Мъжете, жените и библейското водачество – 4


ХЕРМЕНЕВТИКА И КОМПЛЕМЕНТАРНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА

от Радотин Марчев

index

Всеки спор относно значението на дадени  библейски текстове се определя от нашето разбиране за херменевтиката и егзегетиката.[1] Лев Огнянов е наясно с това и във въведението на своята книга включва няколко кратки бележки в тази връзка. Тук аз ще обърна по-конкретно внимание на една от тях. Пасажът, в който се намира тя гласи:

„При тълкуването на библейския текст често се прибягва до анализ на историческия и културния контекст, в който е създаден той. Но вярващите трябва да знаят, че за основополагащ се приема винаги библейският текст, тъй като Библията тълкува сама себе си. Вътрешното свидетелство или доказателство (в Библията) е първостепенно, когато се определя значението на който и да е пасаж от нея. Външният контекст (исторически или културен) има само помощна (онагледяваща или поясняваща) функция, но той никога не бива да се превръща във фактор, който определя значението на текста (както става при спекулативната или дедуктивната екзегетика). С други думи, твърдения като „Културният и историческият контекст казват това, следователно Библията трябва да се разбира така…“ са абсолютно погрешни и опасни. Всички мнения, че Библията не е самодостатъчно, цялостно, завършено и непроменимо Божие откровение или че може да бъде разбирана и прилагана само в конкретен културен и исторически контекст, както и да бъде тълкувана само от затворен кръг хора – експерти по външния контекст, а останалите имат нужда от допълнителни текстове, които да ги ръководят в изясняването, всъщност целят да наложат контрол над възприемането на Свещеното Писание… Казаното дотук, разбира се, не отменя нуждата от специалисти, които да изясняват библейските истини, но тяхната роля предполага, че тези истини са достъпни за хората, че са налични в самата Библия, а не са взети отвън.“

Като цяло аз съм съгласен с написаното. Ако правилно разбирам, Огнянов не иска да каже, че ние трябва да пренебрегваме контекста на библейските пасажи и да останем единствено на нивото на самия текст. Неговото предупреждение е насочено към релативизирането на Писанието като отнасящо се единствено до конкретно време. „Тогава това може да е било вярно и удачно за тяхното време и култура, но при нас нещата стоят по различен начин.“ Това е съвсем уместно предупреждение – особено що се отнася до морални и доктринални въпроси.

Въпреки това ми се струва, че при анализа на редица текстове Огнянов залита в обратната посока. Това, което той прави е да третира пасажите като надвременни предписания, които на практика нямат нищо общо с конкретния контекст – исторически, културен и т.н. Подчертавам отново, че аз отричам библейските доктрини или морал да са валидни за дадена историческа епоха или културен контекст, но невалидни за друга. Това, което искам да кажа е, че има няколко нива, на които контекстът оказва много сериозно влияние върху тълкуването и начина на възприемане на даден текст. Ние вече видяхме как това действа в предишната част, където извънбиблейската акадска история за сътворението Атрахазис ни показа, че редът на сътворението на мъжа и жената не носи в себе си идея за водачество и подчиненост. Но можем да отидем и отвъд това. Тук ще обърна внимание на 3 от тези нива на контекста, след което ще покажа нагледно как херменевтичните наблюдения, следващи от тях, рефлектират върху практическата компементарна егзегетика на Лев Огнянов.

1. Веровите и морални истини на Писанието са изказани чрез историческите и културни характеристики на първите читатели, към които те са адресирани. Това би трябвало да е очевидно, понеже това е единственият начин те да бъдат разбираеми за хората, към които са първоначално отправени.[2] Опасността в този случай е да объркаме това, което Библията иска да ни каже (универсална истина) с културно обусловения начин, по който то е казано.

Д-р Бернар Рам дава добър пример за това, свързан с психологическите термини, използвани в Библията. Тя говори за сърце, дробове, кости, вътрешности в психологически смисъл, приписвайки подобни функции на тази органи. Това може да бъде наречено физиологична психология. Така сърцето вярва (Римл. 10:9–10), червата се смущават (Плач 2:11), вътрешностите биват изпитвани морално (Откр. 2:23). Взето в буквален смисъл, всичко това очевидно не може да бъде защитено. Но взето от гледна точка на разбиранията на тогавашната култура, истината която е предавана е вярна и разбираема. Древната психологическа система е използвана като средство за предаване на откровението, а не като вярна сама по себе си.[3]

Друг пример е святата целувка, с която християните са наставлявани да се поздравяват в Новия Завет. В древността такава целувка се е давала почти винаги по устните – вкл. между мъже, без обаче това да е създавало каквито и да е било сексуални асоциации. Днес, разбира се, нещата са съвсем различни. Ако някой човек види християни-мъже на излизане от църква да се целуват по устата, изводите, които вероятно ще си направи, няма да бъдат в наша полза. Така объркването на културната форма (целувката) с универсален принцип (християните да се поздравяват искрено), може да донесе резултат, напълно противоположен от желания от библейския автор.

2. Библията не се интересува от представяне на цялостна богословска система или систематично богословие. Макар всяка автентично християнска богословска система да следва да бъде извлечена именно от Библията, самото Писание почти винаги представя своето богословие във връзка с даден практически въпрос. Така, отговаряйки на конкретен проблем, е възможно да срещнем предписание, което е напълно библейско, но не е непременно универсално.

Например в 1 Тимотей 5:14 Павел иска младите вдовици да се омъжват. Но в 1 Кор. 7:8–9 той преобръща наставлението си и препоръчва на вдовиците да останат неомъжени. Причината се открива в контекста – в Ефес (където се намира Тимотей, до когото Павел пише) е имало млади вдовици, които са водели доста разпуснат живот, който е петнял репутацията на църквата. В Коринт положението е било съвсем друго и затова Павел дава различен съвет. На практика нито едно от двете предписания към вдовиците не трябва да се приема като универсално – те  са свързани с конкретни исторически и културни обстоятелства. Ако не държим сметка за това обаче, ние лесно можем да ги вземем за нещо, което те не са.

3. Близко свързано с горното е разграничението, което трябва да правим между това, което Библията описва и това, което тя предписва. И двете неща се намират в нея, но нашата обвързаност с тях е много различна. Това, под малко по-различна форма може да бъде наречено още принцип на историческия прецедент. Че нещо се е случило в Библията, все още не означава, че ние трябва да правим същото.

Деяния 1 глава описва как Матия заема мястото на апостол Юда. Начинът, по който той е избран е чрез хвърляне на жребий. Библията със сигурност описва това. Но едва ли днес някой би настоявал, че това е начинът, по който църквите трябва да избират своите водачи.

Фий и Стюърт дават следните насоки за определяне на културното от надкултурното:

  • Нещата, които НЗ определя като маловажни и днес са такива (дрехи, храна и т.н.)
  • Културните неща никога не са морални въпроси.
  • Списъците с грехове и добродетели никога не са културно обусловени.
  • Заема ли Новият Завет еднозначно отношение към нещо или е непоследователен (напр. омъжването на младите вдовици).
  • Определете културните възможности на новозаветните писатели. Колкото по-последователни са те за културно неопределени въпроси, толкова повече можем да смятаме отношението им за надкултурно. (В древния свят е имало хора „за“ и други „против“ хомосексуалните практики. Но Новият Завет е винаги последователно твърдо против.)[4]

Всичко това може да звучи донякъде абстрактно, но идва на своето място, когато достигнем до три конкретни текста, които Лев Огнянов привежда в подкрепа на комплементарната позиция.

1. Матей 19:3–10:

„Тогава дойдоха при Него фарисеи, които, изпитвайки Го, казаха: Позволено ли е на човека да напусне жена си по всякаква причина? А той в отговор рече: Не сте ли чели, че Онзи, Който ги е направил, направил ги е от начало мъжко и женско, и е казал: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът?“ Така щото не са вече двама, а една плът. И тъй, онова, което Бог е съчетал, човек да го не разлъчва. Казват му: Тогава Моисей защо заповяда, мъжът ѝ да ѝ даде разводно писмо и да я напусне? Каза им: Поради вашето коравосърдечие Моисей ви е оставил да си напущате жените; но отначало не е било така. И казвам ви: Който напусне жена си, освен за прелюбодейство, и се ожени за друга, той прелюбодействува; и който се ожени за нея, когато бъде напусната, прелюбодействува. Казват Му учениците: Ако е такова задължението на мъжа към жената, по-добре да се не жени.“

Неговият коментар е кратък: „Исус осъжда развода (напускането), но той не оспорва водещата роля на мъжа в брака изразена с „вземането“ на жена (буквално „ще се привърже“ или „ожени“) и „напускането“ (или изгонването) ѝ.“ (стр. 30).

Трябва да призная, че аз имам много сериозни съмнения, че текстът утвърждава някаква комплементарна идея. По същата логика може да се твърди, че текстът учи, че мъжете са много по-покварени от жените, понеже единствено на тях Бог дава позволение за развод, докато жените нямат нужда от него. На практика нито едно от тези твърдения няма нищо общо с целта на текста. Грешката в случая е свързана с объркване на културния начин, чрез който е изказан даден текст (в случая патриархалната култура) с универсален принцип (водачеството на мъжа). Това заключение става още по-ясно когато го сравним с два други текста. Първият е паралела на същата история в Марк 10:11-12 където думите на Исус изненадващо включват реципрочни възможности от страна на мъжа и жената:

И Той им каза: Който си напусне жената, и се ожени за друга, прелюбодействува против нея. И ако тя напусне мъжа си, и се омъжи за друг, тя прелюбодействува.“

Втория текст е 1 Кор. 7:10-11 където Павел по много подобен начин се обръща равнопоставено и към мъжете и към жените по отношение на развода:

А на жените заръчвам, и то не аз, но Господ: Жена да не оставя мъжа си; (но, ако го остави, нека остане неомъжена, или нека се помири с мъжа си;) и мъж да не напуща жена си.“

Причината за тази разлика е, че докато Матей пише към евреи, в чиято култура разводът е бил позволен единствено за мъжа то Марк и Павел  се обръщат към езически читатели познаващи римските закони, според които и двамата брачни партньори са имали право да инициират развод.

Тези наблюдения още веднъж показват колко важен е контекста за тълкуване на конкретните библейски текстове.

2. Лука 6:13–16:

„И като се съмна, повика учениците Си, и избра от тях дванадесет души, които и нарече апостоли: Симона, когото и нарече Петър, и брат му Андрея, Якова и Иоана, Филипа и Вартоломея. Матея и Тома, Якова Алфеев и Симона, наречен Зилот. Юда, Якововия брат, и Юда Искариотски, който стана предател.“

Текстът отново е коментиран съвсем кратко: „Исус избира и поучава мъже за апостоли. Той не пренебрегва жените, но ясно и целенасочено подготвя мъже, които да продължат Неговото дело. В Деяния на апостолите се вижда продължението на тази „мъжка“ линия.“ (стр. 30).

Отново, друг подобен извод, до който можем да достигнем от този текст е, че Христос пренебрегва не само жените, но и езичниците, понеже всички апостоли са евреи. В допълнение на това (вероятно) всички те са от Галилея. И отново, разбирането на историческия контекст ни помага да схванем идеята на евангелиста. Д-р Стенли Гренц коментира това по следния начин:

„Мъжкият пол на дванадесетте не дава достатъчна причина, от която да заключим, че всички ръкоположени служители трябва да са мъже. Подобно заключение пропуска да разбере основополагащата, уникална и временна роля, изиграна от дванадесетте – роля, която в строгия смисъл на думата не може да бъде предадена на дошлите след тях вярващи. Освен това, дори и изборът на нашия Господ да показва, че единствено мъже могат да играят основополагаща роля в установяването на църквата, в този избор няма нищо, което да предполага, че Христос е желаел мъжкото ръководство да продължи като норма… Комплиментарният аргумент пропуска да разбере и действителното значение на избора на Христос на дванадесет мъже. Значението на това дело не лежи в перманентно разграничение на ролите сред Неговите последователи, основано на пола. Изборът на нашия Господ е едно символично действие, разбираемо единствено в контекста на историята на Израел. Неговият избор на дванадесет апостола мъже, реминисценция на патриарсите, бил един есхатологичен знак, показващ, че Исус обновява древния Божий народ… Дори повече от мъжкия пол на дванадесетте, техният еврейски произход определя една връзка между Христовото ново общество и старозаветния заветен народ. Следователно етническото наследство и, в по-малка степен, полът на първоначалните апостоли, са богословски значими. Но щом веднъж фундаменталната връзка между Израел и църквата била установена, новозаветните общности били свободни да разширят редиците на своите водачи, включвайки надарени хора от всички народи и от двата пола.“[5]

3. 1 Коринтяни 9:5:

„Нямаме ли право и ние, както другите апостоли, и братята на Господа, и Кифа, да водим жена от сестрите?“

„Независимо как ще тълкуваме този текст, за нас тук е важно, че мъжете братя „водят“… жени сестри. Павел говори за мъже и коментира поведението на мъжете като съпрузи в служение. Той не добавя „както и жените да водят сестри от братята.“

Това отново е типичен пример, при който описателното се обърква с предписателното. Очевидно темата на пасажа е, че Павел и Варнава имат същото право да се оженят и да получават помощ от църквите, колкото и останалите апостоли. Идеята за водаческата роля на мъжа и подчинението на жената напълно отсъства. Единствено когато подходим към него с предварителни предубеждения, можем не само да достигнем до подобен извод, но и да го считаме за убедително доказателство.

На практика тази логика е точно толкова вярна, колкото и фактът, че когато Исус казва на самарянката при Яковивия кладенец „Петима мъже си водила“ (Йоан 4:18), това означава, че жената е водещата в брака.[6]. 

Същото можем да видим и в 1 Коринтяни 7:2 където Павел Павел казва, че така като мъжът има своя жена и жената на свой ред има свой мъж.

В заключение: Нямам представа дали Лев Огнянов би имал някакви възражения към херменевтичните насоки, които представих. Моето впечатление е, че опитвайки се да запази нещо вярно и необходимо в библейското тълкуване – а именно, да не позволи истината на Писанието да бъде исторически и културно релативизирана – той все пак отива прекалено далеч в противоположната посока, изваждайки го от необходимия за вярното тълкуване контекст. Цената се оказва висока. Когато това се случва, вместо да се върнем към „вътрешното свидетелство или доказателство (в Библията)“, достигаме до идеи, взети отвън и внесени в текста или до объркване на формата със съдържанието, на културното с надкултурното и на казаното с постановеното.


[1] И двата термина са донякъде флуидни дори и в богословската литература. Тук, най-просто, под херменевтика аз имам предвид принципите, чрез които достигаме до значението на даден текст, а под екзегетика – практическото прилагане на тези принципи към конкретен текст.

[2] Разбира се, Библията е книга, говореща на нас, но тя е такава едва на второ място. Всеки текст има първоначални читатели, към които е отправен на първо място. И единственият начин да разберем какво казва текстът на нас е като разберем какво казва на тях.

[3] За по-подробно развитие на тази идея виж Радостин Марчев. Как Библията говори за света.

[4] Гордън Фий, Дъглас Стюарт. Как да изучаваме Библията пълноценно.

[5] Stanley Grenz, Women in the Church: A Biblical Theology of Women in Ministry, IVP Academic, 1995, курсивът мой. На български материалът може да се прочете на следният адрес. Верността на наблюдението на Гренц се потвърждава от факта, че Новият Завет вижда църквата като новия или Божия Израел – факт, който е бил обосноваван богословски многократно през вековете.

[6] Думата, преведена при нас като „водила“ (РИ 1940 и Цариградски, но не и СИ, Съвременен, Верен 2002 и Нов превод) е различна от тази в 1 Кор. 9:5, но може да означава принадлежност – със същата дума е указано, че Йоан Кръстител има кожух от камилска козина.

1 thought on “Мъжете, жените и библейското водачество – 4

  1. Радо , да предположим, че в това мъжете да са свещеници , няма нищо свръхестествено или свръхдуховно. Нека да застанем на прагматичния фундамент , който ти полагаш в разсъжденията си , и да поразмишляваме , ако позволиш.Вярно ли е , че в Бити 3 гл. се случва нещо изключително /бих казал значимо във вселенски мащаб/ важно освен за човека , така и за цялото творение.Вярно ли е , че с декрет Твореца постановява нова обществена наредба в ,която функциите са ясно определени и не ми е известно да има ново Божествено волеизявление , което категорично и недвусмислено да променя установеното.Вярно ли е , че голяма част от живота си жената прекарва в нечистота , а друга голяма част в износване , раждане , отглеждане и възпитание на децата в покорство и страх пред Господа /за което да бъдат благословени/.Не е ли това важното , значимото , благословеното и прекрасното служение на което са призвани , като отдават телата си като жива жертва, вмето побъркани от живота в съвременния свят да правят децата си жертви на молох. Не казва ли Словото …” 8. Но ако някой не промишлява за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата, и от безверник е по-лош.” С какво още да ги натоварим , да предизвикваме тектонични процеси в обществото за да докажем , че могат да са и пастири и проповедници и богослови. Сигурно могат , но е противоестествено и богопротивно.Възможно ли е в тази светлина да бъде обяснен трудния стих за спасение чрез чадородие , т.е ап. Павел да обяснява на обезпокоени за своето служение християнки , че чрез описаното по-горе служение са в мир с Бога.Възможно ли е е поради липса на време заради най-близкото до естеството си служение , да нямат достатъчно време за изучаване на Словото и макар Божия Дух да действа в тях да не са развили способност да различават духовете и така да са незащитени от лъжеучители.Разбира се по божията воля някой по причина на вдовство или защото Бог заключва утробата им , остават с достатъчно време да се усъвършенстват в знание ,но Словото говори за една жена Анна ….” 37. и беше вдовица за цели осемдесет и четири години), която не се отделяше от храма, дето нощем и денем служеше Богу в пост и молитва.
    38. И тя, като се приближи в същия час, благодареше Богу и говореше за Него на всички, които ожидаха изкуплението на Ерусалим.”…., и която никой не си помисли да я направи свещеник.
    Възможно ли е чисто прагматично жертвите в Стария Завет , да са мъжки , просто защото не могат да раждат – възможно е.В тази връзка , предопределени ли са жените за друго служение , не по-маловажно от свещенството, мисля да.Разбира се , че в един обновен свят , където агнето и лъва ще лежат заедно, жените и мъжете заедно в Христа ще бъдат свещеници Богу , но не и сега.Иначе твоите статии на тази тема ми харесват , защото са логически добре подредени , аргументирани и обосновани , но дали са верни – не знам. Просто съм си консерва. Поздрави!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.