Силата на навика

от Джеймс К. А. Смит

Силата на навика 

Усещали ли сте някога несъответствие между това, което знаете и това, което правите? Откривали ли сте, че новото знание и информация не водят до нов начин на живот? Преживявали ли сте необичайно просвещаваща проповед в неделя, след която сте се събуждали в понеделник с подновена решителност и убеждение, само за да се провалите до вторник вечер? Вие сте гладни за знание, жадувате да пиете от библейските идеи, копеете за христоподобие и все пак цялото това знание изглежда не се пренася върху начина ви на живот. Изглежда не можем да достигнем до святост чрез мислене. Защо е така? Дали забравяте нещо? Има ли още някакво знание, което не сте научили? Или понеже не сте мислели достатъчно задълбочено?

Ами ако се окаже, че вие не сте просто едно мислещо същество? Ако проблемът тук е именно неизказаният модел за човешките същества, с който работим в целия този подход към ученмичеството? Ако Декарт е грешал и ние сме били подведени да гледаме на себе си като на мислещи същества? Ако не сме първо и преди всичко „мислители”? Тогава проблемът не би бил нашето лично решение или липса на познание. Проблемът би бил в нашето приемане на мисленето.

Но каква е алтернативата? Ако поставим под въпрос водещото значение на мисленето и познанието няма ли да се хлъзнем към едно анитинтелектуално прегръщане на емоциите и чувствата? И не е ли точно това проблемът на съвременната култура? Ние сме прегърнали една рационалност „ако-чувстваш-че-е-правилно-направи-го,” която ни насърчава да следваме страстите си и да действаме според всеки инстинкт, подбуда или апетит, който ни движи. Не е ли именно това причината християните да се фокусират върху мисленето – в придобиването на познание, което ни е необходимо, за да се противопоставим на културният импулс?

А как работи това за вас? Не се ли връщаме по този начин обратно до проблема? Освободило ли ви е цялото това ново познание, информация и мислене от тези навици? Както всеки, който е посещавал събрание на Анонимните алкохолици добре знае: „Доброто ти мислене те доведе дотук.”[1]

Въпросът за виждането на човека като мислещо същество не означава отхвърляне мисленето. Да признаем ограниченията на познанието не означава да прегърнем невежеството. Ние не се нуждаем от по-малко знание: имаме нужда от повече. Ние трябва да разберем силата на навика.

Именно затова ние трябва да отхвърлим редукционистката картина, която несъзнателно сме приели в модерната епоха, която гледа на нас основно като на мислещи същества. Вместо нея ние трябва да приемем един по-холистичен, библейски модел за човешката личност, който поставя нашето мислене и познание във връзка с други по-фундаментални аспекти на човешката личност. Ние толкова сме свикнали да четем Библията с картезиански очи – виждайки света през декартовите очила „Мисля, следователно съществувам” – че ни се струва, че тя потвърждава нашият интелектуализъм и разбиране за човека като за мислещо същество. Но при един по-внимателен прочит, когато оставим настрана тези уникални за  модерността примамки, ние ще отрием един много по-различен модел, който Библията приема.

Помислете например за забележителната молитва на Павел за християните във Филипи в началото на писмото към тях: „И затова се моля, щото любовта ви да бъде все повече и повече изобилно просветена и всячески проницателна, за да изпитвате нещата, които се различават, та да бъдете искрени и незлобни до деня на Христа, изпълнени с плодовете на правдата, които са чрез Исуса Христа, за слава и хвала на Бога” (Филипяни 1:9-11). Забележете последователността на павловата молитва. Ако четете прекалено бързо може да останете с впечатлението, че Павел е загрижен най-вече за познанието. Наситена на пръв поглед, вземайки предвид нашите умствени навици, можете да помислите, че Павел се  моли християните във Филипи да придобият по-дълбоко познание, така че да знаят какво да обичат. Но погледнете отново. Всъщност молитвата на Павел е точно обратната: той се моли тяхната любов да изобилства все повече и повече понеже, в някакъв смисъл, любовта е необходимо условие за познанието. Аз не зная, за да мога да обичам, а по-скоро: аз обичам, за да съм в състояние да зная. И ако ние ще трябва да различаваме „какво е най-доброто” – какво е „превъзходното,” какво наистина е от значение, какво е от най-голяма необходимост – Павел ни казва, че мястото, от което трябва да започнем е като обърнем внимание на нашата любов.

Тук откриваме едно много по-различно разбиране за човешката личност. Вместо рационалистичния, интелектуален модел, който казва: „Ти си това което мислиш” молитвата на Павел сочи към една различно убеждение: „Ти си това, което обичаш.”

Амо ако вместо да започнем от приемането, че хората са мислещи същества започнем с убеждението, че хората са първо и преди всичко обичащи? Ами ако сме определяни не от това което знаем, а от това, за което копнеем? Ако центъра и трона на човешката личност се намира не в региона на главата и интелекта, а в най-вътрешната част на сърцето? Как това ще промени нашият подход към ученичеството и християнското изграждане?

1. Една тема добре развита в David Foster Wallace’s novel, Infinite Jest (Boston: Little, Brown, 1996).