Ще се приближиш ли? – 3


cropped-lamentation-over-the-dead-christ-correggio-1.jpg

Сряда: предателството

от Сара Коакли

И тъй, като затопи залъка, взема и го подаде на Юда Симонова… И Исус му каза: Каквото вършиш, върши го по-скоро. А когато излезе, Исус казва: Сега се прослави Човешкият Син” (Йоан 13:26-7, 31)  

Предния път говорих за смущаващото „разточителство” на любовта и поклонението, което жената оказала на Исус когато Той стоял на прага на Своите страдания и за това как това странно и сякаш случайно събитие било използвано от Исус, за да поеме Своя път на възторжена Божествена любов, която единствено страстната седмица ще разкрие напълно. Понеже любовта, която ни е заповядана от Исус в лицето на тази жена вече била любов отиваща отвъд светската размяна на дарове, една любов отвъд подредените преговори на разумно вземане и даване. И това е причината колкото и да се опитваме все още да намираме за толкова трудно да разберем какво може да означава тази уникална и разтърсваща божествена интимност – толкова трудно да бъдем насочени в навечерието на страстната седмица от една дива и покрусена жена.

Но сега се срещаме с друг вид покруса и заставаме до най-проблематичния мъжки образ в историята на страстната седмица, Юда, който – за разлика от разточителството на дивата жена както и на толкова много отсред самите   нас – изглежда не вярва в икономията на страстната седмица и славата лежаща отвъд икономиката на размяната и реда. Всъщност вероятно най-красноречивото нещо, което евангелието на Йоан вече ни е казало за Юда е, че той, който е пазил парите, е бил най-силно обиден от разточителната проява на любов и скръб от страна на жената, от нейното „пропиляване” на 300 динария скъпоценен нард. Колко ужасна ирония, но и колко последователна, според една друго течение в евангелската традиция е, че самият Юда предава Господа за 30 сребърника. Юда изглежда е вперил погледа си в счетоводните книги. Той е знаел кое колко струва и как нещата тряба да се подредят. Вероятно той дори е искал да „подреди” победата на Исус по някакъв свръхестествен начин с първосвещенническата партия, в която Исус би бил явно утвърден за Месия? Така подозирам, но можем единствено да гадаем.

И все пак в Юда има нещо повече от това, което очите виждат първоначално – повече от слоевете позор и негативни проекции, които последователно са било наслагвани в самият Нов Завет и дори в нашия собствен текст от евангелието според Йоан. Виждаме как се изграждат тези слоеве: според Йоан Юда не просто е държал парите, но и е вземал от тях, бил е крадецът, в когото влиза сатана и – накрая, на друго място, в книгата Деяния – почти патетичната пантомимна фигура, чийто черва изтичат докато той „пада стремглав” в своята окървавена нива. В това последно парче от традицията той е задоволително унижен както и изложен пред всички – подобно на великият ересиарх Арий 4 века по-късно, който – за задоволство на неговите „православни” врагове – посрещнал края си в обществена тоалетна. Толкова за тях: двамата, Юда и Арий, се появяват заедно в средновековните илюстрации на манускрипти заедно със Сатаната, безопасно стъпкани под нозете на Исус.

Но никое от тези течения трупащи отрицателни проекции върху Юда, най-малко това в книгата Деяния, не изглежда да улавя цялостната същност и странност на това, което авторът на евангелието според Йоан изглежда намеква за него. Никое от тях не изразява идеята за едно необходимо предателство, което Бог не само позволява, но и прави централна част от Своя план, дори при положение, че Сатана също завладява Юда.

И тук аз трябва да протестирам срещу, макар че аз също съм и покорна на, дългата църковна традиция, да се прави едно разделение между нашето разбиране за Юда днес и да се оставя настрана въпросът за Исусовия „разточителен” израз на любов и общение в измиването на краката за утре. Понеже в самото евангелие според Йоан, в тази важна глава, предателството и любовта за неразривно преплетени. Изглежда, че този ужасен парадокс на любов и предателство е една същностна част от ужасяващата страстна седмица. Прочетет цялата 13 глава на Йоан и ще видите, че когато Исус измива краката на учениците и сяда на трапезата за да яде с тях последната Си вечеря на земята Юда се откроява във всеки параграф. Можем дори да кажем, че Юда е центъра на вниманието, фокуса на вечерта. Не можем да го избегнем.

Така: краката на Юда са измити заедно с тези на останалите. Той е поканен на трапезата на любовта и общението и отново отбелязан специално. Исус два пъти предсказва Собственото Си предателство и вземайки специален залък хляб (думата, иронично, по-късно ще започне да означава евхаристийна „хостия”)  затапя го в паницата и го подава първо и специално на Юда. След това Исус спокойно му казва; „Каквото има да правиш, прави го бързо.” Това, което евангелието според Йоан ни казва е, че Исус дава позволение на Юда и дори му заповядва да свърши делото, което трябва да свърши – страстната седмица не може да се изпълни без него. Той не необходимата й панта където живота и смъртта, любовта и предателството, се смесват и съжителстват. Това наистина е нощта на Юда.

Така тук ние се изправяме пред същността на въпроса и пред най-парадоксалния обрат. Юда, предателят, е централен за плана за спасение. За да разберем по-добре парадокса трябва да отбележим, че думата използвана за Юда като „предател” (от глагола paradidomi) по-конкретно или буквално означава „да дам.” Този глагол, вместо по-стриктно означаващия „предавам” (prodidomi) е неизменно използван за Юда в Новия Завет (освен веднъж и като изключение в евангелието според Лука). Тази игра на думи, тази малка лингвистична закачка между „да (пре)дам и „предавам” следователно се среща всеки път когато се споменава Юда. Всъщност определеното от Бога и необходимо дело, което Юда трябва да направи е да (пре)даде Исус, макар че той също така го и „предава.” Исус, заради Юда, е (пре)даден на Своите страдания.

И сега, в състоянието си на „(пре)даденост,” Исус сякаш е станал „пасивен” за света и по този начин изявява Своята любов по един начин, както ще си напомняме през следващите дни: единствено по този начин Той влиза в Своята „слава.” Сега Той говори малко, докато преди това е поучавал, сега не върши чудеса, докато преди е удивлявал придружаващите Го, сега е отчаян в градината, докато преди е триумфирал, сега е презрян, докато преди е бил ласкан. Сега Той умира докато преди това е връщал други към живота. Исус е ограничен в една нова поза на чиста, пасивна любов. И това се развива като резултат от необходимото действие на „(пре)даването на Юда.

И така, докато се питаме какво означава за нас този парадокс ние виждаме че въпросът за Юда достига до самото сърце на проблема на нашата собствена „нечистота” докато се приближаваме до страстите – на нашите собствени опитности с предателство както и с това да бъдем предадени. Възможно ли е предателството и истинската (божествена) любов да съществуват заедно? Ако е било необходимо Исус да бъде „(пре)даден,” ако това (пре)дване е част от същността на Исусовата любов и страдания, тогава защо Юда трябва да пострада заради това? Защо той трябва да бъде предаден като предател когато това, което той прави в „(пре)даването” е това, което той е трябвало да направи заради идващата „слава” на тази Божествена любов?

Проблемът е най-ясно изразен както и имплицитно отговорен в един друг начин на артистично представяне на Юда в ранната църква, който освен това съставлява и едно последно течение в евангелската традиция – традицията, че след предателството Юда, в ужасна мъка и съжаление, отива и се обесва. Един художник от 5 век деликатно изобразява това на капака на ковчег от слонова кост. Двама висят на дървото: единият е Исус, гол на кръста, умиращ от любов; другият е Юда, повесен на собственото си дърво, умиращ от отчаяние. Тук няма нищо от пантомимния триумфализъм насочен срещу победеният предател както в други негови художествени изображения. Вместо това този начин ни казва, че самоубийството, отчаянието, че не може да получи божията милост, е трагедията – не предателството като такова.

Ако предателството е толкова дълбока част от човешкия грях и толкова цялостно свързано с историята за любовта и спасението, тогава е невъзможно самото предателство per se да е това, което трябва да бъде потиснато или замъглено в страстната седмица. По-скоро това, което ни е показвано е удивителната възможност всяко предаване, както и това да бъдем предадени, може да се превърне част от ужасяващата реалност да бъде „(пре)дадени” на пълния и най-дълбок смисъл на християнската любов. Бог може да сътвори любов, разточителна любов, дори от човешкото предателство. Според това виждане трагедията на Юда е че – за разлика от Петър – той се отчайва за тази възможност, не е в състояние да си представи подобна разточителна прошка. (И наистина, кой освен Бог знае, че той не е бил простен дори и след смъртта си? Самата аз не мога да си представя, че божията любов не се простира отвъд от ужасната агония на самоубийството.)

И Исус каза: „Каквото ще правиш прави го по-скоро…Нега ще се прослави Човешкият син.” Дълбоко в сърцето на Йоановото евангелие е истината, която дори най-ранната църква е намирала за трудно да преглътне, залитайки между винаги новите слоеве на проклятието на Юда в Новия Завет и след това към другата крайност на едно диво гностическо преклонение към него, което се случва много по-късно в т. нар. Евангелие на Юда, което имало за цел да се присмее на материалния евхаристиен сакраментализъм на новата „ортодоксална” църква. Но истината със сигурност лежи по-дълбоко от която и да е от тези две алтернативи, както ние отбелязахме и както ни намеква евангелието според Йоан. Понеже в падналата реалност на желанията за ред и контрол действието на „(пре)даване” може странно да съществува редом с една форма на човешка любов, която трагично се противи на истинската уязвимост и разточителство на божията любов. Все пак дори това изкривяване на любовта Бог е в състояние да включи в Своя план позволявайки по този начин Сина Му да бъде „(пре)даден” и протягайки отново и отново предложението за прошка и благодат към предателя. Проблемът е, че ние също продължаваме да се противим на централната истина на страстната седмица: ние предпочитаме странната комбинация на непрестанните опити за контрол и тяхната пълна противоположност, отчаянието.

Тук тогава е Юда, стабилизаторът на книгата, „(пре)даващия” Христос на Неговите страдания, трагичния човек на отчаянието. Защото това е нощта на Юда. И по този начин тя е също така и нашата нощ, нощта на погрешното желание за контрол, нощта на погрешното отчаяние за милост, които единствено божият Син може да изцели и излекува. Амин.

1 thought on “Ще се приближиш ли? – 3

  1. Свидетелството за прошката и Божията любов към човеците , се дава по свръхестествен начин, чрез действието на Святия Дух в сърцата им.Той е Свидетеля , чрез присъствието Си дава увереност и премахва отчаянието на предателя , какъвто всеки от нас малко или много е бил.Много добро тълкуване прави авторката , като само малко ми идва в повече , това със сексуалния подтекст. Все пак Божията любов – агапе , поражда също агапе а не ерос.Поздрави !

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.