Калибриране на сърцето: любовта изкисва практика

от Джеймс К. А. Смит

Накратко, ако вие сте това, което обичате и любовта е навик, тогава ученичеството представлява пренареждане на вашите любови. Това значи, че ученичеството е повече въпрос на реформация отколкото на събиране на информация. Учението, което е фундаментално за християнското формиране е любовно и еротично, въпрос на „насочване” на нашите любови, на ориентиране на копнежът ни към Бога и към това, което Бог желае за Своето творение. Ако аз съм това, което обичам и моята любов е насочена към някакъв telos –  ориентирана към някаква версия на добрият живот – тогава най-важният въпрос който трябва да си задам е: Как моята любов може да бъде насочена? Дотук ние видяхме, че да бъдеш човек означава да обичаш, да бъдеш творение, чийто начин на живот в този свят е насочван и управляван от тази еротична ориентация, за която ние копнеем. Всъщност ние виждаме също, че всяко човешко същество е създадено, за да намери своя еротичен telos в своят Създател, в Царят, Който срещаме в лицето на Исус. Въпреки това тази структура на човешкото съществуване не ни гарантира, че ние гледаме в правилната посока. Докато да бъдеш човек означава, че ние не сме в състояние да не обичаме нещо крайно – някаква версия на царството – това не означава непременно, че ние обичаме правилните неща или истинският Цар. Бог ни е създал за Себе Си и сърцата ни са създадени, за да намерят покой в Него, но мнозина прекарват дните си неспокойно търсейки съперничещи богове и френетично стремящи се към съперничещи царства. Подсъзнателният копнеж на сърцата ни е насочен и воден на друга страна, еротичният ни компас дава дефекти, водейки ни в погрешна посока. Когато това се случи резултатите може да са катастрофални.

През 1914, скоро след потъването на Титаник, Конгресът насрочил изслушване свързано с друга морска трагедия. През Януари същата година в гъста мъгла около бреговете на Вирджиния, параходът Монро бил ударен от търговският кораб Нантукет и в следствие на това потънал. 41 моряка изгубили живота си в студените води на Атлантика. Макар подведен под отговорност да бил Осмин Бери, капитанът на Нантукет, в хода на процеса капитан Едуард Джонсън бил разпитван в продължение на цели 5 часа. По време на кръстосаният разпит станало ясно, както писал вестник Ню Йорк Таймс, че капитан Джонсън „управлявал Монро с повреден компас, който се отклонявал с повече от 2 градуса от стандартният магнитен компас. Той казал, че инструментът бил достатъчно точен, за да управлява кораба и че било обичайно за водачите на търговски кораби да използват подобни компаси. Неговият компас никога не бил преглеждан в продължение на цяла година докато той управлявал Монро.” Грешащият компас изглеждал подходящ, за управлението, но в края на краищата се оказало, че това не е така. Това осъзнаване отчасти обяснява една сърцераздирателна картина записана в Таймс: „По-късно, двамата капитани се срещнали, стиснали си ръцете и всеки плакал на чуждото рамо.” Хлиповете на тези загрубели моряци са красноречиво напомняне за трагичните последствия на погрешната ориентация.[1]

Това ни напомня за следното: ако сърцето прилича на компас, един еротичен инструмент, който ни води, тогава ние трябва (редовно) да калибрираме сърцата си обръщайки ги към Създателя, нашият магнитен север. За нас е от решаващо значение да разберем, че крайните ни любови, копнежи, желания и стремежи са заучени. И понеже любовта е навик сърцата ни се калибрират чрез примери за подражание и чрез въвличането ни в практики, които, след време, насочват сърцата ни към определена цел. Тогава ние се учим да обичаме толкова като получаване информация за това какво трябва да обичаме, а по-скоро чрез практики, които формират навици как да обичаме. Практики от този вид се наричат „педагогии” на желанията, не понеже приличат на лекции, които ни информират, а понеже са ритуали, които формират и насочват нашите чувства.

„В леденото царство” Хамптън Сайд убедително описва провалилата се полярна експедиция на USS Jeannette през 19 век, водена от лейтенант Джордж Де Лонг. Тя представлява още една история предупреждаваща за опасностите от погрешната ориентация – не поради развален компас, а поради погрешна карта. Цялата експедиция на Де Лонг се градяла на една картина на (неизвестния) сверен полюс, намираща се в (оказалите се в крайна сметка погрешни) карти на д-р Август Хайнрих Петерман. Картите на Петерман твърдели, че съществува една „температурна врата” през леда, която се отваряла към необятното полярно море на върха на света – един път, в който отвъд леда има добро време. Цялата експедиция на Де Лонг залагала на тази карта.

Оказало се, че те вървят към проход, който просто не съществува. Докато опасния лед бързо заобикалял кораба, припомня си Сайдс, екипажът трябвало да „се отърси от всичките си първоначални идеи с цялата им необоснована романтика и да ги замени с това, което Арктика действително представлява.”

Нашата култура често ни предлага погрешни, фантастични карти на „добрият живот” рисуващи една примамваща картина, която ни привлича към тях. Твърде често ние залагаме експедицията на живота си на тях, понасяйки се към тях с издути платна по вятъра. Ние го това без да помислим за това понеже тези карти въздействат на въображението ни, не на интелекта ни. Едва когато катастрофираме ние разбираме, че сме следвали погрешни карти.

Ето го най-важното прозрение за християнското формиране и ученичество: не само, че това научаване-чрез-практика е начинът сърцата ни да бъдат удачно калибрирани, но това е и начинът нашите любови и копнежи да бъдат насочвани погрешно и измамвани – не понеже интелектът ни е бил пленен от лоши идеи, а понеже желанията ни са били завладени от конкурентни видения за благоденствие. Това се случва чрез практика, не чрез пропаганда. Нашите копнежи са уловени повече отколкото са научени. Всички видове културни ритми и рутини всъщност са ритуали, които функционират като педагогии на желанията именно понеже те безмълвно и прикрито са ни научили да обичаме една определена версия на царството, научили са ни да копнеем за някаква форма на добрият живот. Това не са просто неща, които ние вършим, те правят нещо с нас.

Това означава, че воденото от Духа формиране на нашите любови е едно рекарибриране на сърцето, едно преориентиране на нашие любови разупвайки всички прикрити неща, които сме приели от други културни практики. Ние трябва да разберем как подобни ритуали могат да действат като формиращи любовта ни практики, които формират и деформират нашите желания – и след това съзнателно да вземем контрамерки.

[1] “Monroe Steered by Faulty Compass,” New York Times, February 12, 1914.