Ще се приближиш ли? – 5

от Сара Коакли

Разпети петък: ужасът

„Имаше още и жени, които гледаха отдалеч, между които бяха и Мария Магдалина, и Мария майката на малкия Яков и на Иосия, и Саломия; които, когато беше в Галилея, вървяха подир Исуса и Му служеха; имаше и много други жени, които бяха възлезли с Него в Ерусалим.” (Марк 15:40-41)          

“А на шестия час, настана тъмнина по цялата земя, трая до деветия час.” (Mark 15:33)

Казвали са ми, че съществува един феномен в обучението на медицинските сестри, който се нарича дисциплина на стоене. Докторите може да идват и да си отиват, дори да бягат от това, което не могат да контролират и облекчат, но сестрите остават. Те са научени на това „стоене” да гледат това, което другите не могат да понесат: гнойните рани, ужасно обезобразеното от огъня лице, гангренясалите крайници очакващи ампутация, агонията на самата смърт.

Синоптичните евангелия – Матей, Марк и Лука – всички са съгласни, че единствено жените остават когато Иус умира. Стоейки надалеч, да, отблъснати малко от центуриона от ужаса, един спектакъл, който бил толкова отблъскващ колкото и политически проницателен: понеже тук Pax Romana, показвал ясно, че неговият мир винаги имал своята цена. Това било ужасно послание за мъжете и сякаш не било определено за женски очи. Но тези жени, неясно какво безумие, каква екстравагантност на любов и преклонение, ги държало привързани към Исус в последният Му час.

Ужаса е нещо, което по самата си дефиниция прекрачва категорията на обяснимото и в което разумът намира своя край: ужаса на несправедливостта, ужаса на крайното човешко безсилие, ужаса на триумфа на злото.

Първият от глождещите въпроси на Разпети петък тогава е дали ние желаем и сме способни да „стоим” с ужаса на Исусовата смърт – както жените следващи Исус, като медицинските сестри, които се обучават да не извръщат погледа си – и да Го придружим сред мрака на последните Му три часа страдание. Ние Го придружаваме в ужаса понеже отбягването му избягва въпроса за смисъла, който ние трябва да продължим да задаваме, дори когато обичайния смисъл изчезва.

Ние Го придружаваме в ужаса понеже знаем, че самите ние сме свързани с него: понеже ужасите не са единствено удари на злата съдба по нещо друго вместо по изгубената ни човечност, а принадлежат на това, от което сме направени и в което участвуваме, дори и само чрез страхливо и уплашено отсъствие. Нашето оставене признава този болезнен факт както и нашата любов към Спасителя.

Нашето оставане също признава че тук има някаква тайна: не мистификация или някаква глупост, а желанието отново да стоим с разгръщащата се история и да продължим да се връщаме към следствията от ужаса, все по-дълбоко и по-дълбоко всеки следващ път.

Тайната винаги има откровение, но то никога не идва бързо. Въпросът „защо” в крайна сметка е неизбежен: защо Бог позволява нещастието да стъпче любовта в този ужас? Но тайната се разкрива в една история, която не може да бъде отговорена отвън: първо трябва да се изправим пред ужаса, в себе си така както и в другите. И специалният дар на тези, които са готови да гледат без надежда за смисъл е да ни показват пътя: не от любов към зрелищата, а просто от любов – объркващата, разточителна любов, която Исус събужда в Своите ученици-жени.

Това е първият и единствен път, пътят обратно към по-дълбокото значение, „по-дълбоката магия” на жертвата и изкуплението. Но първо идва стоенето, което ние не разбираме и не можем да разберем.

„И настана тъмнина от шестия до деветия час.” Амин.