Ще се приближиш ли? – 7

от Сара Коакли

Разпети Петък: Прошката

„И когато стигнаха на мястото наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците единия отдясно Му, а другия отляво. А Исус каза: Отче, прости им, защото не знаят какво правят. И като разделиха дрехите Му, хвърлиха жребие за тях.” (Лука 23:33-34)

Някои неща са непростими – нали? И не са ли удачните условия за прошката получаване на заслуженото и наказанието? Стабилността на държавата и наказателната система изглежда са основани на подобна идея. Или пък човешката отговорност в края на краищата е само една химера, докато ние всички се лутаме в мрака чудейки се какво да правим?

Сюблимният въпрос за прошката в учението на Исус, както и тук, на кръста, посреща директно тези виждания и по този начин ни приканва да изведем въпроса защо свързан със смъртта на Исус на едно ново ниво, неговата човешка несправедливост и неговите по-дълбоки, божии следствия. Колко значимо е, че тук, дори на кръста, Исус моли своя Отец да прости. Това представя един парадокс. Не би ли направил Той сам това? Все пак не твърди ли Самият Исус в Собствената Си молитва, че нашата човешка прошка към прегрешилите трябва да върви ръка за ръка- всъщност дори да предхожда – молбата да бъде простено на самите нас? И не твърди ли Самият Исус, че прощава грехове, за ужас на фарисеите?

За да не бъде виждана Исусовата склонност да прощава в напрежение с еврейското Му наследство нека да си припомним колко цялостно историите за Йосиф в края на книгата Битие поставят въпроса за предателството и прошката. Когато братята най-накрая искат прошка за опита си да убият Йосиф години по-рано те молят водени повече от страх от възмездие отколкото от съжаление. Но в един от най-необикновените моменти от еврейската Библия, който директно ни свързва със сърцето на кръста, Йосиф нежно прехвърля въпросът към Бога оставяйки настрана цялото си огорчение: „Аз ли съм на мястото на Бога? пита той, „Бог намисли това за добро” (Битие 50:19-20). Тук още веднъж ни е напомнено, че прошката, която се намира в еврейските Писания, е нещо плашещо, удивително именно понеже е божествена. „Понеже в Тебе има прошка,” казва псалмистът, „Затова трябва да ти се боят” (Псалм 130:4). Дори глаголната форма най-често използвана за божията прошка (salah) както е и тук, се използва единствено за Бога.

Така когато Исус моли своят Отец да прости на мъчителите Му той се обръща към една еврейска традиция на въодушевено прехвърляне на проблема за прошката към Бога. Макар в притчите Си и в Своята молитва Той също да изисква от нас, казано по човешки, да прощаваме на другите, идеята изглежда сочи към това, че нашата способност да прощаваме вече е била подкрепена от този божествен акт, една божествена размяна между Отца и Човешкия Син отиваща отвъд обичайните пресмятания на справедливост и счетоводство.

Припомнете си отново колко спорни са били в служението на Исус Собствените Му твърдения, че прощава грехове. Но идеята е, че Исус вижда Собствената Си прошка, като Човешки Син, като един израз на тази на Отца и – оттук – като една отворена по-общо за цялото човечество: в този живот на въодушевена любов и щедрост, в което самите ние можем да пристъпим (Марк 2:10).

Тогава в Исусовото действие на прошка от кръста ние виждаме тази логика на дар като знак за вечните отношения между Отца и Сина и отчасти разбираме как по този начин кръста може да освободи в нас една нова способност да прощаваме, когато сме готови да бъдем въвлечени в тези отношения.

В една забележителна малка книжка наречена  The Forgiveness of Sins и написана през 1940 докато немските бомби се сиппели над Лондон духовният писател Чарлз Уилямс формирал собствената си теория за божията „размяна” сочеща към възможността за прошка пред лицето на привидната невъзможност. Единствено, казва той, ако излезем от себе си, и отидем на мястото където се намират нашите врагове и гонители и видим себе си от тяхната перспектива можем да получим истинска способност да оценим и да простим греховете. Но това действие на ekstasis е по своята същност божествено и достъпно единствено в мистичното тяло – в него аз участвам във външната размяна на любовта между Отца и Сина, която разчупва всяка хватка на моята съпротива и огорчение.

„Отче прости им.” Макар това също да представлява отрицание на смисъла ние можем да  започнем да виждаме един смисъл отвъд смисъла. Амин.