари. Понякога ще научаваме дори по-лоши новини.

На 25 август миналата година на пътя край град Своге автобус пада в 20 метрова пропаст. Резултатът е 17 убити и 21 ранени. В последвалото разследване става ясно, че фирмата, която е ремонтирала пътя, на който става катастрофата е извършила некачествен ремонт. Некачествен, за да може да спести от отпуснатие пари. съставът на положеният асфалт не е отговарял на нужните критерии и това струва 17 човешки живота.

Защо разказвам всичко това? Понеже се оказва, че само добри закони не са достатъчни. Трябват и морални хора, които да ги прилагат. Въпросът е откъде ще дойдат такива хора?

И аз мисля, че тук църквата има голяма отговорност. Примерът, който тя гледа е царят Исус, Исус, Който е един разпънат цар, цар използвал властта Си не за да се облагодетелства, още по-малко пък за сметка на другите, а който е дал живота Си заради своите поданици. Царуването на Христос се изразява в миенето на краката, в служене. Това е идеалът за политик, който бихме искали да имаме, нали?

Но истината е, че такива политици няма да паднат от небето. Те няма и да се родят такива. Те трябва да бъдат създадени като характери, като хора с определни морални ценности и добродетели, които след това да приложат на практика. И тази сутрин аз се питам: Може ли църквата да създава такива хора? Може ли тя да се превърне в инкубатор на добродетели и на добродетелни хора, които след това да излязат и да живеят своята вяра и ценности в по-широкото общество?

Аз не говоря за съзнателно търсене на политическа власт от християниате. Аз говоря за създаване на хора, животът на които е такъв, че дори невярващите да кажат – предпочитам той да ме съди, вярвам повече на него, знам че той няма да ме излъже. Повечето християни са и ще си останат най-обикновени хора. Но някои от достигнатите с евангелието може да заемат високи позиции и по този начин да упражнят своя характер и добродетели – стига да ги имат.

Tова, от което нашето общество се нуждае не са някакви абстрактни принципи. Тях ги знаят добре и вярващите и невярващите. Морализаторството отдавна е показало, че не върши работа. Това, от което се нуждаем е въплъщението на евангелието живяно от хора, които са посветени на неговото практикуване ежедневно и ежечасно.

Ние никога няма да донесем Божието царствои на земята със собствените си усилия. Християните може да симпатизират на различни политически партии и да дават гласа си за различни кандидати. И в това няма нищо лошо. Църквата никога не трябва да се идентифицира с дадена политическа сила, която е най-добрата, християнската партия. Напротив в църквата може и дори трябва един до друг да седят хора с най-различни политически убеждения, които се приемат един друг като братя и сестри, ядат от един хляб и пият от една чаша.

И след това ние трябва да излезем от църква и да продължим да живеем своя живот като се стремим той да отразява ценностите на Божието царство, което чакаме и на царят Исус, на Когото сме обещали нашата вярност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.