Ще се приближиш ли? – 1


Понеделник: Поканата

от Сара Коакли

cropped-lamentation-over-the-dead-christ-correggio-1.jpg

Сега ще пея на любезния си, Песен на обичния си за лозето Му.” (Исая 5:1)

В определен смисъл само едно нещо е от значение в началото на светата седмица: това е въпросът за поканата. Мислете за нея, първо, както за една покана за драма. Ще посетя ли и тази година драмата на любовта и предателството? Ще донеса ли цялата болка и екстаз на моите собствени любови и предателства или ще остана настрана, заслонявайки се от тях? Вероятно мога просто да бъда част от хора и да се облека подходящо за едно дребно „очистване на съжалението и страха?” Или пък се иска нещо по-дълбоко, нещо, което изисква не по-малко от всичко? Обикалям до ръба, несигурен за алтернативите поставени пред мен.

Нека да признаем, че за някои от нас, в някои години, тази покана всъщност не ни предлага избор: ние вече се намираме на едно място на болка, тъга или загуба, което прави нелеп всеки разговор за покана: ние вече сме в лозето на любовта и насилието, градината на предателството и изпитанието, където се срещат живота и смъртта и самото съществуване на смисъла изглежда заплашено. Няма нужда да бъде поканени понеже това е мястото, което вече ни е било определено. Проблемът е, че на нас много ни се иска да се махнем от него. Очевидното противоречие между Божията любов и  Божия съд е станало непосилно. Изглежда не съществува изход от хватката на отчаянието, която вече толкова добре познаваме. Ние сме навлезли дълбоко с агонията на Страстната седмица, без значение дали това ни харесва или не.

През други години и за други сред нас, лозето, градината, е било замърсено с някаква баналност, загуба на смисъл от различен вид. Историята е станала прекалено позната, знакът на измъчваното мъртво тяло се е превърнал в порнографската регулярност на вечерните новини, които вече дори не правят отвратителна телевизионната ни вечеря. Нашата християнска смислова система е изгубила както своята сила така и славата си: изповядваме я с устните си, но когато сме поканени отново да отидем в Ерусалим откриваме, че сме прекалено уморени, твърде заети и – зад всичко това – прекалено уплашени да го направим. Това наистина е бягство чрез нежелание – и ние можем да изберем този път.

Накрая има и години – може би точно тази е една от тях? – когато усещаме, че се намираме на ръба на някакво ново откритие, или понеже Исус ни осветява за първи път с по-дълбокото, тайно значение на Своята смърт или понеже нашето повтаряне на разказа и литургията най-накрая е разчупило дори упоритата ни инерция: този път ние пристъпваме („наистина вътре” както веднъж шеговито, но проникновено се изразява Лиуис Карол) и сега водата се затваря над главата ни и ние се оказваме с и в историята на изкупителната тайна след всичките дни на тъмнина и безнадеждност на първите ученици, които обичали Исус също толкова много, колкото Го и предали.

В този трети случай пулсиращата хронология на отчаянието и новата надежда са тясно свързани понеже те неотклонно ни тласкат напред: непоносимото противоречие на Божия съд и Божията любов трябва да бъде разрешено, но не посредством умни аргументи, не чрез погрешно предусещано богословско разрешение, а чрез влизане, чакане, понасяне, преминаване през тези дни на страдание и спасение.

Към всички тези състояния – и всички те са нашите състояния, човешките състояние пред лицето на смъртта и на живота – поканата да влезем отново в лозето на любовта е отправена и тази година. Ще намерил ли пътя обратно към него?

Сега ще пея на любезния си, песен на обичния си за лозето Му. По този начин Исая описва изначалната сила на Божията любов към Неговият народ, Израел. Тук имаме един Бог, Който е създал всички изобилни възможности за изпълнение, които човек някога може да желае като дори е издигнал кула за защита от нашествие на врагове. Но хората многократно се бунтували в пристъп на една ужасяваща амнезия за тази изначална сила на любовта: Божията любовна песен попадала в глухи уши и пророците като Иаая напразно призовавали и наставлявали народа.

Тогава Исус от Назарет приближавайки се към Своите страдания изрично повторил тези уроци от Исая, но с една разлика: не само пророците били пренебрегнати в първоначалното лозе, казал Той на тълпата и на фарисеите, но даже и синът на собственика на лозето бил бит и убит от собствените си наематели. Ето го окончателното предателство: и Бог изглежда остава без повече възможности. Или пък не?

Единствено във версията на Матей за притчата (Матей 21:33-46) Исус се обръща към самата тълпа и пита тях какво трябва да се направи, за да се разреши новата криза с лозето породена от жестокото убийство на Сина. В Матей – най-съзнателно еврейския от всички евангелисти – става ясно, че дилемата, началото на драмата в Страстната седмица, е и изцяло вътрешно-еврейска така както е и вътрешно-християнска и вечна – а не просто едно заместване на юдаизма с християнството както можем да бъдем изкушени да прочетем текста на Матей.

Наистина, ключовият въпрос в драмата, въпросът за любовта и наказанието, любовта и справедливостта, болезнено събира заедно евреи и езичници понеже това е същият вечен въпрос, пред който всички ние сме изправени както религиозни хора: каква е връзката между любовта и справедливостта? Отговорът на тълпата във версията на Матей е несъмнен и точно такъв какъвто можем да очакваме: „Ще избие тези окаяни люде, а лозето ще даде на други наематели…” Съдът трябва да следва непокорството на любещата заповед, книгите трябва да бъдат водени, икономиката на ред и сметки спазена. Любовта и справедливостта трябва да бъдат видени като действащи в съгласие. Лозето на любовта със сигурност принадлежи единствено на праведните.

Колко значимо е тогава, че Исус – в описанието на Матей – не показва с нищо, че одобрява отговорът от тълпата. Понеже това е единствено началото на разкриването на Страстната седмица, в която, както Исус Сам казва, цитирайки псалмите, всичко ще се обърне с краката нагоре, включително всичко, което смятаме, че знаем за любовта и справедливостта: именно камъкът, който зидарите отхвърлят става глава на ъгъла.

Помислете за това начало на Светата седмица, приемете я като една покана: може би все пак не просто за една драма, а за страданията носещи край на всички драми, не за една история за справедливост и бягство, а една история за Божествена любов толкова прелестна, че превъзхожда и превишава всяка позната на нас справедливост, не като богословска гатанка, която трябва да бъде разгадана, а като опасно и заплашващо живота пътуване: едно пътуване на болка, смърт, откритие и нов живот. Това е пътуване, което може единствено да бъде предприето и предприемайки го ние можем да започнем единствено с една цялостна скръб за нашата непрестанна съпротива и избягване на неговото странно значение.

Сега ще пея на любезния си, песен на обичния си за лозето Му. Поканата е пред нас: елате, тази година в лозето на любовта и предателството и открийте отново през тези свети дни значението на Божията любов в страданията на Исус. Амин.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.