Цветница е само крачка по пътя


от Радостин Марчев

проповядвана във Втора баптистика църква – Варна

21.4.2019

Преди години един известен американски автор и пастир на име Анди Стенли пише книга, която нарича със странното заглавие „Принципът на пътя.” Това е малка книжка и нейното съдържание е много интересно. Най-общо авторът казва следното: Има един принцип, който се отнася за всяка област в живота и който, ако го спазвате, може да ви предпази от много разочарования в живота. Той може да се приложи еднакво ефективно към финансите, към семейството, към приятелството, към родителството, към брака, към здравето и към всичко друго, за което можете да се сетите и действа навсякъде. И след това той обяснява този свой принцип. Ето го: стигаш там накъдето вървиш.[1]

Чувствате се излъгани, нали. Толкова е просто, че е чак обидно. Но всъщност този принцип наистина действа. Ако не учиш няма как да получиш добро образование. Ако не слагаш спирачка пред желанието си да купиш всичко, което ти се иска сигурно ще изпитваш финансови затруднения. Ако не внимаваш с кого се обвързваш има голяма вероятност бракът ти да страда. И ако живееш нездравословен живот е много вероятно да имаш проблеми със здравето. Това действа. Няма как да запалим колата си и да я подкараме по пътя като следваме знаците за София, а накрая да стигнем в Добрич.

Сигурно се чудите защо казвам това на празника Цветница. Днес Христос влиза тържествено в Ерусалим и започва последната седмица от земния Си живот. Но ако се замислим Цветница е само една стъпка от по-дългия път на Исус. Исус живя според принципа на пътя. Той знаеше накъде тръгва, знаеше къде отива, знаеше и какво ще Му струва това и Той извървя пътя докрай, без да се отклони от него.

Като християни ние също имаме път, който трябва да извървим. Надявам се, че знаете това. Да бъдеш християнин не означава само да вярваш в Бога. Да бъдеш християнин означава първо, че Бог ежедневно ни променя, така че да приличаме повече на Него и след това, че ни използва, така че да осъществява Своята воля в света чрез нас.

Майка Тереза казва:

Христос няма друго тяло на земята освен твоето,

Други ръце освен твоите

Други нозе освен твоите.

Твои са очите, чрез които Христовото милосърдие гледа към света

Твои са нозете, чрез които Той излиза да върши добро

Твои са ръцете, чрез които Той иска да благославя.

Да бъдеш християнин означава, че ние не можем повече да живеем ден за ден или воден от своите собствени човешки цели и желания. Ако сме се обърнали към Бога, ако сме Му предали живота си, можем да бъдем сигурни, че Той иска да ни използва за нещо. Понякога ние вървим  водени от конкретен призив, който сме получили. Понякога вземаме решения въз основа на ясните Божии заповеди, които знаем. Понякога сме подтиквани от любовта към Бога и ближния, които стоят в центъра на християнската вяра. Но ние винаги сме водени по един път. Той е различен за всеки един от нас – но път има и като християни, които твърдят, че вярват в Христос не само като Спасител, но и като Господ, ние сме призовани да вървим по него.

Понякога пътят, който ни е определен е лек и приятен – както беше Цветница за Исус. Хората постилаха пътя пред него с цветя и клони, даже със собствените си дрехи и викаха: „Блажен оня, който иде в името Господне.” Понякога пътят може да стане труден и болезнен, а хората викат „Разптни го.” – и ние ще си припомним това през следващата седмица. Но Той извървя пътят докрай – с хубавите и лошите му участъци.

Въпросът, който днес искам да си зададем е – вървим ли ние по нашия определен ни от Бога, християнски път. Или вървим по нашите собствени пътища – поне през част от времето?

Цветница е добро време да си зададем този въпрос. Това е един красив празник, на който много хора идват на църква. Но вижте какво се случва малко по-късно  в евангелския разказ.

Когато започват да разбират какво Христос очаква от тях, какво означава да бъдеш християнин, много хора казват „Тежко е това учение, кой може да го слуша” (Йоан 6:60). И си отиват. Да вървят по пътя, който Бог оставя пред тях им се вижда прекалено тежко, изискващо прекалено големи жертви и те решават, че предпочитат да вървят по своите собствени пътища.

Петър, казва, че е готов да умре за Исус и дори вади оръжие в Негова защита малко след това го проклина и отрича, че Го познава пред една слугиня.

Учениците се разбягват при ареста на Исус и липсват при Неговия процес, смърт и погребение.

Юда избира да Го предаде. Евангелията на нито едно място не ни казват защо всъщност прави това и ние сме оставени да гадаем. Едва ли е само от алчност понеже сумата, която получава всъщност не е чак толкова голяма. Не мога да съм сигурен, но моето предположение, че Юда е силно разочарован, че Исус не се е оказал такъв Месия какъвто на него му се е искало. И когато Исус твърдо отказва да поведе хората в битка против римляните Юда го предава. Може би дори по този начин той иска да принуди Исус към въоръжена съпротива и бунт.

Това не са реакции просто на герои от евангелията – това са избори, пред които ние сме изправени всеки ден.

Понякога може да ни се струва, че да живеем като християни означава прекалено голяма жертва, която не сме сигурни дали сме готови да направим. Не че не вярваме, просто има и много други неща, които искаме от живота. И така, заедно с вярата си, тръгваме по нашите собствени пътища.

Понякога да бъдеш последователен в своята вяра може да бъде плашещо. Не е лесно да застанеш срещу мнението на другите. Не е лесно да откажеш да дадеш подкуп, когато всички знаят, че някои неща стават само по този начин. Не е лесно да не излъжеш когато това може да ти донесе вреда.  Ние се страхуваме и отказваме да вървим докрай по пътя.

Понякога не е добре да ни идентифицират като християни – особено като евангелски християни. Никой не обича да го гледат странно, още по-малко пък да го свързват с някаква секта. И ние предпочитаме да се снишим и да се прикрием – или дори направо да отречем.

Или пък може се окаже, че нашите мечти надежди и желания не съответстват на пътя, който Бог е определил за нас. Тогава ние решаваме, че или ще накараме Бог да съобрази Своите пътища с нашите или ще вървим без Него.

Ние всички сме изправени пред подобни избори.

Точно преди да влезе в Ерусалим на Цветница Исус се изкачи на Елеонския хълм, огледа града и след това заплака за него.

Лука 19:42 Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти.

Лука 13:34 колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошка прибира пилците си под крилете си, но не искахте!

Мисля, че това също се отнася и за нас. Когато ние тръгваме по собствените си пътища, когато отказваме да вървим докрай в пътя, който Христос е поставил пред нас Той плаче. Не от яд както понякога плачем ние, не защото няма да стане на Неговата или понеже плановете Му ще се провалят – Божиите планове не зависят от нас и никога не се провалят. Христос плаче за нас – понеже ние не разбираме това, което служи за мирът ни. Ние мислим, че нашите пътища могат да са по-добри от Божия път за нас, но това никога не е вярно.

Бог желае нашият живот да бъде скрит в Него както се изразява Той както кокошка прибира пилците си под крилете си. Но често ние не искаме това. Искаме нашите собствени пътища. И тогава Христос плаче за нас.

Има един втори начин, по които можем да се отклоним от Божия път за нас. Той е като се опитваме да изпълняваме Божиите цели с нашите средства и по нашия начин. Ние не говорим често за това, но то е съвсем реална опасност.

Помислете отново за Цветница. Христос беше на върха на Своята популярност. И очакванията на тълпата бяха Той да ги поведе в битка срещу римските окупатори. Но зад това има нещо по-голямо. Евреите никога не са виждали националното освобождение като самоцел. То е само част от много по-широкото им виждане за потомъкът на Давид, когото Бог ще използва за да установи царството Си по целия свят и да привлече езичниците при себе си. Много текстове от СЗ говорят за това. Звучи примамливо, нали? И библейско. Но това е момента, в който Исус чува за втори път изкушението на сатана от пустинята: „На тебе ще дам целия свят ако паднеш да ми се поклониш.“ Можеш да имаш целия свят – при моите условия. Можеш да бъдеш спасител и Господ на света и без да умираш – при моите условия.

Христос отказа първия път в пустинята, отказа и втория на Цветница. И аз си мисля, че това не е било никак лесно за Него. Понеже другата алтернатива е кръста и тя не е никак привлекателна.

Светът не може да бъде спасен с неговите собствени му средства. Но понякога ние се опитваме да направим това. Ние мислим, че начинът да постигнем Божиите цели е като строим големи сгради, имаме за членове влиятелни хора, създаваме връзки с политици и бизнесмени и сме в състояние да осигурим финансови средства за различни програми. И това е една голяма лъжа. Осъществяването на Божията цел, слава Богу, не е зависело, не зависи и няма да зависи от нищо, което ние правим като отделни хора или като църква. Тя зависи от Божията сила и от делото на Христос, което не може да пропадне. Христос не ни е призовал да акумулираме пари, връзки или влияние, Той ни е призовал да Му бъдем верни. И когато ние започнем да търгуваме части от нашата вярност към Христос за тези неща тогава ние сме изкушени да заменим кръста за меча точно както беше изкушен и Исус на Цветница.

Може да си мислим, че печелим, но това няма да е Божията победа.

Но понякога ние се страхуваме да живеем по този начин. Какво ще стане ако изберем да вървим по такъв път и накрая се окажем смазани? Какво ако не постигнем успех – не само според светските стандарти, а и според нашите собствени християнски оценки. Ако работим, а не виждаме духовен плод?

Нека да задам още един въпрос – Какво ако не виждаме всичко? Когато Исус отказа да се отклони от Божия път Той завърши живота Си само седмица по-късно смазан на Голгота. Но ние знаем, че победата се състоеше точно в Неговата смърт. Тогава владетелят на този свят беше изхвърлен вън. Христос не победи като смаза Сатана – Той победи точно като позволи Сам да бъде смазан, като пое върху Себе Си цялата сила на злото, остави го да извърши най-лошото, на което е способно и така по някакъв начин изтръгна неговото жило.

Ние никога няма да разберем напълно какво се е случило на кръста. Но кръста е едно напомняне как Бог печели Своите победи. И един въпрос – възможно ли е и с нас да стане така – не буквално (макар че за някои християни по света може да е и съвсем буквално). Бог не е поискал от нас да бъдем успешни – Той е поискал от нас да Му бъдем верни. Успехът не винаги означава, че сме в Божия път – верността означава това. Може да се окаже, че успешни хора вървят по пътища съвсем различни от Божиите и печелят със средства и по начини, които не са богоугодни. Това е успех, но не е Божият успех. Бог постига успех – за нас е оставена само верността без значение от нейния резултат.  И ние можем да бъдем сигурни, че резултат ще има – просто той не винаги ще е такъв какъвто очакваме или дори искаме и почти никога няма да е на нашето време.

Колко от вас са чували името Тери Фокс? Тери Фокс бил съвсем обикновен канадец роден през 1958. Той израснал като силно момче, което било чудесен спортист и печелело много награди по бягане. През 1977, когато бил на 19 години, започнал да усеща болки в дясното коляно. Направили изследвания и диагнозата била рак на костите. За да спасят живота му лекарите отрязали крака му над коляното. Това е огромна трагедия за един млад човек. Но докато бил в болницата очите на Тери Фокс се отворили за една още по-голяма трагедията – съдбата на хиляди болни от най-различни форми на рак. И вместо да гледа единствено на своята болка той се замислил какво може да направи за тези хора. Единственото, което можел да прави добре било да бяга. Но сега той бил без крак. И въпреки това той решил да тича макар и с протеза – всъщност решил да пробяга цялата територия на Канада по ширина между два океана. Канада е огромна държава, която заема площ от 10 милиона км2 (за сравнение България е 111 000 км2). Той нарекъл това „Маратон на надеждата” и желанието му било по този начин да събере пари за изграждане на болница за раково болните. Надеждата му била всеки канадски гражданин да даде по един долар. Ето как обяснява той своето желание: „… докато преминавах през 16-месечната… химиотерапия, бях грубо събуден от чувствата, които властваха в раковата клиника. Имаше лица със смели усмивки, имаше и такива, които се бяха отказали да се усмихват. Имаше изпълнено с надежда отричане, имаше и отчаяние. Моят поход не би могъл да бъде егоистичен. Не мога да си тръгна, знаейки, че тези лица и чувства все още съществуват. Цялото това страдание трябва да спре някъде… Решен съм да достигна до лимита на силите си за тази кауза.“Тери Фокс се подготвял за своя маратон цяла година понеже знаел, че това ще е изпитание дори за напълно здрав човек. След това през 1980 г. започнал да тича. На 12 април потопил кратка си в Атлантическия океан като възнамерявал след това да го потопи отново, но вече в Тихия. Всеки ден той изминавал по 43 км. – колкото е разстоянието на един маратон – и така пробягал цели 5373 км. като преминал през провинциите Нюфаундленд, Нова Шотландия, Остров принц Едуард, Ню Брансуик, Квебек и Онтарио. За сравнение това е приблизително разстоянието от София до Непал. Без крак. Някои дни болката била много силна, а шортите му били изцапани  с кръв. Накрая след 143 дена бягане се наложило да спре, за да влезе в болница. Оказало се, че ракът му се е върнал и през цялото време той е тичал с 2 огромни тумора в белите дробове. 10 месеца по-късно Тери Фокс починал без да навърши  23 години. По време на кампанията били събрани около 2 милиона долара. Но по-важното било, че събитието привлякло вниманието на широката общественост. Така кампанията продължила и след смъртта му като събрала още 10,5 милиона долара. Но и това не бил краят. Днес в Канада и в повече от 50 страни всяка година се провеждат благотворителни бягания наречени „Маратон на надеждата.” Досега те са събрали 650 милиона долара. С тяхна помощ са построени няколко модерни клиники и са открити нови лекарства, а днес ракът на котите без допълнителни метастази се лекува успешно в 80% от случаите.   Можем ли да кажем, че Тери Фокс е бил смазан в пътя си? – Да. Можем ли да кажем, че се е провалил? – Едва ли.

Кой е пътят, по който вървиш? Накъде води той? Заобикаляш ли по своя път ако видиш, че Божия те води към долината на мрачната сянка?

Книгата Псалми е един от текстовете в Библията където много често се говори за пътища. Думата се среща в различни контексти и ние нямаме възможност да преминем през всички тях, но искам да ви обърна внимание на два – в единия случай, човек моли Бога да насочи стъпките му по верния път.

Пс. 5:8 Господи, води ме в правдата Си.. Направи пътя Си ясен пред мене.

Пс. 25:4 Направи ме, Господи, да позная пътищата Ти, Научи ме на пътеките Си

Пс. 27:11 Научи ме, Господи, пътя Си, И води ме по равна пътека

Пс. 143:8 Дай ми да зная пътя, по който трябва да ходя, Защото към Тебе издигам душата си.

Пс. 139: 24-24 Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; Опитай ме, и познай мислите ми; И виж дали има в мене оскърбителен път; И води ме по вечния път.

Втория случай е негово продължение – молитвата на човека получава отговор и Бог обещава да го води.

Пс. 25:12 Бои ли се човек от Господа? – Него Той ще настави кой път да избере.

Пс. 32:8 Аз ще те вразумя, и ще те науча Пътя, по който трябва да ходиш; Ще те съветвам, Като върху тебе ще бъде окото Ми.

Пс. 16:11 Ще ми изявиш пътя на живота; Пред Твоето присъствие има пълнота от радост, Отдясно на Тебе-всякога веселие.

Прочетете цялата книга Псалми като следвате тази тема и ще видите как тя ще ви прозвучи по съвсем различен начин.

Бог иска да направи нещо с нашия живот – нещо смислено, нещо значимо – може би не за другите хора, но със сигурност за Него. Но единственият начин да стане това е ние доброволно да изберем да вървим по пътя, който е определил пред нас. Това може да не е лек път, но със сигурност ще е път, който прави живота заслужаващ да бъде живян. Искаш ли такъв живот? Ако да помисли добре кой е пътят, по който вървиш.

Но какво става ако открием, че сме се отклонили от този път? Ако днес слушаме да принципа на пътя и си казваме – аз вървя по път, който води към място, на което не искам да стигна? Ако си даваме сметка, че живеем нашето християнство по нашите собствени правила и със собствените си средства – не с Божиите.

Тогава можем да сменим посоката. Никога не се съмнявайте, че е прекалено късно. На Цветница Бог влиза в Ерусалим точно заради нас и Той никога няма да спре да ни вика. Въпросът е не дали Той иска или дали ще ни приеме, въпросът е дали ние искаме и дали ще отидем.

Кой е пътят, по който вървиш? Накъде води той?

Честита Цветница!

Palm sunday

[1] Andy Stanley. The Principle of the Path: How to Get from Where You Are to Where You Want to Be. Thomas Nelson, 2011.

1 thought on “Цветница е само крачка по пътя

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.