Мъжете, жените и библейското водачество – 11


ЕСТЕСТВОТО НА БИБЛЕЙСКОТО ВОДАЧЕСТВО

от Радостин Марчев

indexЛев Огнянов е написал книга, заглавието на която говори за „библейското водачество“. В нея обаче се говори основно за това как мъжете трябва да упражняват водачество, а жените да се подчиняват и не се казва почти нищо за естеството на самото водачество. Може би той приема въпроса за достатъчно ясен. Аз не смятам така. Всъщност аз мисля, че именно неразбирането на някои основни библейски концепции не само често прави християнското водачество не особено библейско (а оттам и не особено християнско), но и поставя темата за отношенията между половете на една твърде изкривена и дори вредна основа. Темата е огромна и по-долу, без всякакви претенции за изчерпателност или прецизност, просто ще спомена някои насоки, които читателят може да развие нататък.

Решаващ за нашето разбиране за водачество трябва да е примерът на Господ Исус Христос. Два текста, които ясно показват неговото естество са 2 Кор. 8:9:

„Защото знаете благодатта на нашия Господ Исус Христос, че, богат като бе, за вас стана сиромах, за да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия.“

и Филипяни 2:5–8:

„Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.“

Тези текстове ясно казват, че Царят на вселената доброволно избра да стане роб[1] на Своите врагове, като даде всичко, което има, дори живота Си, за тяхното спасение.[2] Това беше начинът, по който Той избра да упражнява Своето „водачество“.

Двата най-важни урока, които Исус подчерта точно преди смъртта Си, сочат в същата посока.

„А като уми нозете им и си взе мантията, седна пак и рече им: Знаете ли какво ви сторих? Вие Ме наричате Учител и Господ; и добре казвате, защото съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете.“ (Йоан 13:12–14)

А на Тайната вечеря Той нарече хляба и виното: „Моето тяло, което е разчупено за вас“ и „Моята кръв, която се пролива за прощение на греховете“.

Казано накратко, Божието водачество е жертвено водачество.

„Това не означава, че Исус беше лишен от авторитет и власт. Напротив, Той притежаваше авторитета на Син, изпратен от Отца с една мисия, а именно, да започне Божието царство на земята заради нуждаещите се хора. Исус имаше авторитета да прощава грехове (Марк 2:10), да изгонва нечисти духове (Марк 1:27) и да проповядва благовестието (Мк. 1:22). Но Исус никога не използва Своя авторитет чрез проява на сила с цел да доминира, а винаги да служи на човешката нужда – да служи на другите като Божий слуга.“[3]

Накрая, именно по този начин Той описва водачеството, което Неговите ученици трябва да упражняват:

„Вие знаете, че ония, които се считат за управители на народите, господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не е така; а който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще бъде слуга на всичките. Защото наистина Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина.“ (Марк 10:42–44)

Същото можем да видим и във водачеството на апостолите. Макар и бавно и трудно, в края на краищата те схванаха урока на своя Господ. Макар да получават власт (Марк 3:14–15; Мт. 10:1), тя е свързана с проповядване и с изгонване на демони. Начинът, по който те трябва да я упражняват, е специално подчертан от Исус в контраст с практиката на фарисеите:

„Но вие недейте се нарича учители, защото Един е вашият Учител, а вие всички сте братя. И никого на земята недейте нарича свой отец, защото Един е вашият Отец, Небесният. Недейте се нарича нито наставници, защото Един е вашият Наставник, Христос. А по-големият между вас нека ви бъде служител.“ (Матей 23:8–12)

Павел не прави изключение. Макар да описва себе си като апостол, който има власт над църквите, които е основал и над своите съработници (2 Кор. 8:16–24; Фил. 2:19–30), той в същото време вижда себе си и като слуга на Христос, който следва Неговия пример. Това означава, че макар да притежава власт, той отказва да я използва с цел да заповядва. Виждаме това ясно във:

„Затова, ако и да имам право с голямо дръзновение в Христа да ти заповядам това, което подобава, пак, заради любовта, предпочитам да те моля. Аз прочее, който съм Павел старец, а сега и затворник за Христа Исуса, ти се моля…“ (Филемон 8–10)

„нито сме търсили слава от човеци, било от вас или от други, (ако и да сме могли да притежаваме власт като Христови апостоли)“ (1 Сол. 2:6)

„както те молих, когато отивах в Македония“ (1 Тим. 1:3)

„така щото помолихме Тита да довърши между вас и това благодеяние, както го беше и започнал… Не казвам това като по заповед, но за да опитам искреността на вашата любов чрез усърдието на другите.“ (2 Кор. 8:6, 8)

Именно този пример на Христос и апостолите е оставен и на водачите на местните църкви. Няма съмнение, че те трябва да водят – именно за това са избрани и поставени на тези позиции. Въпросът е КАК трябва да водят. Петър съветва стареите/презвитерите да служат доброволно и с готовност не поради алчност или желание да „господаруват над другите“ (1 Петър 5:1–3). Те трябва да показват „пример на стадото“ „в говорене и поведение, в любов, във вяра, в чистота“ (1 Тим. 4:12) и изобщо „във всичко“ (Тит 2:7).

Самата дума „пастири“, използвана за църковни ръководители е многозначителна. Тя лесно се асоциира със строзаветни текстове като Псалм 23: „Господ е Пастир мой; Няма да остана в нужда. На зелени пасбища ме успокоява; При тихи води ме завежда. Освежава душата ми.“ Именно в този контекст Павел отправя към тях следното предупреждение: „Внимавайте на себе си и на цялото стадо, в което Светият Дух ви е поставил епископи, да пасете църквата на Бога, която Той придоби със собствената Си кръв.“ (Деяния 20:28)

В 1 Солунци 5:12–13 Павел използва 3 думи, за да опише естеството на водачеството. Водачите са тези, които „трудят“, „наставляват“ и „вървят пред“. Първата поставя ударение върху изтощителния характер на водачеството (kopiao; ср. 1 Кор. 16:16; 1 Тим. 5:17). Втората е свързана с поправяне и пренасочване на неправилно поведение (nouthesia; ср. 1 Кор. 4:14; Тит 3:10). Третата означава да стоиш и да вървиш пред някого, така че да показваш пътя и да се грижиш за него.

По подобен начин думата, която е използвана за епископи/надзорници, на други места е употребена във връзка с Божията грижа за Неговия народ (Лука 7:16; Деян. 15:14), за грижа за нуждаещите се в обществото (болните, затворниците, вдовиците, сираците Мт. 25:36, 43; Яков 1:27) и за грижата на Павел и Варнава към новооснованите църкви в Галатия (Деян. 15:36). По подобен начин глаголът, от който произлиза думата „дякон“ в Деяния 6 е използван за хората, които раздават помощ на нуждаещите се.

С оглед на това Уолтър Лийфелд прави следното проникновено наблюдение:

„Забележително е, че когато Павел изброява изискванията за стареи, неговата причина да спомене важността на това те да могат добре да управляват едно семейство, не е за да могат водачите да „управляват“ добре църквата, а по-скоро, за да могат да се грижат (epimeleomai) за нея (1 Тимотей 3:4–5). На практика, ако бъде преведен правилно, Новият Завет никога не представя църковните водачи като „управници“.[4]

От своя страна, църквата е призована да се покорява на своите водачи (Евр. 13:7,17; 1 Кор. 16:15). Но в контекста на гореказаното, това е напълно естествено. Когато една общност вижда от своя служител един живот на смирено посвещение на Бога и неегоистично посвещение на хората, тогава тя ще бъде готова да отговори с уважение и едно отношение на покорство.

Казаното дотук се нуждае от още едно пояснение. Стандартното комплементарно виждане е, че библейското водачество (което характеризира и отношенията между половете в църквата, обществото и семейството) е упражняване на власт със сърце на слуга. Но в гл. 6  на своята книга “Neither complementarian nor egalitarian” Мишел Лий Барнуел подкопава тази дефиниция и задава ключовия въпрос, кое стои в основата на библейското понятие – водачеството или слугуването. С други думи, ние можем да говорим за водачество чрез слугуване и все пак да имаме твърде погрешни концепции за връзката между двата компонента в уравнението. Нейният богословски анализ заслужава внимателно разглеждане от всеки.[5]

Убеден съм, че начинът, по който сме склонни да водим спора за ролите на мъжете и жените – включително за възможностите те да водят – показва собственото ни объркване в тази материя, което понякога е сериозно. Настояването, че мъжете трябва да водят, а жените да подкрепят и да служат, всъщност напълно пропуска, че библейското разбиране за водачество е именно служение, грижа, подпомагане, нежност и т.н. – все неща, които обичайно се приписват и очакват от жените. Ако това е така, с какво основание можем да им забраним да го вършат? От друга страна, егалитарите трябва на свой ред да си зададат въпроса – към какво водачество се стремят те да получат достъп жените? Ако то е свързано с някаква форма на статус и официализирана власт, те също са се отклонили от библейското водачество. Йерархичната форма, която толкова много християни съзнателно или несъзнателно са прегърнали, всъщност е аномалия, изопачение, а не принцип. Колко дълбоко е това объркване, нагледно показват резултатите от едно изследване, според което мъжете-християни определят някои от плодовете на Духа като по-„женски“ качества.[6]

В своята книга „Апостолската изповед“ Бен Майърс прави едно проникновено наблюдение:

„Посланието за един смирен Господ било шокиращо за древния свят. Но ако днес попитаме някой дали е по-добре да посвети живота си на себеиздигане или на служение, повечето биха признали, че служението е по-добро. Посланието на кръста е преобърнало древните ценности за чест и срам. Удивителното твърдение на Исус, че е по-добре да служиш, отколкото да ти служат (Марк 10:45), днес е прието като очевиден здрав разум. Ние приемаме за даденост, че сестрите, които се грижат за слаби и болни, заслужават специална почит и че бедните и безсилните притежават специално достойнство.“

Може би тези кратки насоки по една твърде обширна тема съдържат потенциала да ни накарат да мислим по нов начин за водачеството на половете.


[1] Това е буквалното значение на гръцката дума, преведена при нас като „слуга“.

[2] За чудесен анализ на Филипяни 2 виж Michael Gorman. Inhabiting the Cruciform God: Kenosis, Justification, and Theosis in Paul’s Narrative Soteriology. Eerdmans, 2009.

[3] Stanley Grenz. Women in the Church: A Biblical Theology of Women in Ministry. IVP Academic, 1995.

[4] Walter L. liefeld, A plural ministry view, in Women in ministry: four views, 147.

[5] Michelle Lee-Barnewall. Neither Complementarian nor Egalitarian: A Kingdom Corrective to the Evangelical Gender Debate. Baker Academic, 2016, chp. 6.

[6] Виж Mary, Stewart Van Leeuwen. My Brother’s Keeper: What the Social Sciences Do (and Don’t) Tell Us About Masculinity. IVP Academic, 2002. гл. 2.

Реклами

3 thoughts on “Мъжете, жените и библейското водачество – 11

  1. С това , което пишеш тук ,съм напълно в съгласие , но така поставено истинското служение, за разлика от йерархичното , изисква огромно себеотдаване , жертвоготовност и посвещение , каквото една жена не може да даде.Почти съм сигурен ,че няма жена , която би изрекла думите ..
    .” 1. Казвам истината в Христа, не лъжа, и съвестта ми свидетелствува с мене в Светия Дух,
    2. че имам голяма скръб и непрестанна мъка в сърцето си.
    3. Защото бих желал сам аз да съм анатема 1 от Христа, заради моите братя, моите по плът роднини;”
    Но още повече съм сигурен ,че от почти всяка нормална здрава жена ще чуеш:…” дай ми чада, иначе аз ще умра.”
    Това е причината ап. Павел да наставлява , на пръв поглед идеалните за служение жени -вдовици:
    …”11. А по-младите вдовици не приемай, защото, когато страстите им ги отвърнат от Христа, искат да се омъжват,
    12. та падат под осъждане, защото са се пометнали от първото си убеждение.
    13. А при това, те навикват да стоят празни, да ходят от къща в къща, и не само да бъдат празни, но и бъбриви, като се месят в чужди работи и говорят това, което не трябва да се говори.
    14. По тая причина, искам по-младите вдовици да се омъжват, да раждат деца, да управляват дом, да не дават никаква причина на противника да хули;
    15. защото някои вече са се отклонили и отишли подир сатана.
    ”Поздрави!

  2. Зайко, отново виждам, че твоите коментари относно жените са силно обезпокоителни и даже бих ги нарекъл сексистки. Но, моля те, не търси подкрепа на тази твоя предубеденост във Библията, там я няма. Ти казваш: “ изисква огромно себеотдаване , жертвоготовност и посвещение , каквото една жена не може да даде.Почти съм сигурен ,че няма жена , която би изрекла думите ..
    .” 1. Казвам истината в Христа, не лъжа, и съвестта ми свидетелствува с мене в Светия Дух,
    2. че имам голяма скръб и непрестанна мъка в сърцето си.
    3. Защото бих желал сам аз да съм анатема 1 от Христа, заради моите братя, моите по плът роднини;” И защо си така сигурен, че жена няма да изрече подобни думи? Само мъжете ли могат да се отдават на Господа до смърт? Само в тях ли работи със сила Се. Дух, че да бъдат анатема. Какво нещо в женското тяло пречи?
    Хормоните, малкото мозък, или нещо друго пречи на жената да служи себеодадено на Христос ли? Ти отиваш и по-далеч от темата за това, дали жените могат да водят, стигаш чак до там, че те дори не могат да служат на Бога и на другите както мъжете. Дори и в поглеждането на водачеството като слугуване е провал за жените, защото те и това не могат да правят по една или друга причина. Не знам дали осъзнаваш това, което пишеш, но ако го погледнеш от страни, не е хич добре. Имало е и има толкова отдадени и служещи жени- монахини, светици,и др., които са умирали и умират за каузата да помагат. Целият живот на майка Тереза е пример за това.От вторият ти цитат разбирам, че здравите жени дори и деца не пожелават да раждат с готовност. Ако говорим за жени християнки( то за тяхното водачество става дума) , не съм забелязал, те да раждат деца с неохота, а напротив, много християнски семейства във България са многодетни( повече от две деца) . Едва ли са принуждавани насилствено от мъжете си за това;) Но ти трябва да разбереш, че основната функция на съвременната жена, не е само да ражда, но и да се образова, да работи и да се развива. Жената не става пълноценна поради това дали се е омъжила и дали е родила деца, а поради това, че е създадена наравно с мъжа по Божия образ. Преди да ми отговориш нещо сърдито, моля те, преосмисли възгледите си относно жените, защото тези, които имаш сега, са направо плашещи и са носител на злото.

  3. Петър ,изключително съм благодарен за твоята християнска загриженост , за моето духовно състояние.И други се грижат , та чак се задушавам от много грижене.Това, което четеш и не разбираш , са думите на Рахил към Яков и всичко написано от мен е в този контекст ,и ако си махнеш доктриналните очила , възможно е / но не е сигурно / да видиш и другата гледна точка!Па вземи и прочети и Радо що е писал, че този спор нито има край , нито победители.
    А ако си гузен за нещо и моите писаници те бодат , просто не ги чети!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.