Ще се приближиш ли? – 4


cropped-lamentation-over-the-dead-christ-correggio-1.jpg

от Сара Коакли

Велики четвъртък: Любовта

“Като беше възлюбил Своите, които бяха на света, до край ги възлюби” (Йоан 13:1)

Има една история за Роналд Нокс, известният англикан обърнал се към римокатолицизма, който станал католически капелан на Оксфордския университет и се превърнал в голямо вдъхновение за множество студенти. Като най-малкото дете от едно брилянтно свещеническо семейство, той бил изключително предпазлив и без съмнение затова интелектуално прекалено стимулиран, така че дори на ранната тригодишна възраст – когато, както казват вече усвоявал гръцката азбука – той имал голям проблем с безсънието. Когато една от забележителните му лели го запитала какво прави когато не може да заспи тригодишният Рони отговорил: „Е, лельо, просто си лежа и мисля за миналото.”

Ние също сме се събрали тук от перспективата на много повече изминали години, за да помислим за миналото. Но ние идваме този Велики четвъртък за да го преосмислим, да си го припомним по един нов начин, начин, който започва с една възторжена любов надвишаваща всички светски любови – специалната възторжена любов, към която Исус призова Своите ученици.

Но първо ние трябва да се изправим пред проблема за това какво обичайно се случва когато мислим за миналото подобно на света, когато се хвърляме и въртим на леглата си и мрака или с трогателни спомени за щастие, или отдавна отминала невинност, или с остро негодувание спрямо тези, които са ни ощетили, унижили или – по-заплашително – със спомени за злоупотреби или предателства, които съзнателната ни психика ни казва, че е по-добре да потиснем или забравим. Да мислим за миналото, да отворим кутията на Пандора на миналото, означава, както толкова удачно подчертава св. Августин преди много време, да изложим нечия човешка уязвимост в цялата й сложност, цялата й морална обърканост. Често това означава да се опитваме да открием смисъл и любов, които изглежда са ни изоставили.

Нямам представа за какво си е мислел младият тригодишен Рони Нокс посред  нощта. Дали това са били хубави спомени за любов, радост, игра и ваканции? Или пък в своето преждевременно развитие той вече е имал спомени, които са го притеснявали, страхове от тъмнината, страх от самота и изоставяне, страх от загуба и смърт на родителите? Това е човешката съдба.

В нашите размишления тази седмица ние разсъждавахме върху спомена на Библията за темите на поканата и на предателството. Започнахме с великото видение на Исая за едно лозе на любовта населявано от работници обхванати от ужасяваща амнезия (загуба на паметта) за изпълнението на всички желания, които Бог им е обещал там. Видяхме как, в икономиката на греха и манипулацията, фаталната загуба на памет е била изкривена в една идея, че човек може да просперира единствено ако някой друг намалее и в която се води стриктна сметка: давам ти, но единствено при условие, че ми върнеш обратно. Видяхме, последно, как Страстната седмица в своята свещена същност, се противопоставя на тази болест на фалшив ред чрез една готовност да бъде „(пре)дадена”: предадена на едно място без сметки и индивидуалистични стремежи където – странно – човек повече не е „сам,” а е предаден на една различна икономика на „слава” в страданията на Исус, една икономика на любов толкова разточителна, че ни смущава, точно както тази уплашена жена смутила гостите с пропиления нард излян на нозете на Исус.

Но едно нещо е да мислим за всичко това, да започнем да следваме богословската нишка, а съвсем друго е да го извършим, понеже когато се опитаме да го вършим ние още веднъж имплицитно прилагаме стария ред на контрол. Нека да поправим това, фантазираме ние. И когато се опитаме да направим това, с цялата си добра воля и добри намерения, които имаме, откриваме, че проблемът на старите сметки лежи твърде дълбоко в разбърканите ни спомени, така че е издълбан в самата ни плът.

Не е ли тогава това причината Исус да ни даде някои много конкретни неща, които да вършим, за да можем да си „при-помняме” нашето мрачно минало в неговото любещо бъдеще, да обучи отново дори нашата плът отвъд изкривяването на съревнованието и завоеванието? И така преди да потегли в мрака, за да се изправи пред Своята Собствена неизговорима болка, агония и самота, автентичните белези на Неговата човечност, Исус първо отваря вратата на тайната на това как една променена памет и любов могат, в Него, съвършено да съвпадат: как, чрез заповедта за любовта, която Той ни даде и специалното действие на паметта, което Той изисква от нас при измиването на краката и при хляба и виното, ние можем да открием своя път назад към лозето на любовта, което многократно сме разваляли, но в което желаем да се върнем отново.

Вместо да обясни един богословски въпрос Той ни дава, чрез пример, Своето Собствено тяло и иска от нас заедно да си го при-помняме и да го погълнем заедно: това ще се превърне в свръхестественото „лекарство за безсмъртие,” единственото възможно лекарство за отровената памет и изгубената любов.

Вместо да ни даде трактат за любов, Той ни заповядва чрез пример, вземайки една кърпа и подражавайки на удивителния пример на жената в беда, за постоянно удивление на Своите ученици. Но както чудесната малка история за нововенчаната двойка, Йосиф и Асенета, където Асенета настоява само тя да мие краката на своя възлюбен, а не някой презрян слуга, който обичайно върши тази мръсна работа, така е и тук с Исус и Неговите приятели: това действие на общение и на единство, очистено от всички светски разделения на ред в една въодушевена любов. Това не е действие на стойностна служба, в каквото църквата, за съжаление, често го превръща, а на почти удивителна интимност, съвършеното внушение за непресметната любов. Както евангелието според Йоан го представя толкова силно, то произлиза пряко от съвършената връзка на Исус с Неговият Отец, Неговото знание, че „от Бога е дошъл и при Бога отива и всичко е предал в ръцете Му” (Йоан 13:3). Тук е единственият кръг на любовта, в който поклонът е слава, без сервилен страх, без манипулация.

Като беше възлюбил своите на света докрай ги възлюби.” Сега ние лежим в мрака, подобно на малкия Рони Нокс, и мислим за миналото. Но миналото още веднъж е ново понеже ние влизаме в една „тайна” (както ранната църква толкова удачно наричала тайнствата) на обновление и преобразяване, които безкрайно да се повтарят до собствената ни смърт,  в което ние отново и отново предаваме себе си – себе си, нашите души и тела – в едно действие на „при-помняне” не от самите нас, докато дори самата ни плът започне да отразява неговият нов ред на любов отвъд всяко негодувание, отвъд самотата и отчаяние. Сега, когато в тъмното ние мислим за миналото можем да се приближим до страстите на Исус и до царският Му път към славата. Талка да бъде. Амин.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.