Боже мой, защо си ме оставил?

от Радостин Марчев[1]

Значението на вика на Исус на кръста поставя много интересен въпрос пред християнското богословие. Как трябва да разбираме думите: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил“ (Матей 27:46; Марк 15:34)? Нито една от версиите не ни дава обяснение за неговият смисъл и ние сме оставени сами да намерим такова.

Понякога се твърди, че на кръста Бог отхвърля и изоставя Исус понеже Той е понесъл греха на целия свят върху Себе Си. В този момент Бог го вижда като грешник (или дори като грях – виж 2 Кор. 5:21), който е станал проклет (Гал. 3:13), отвръща се от Него и излива гнева Си върху него. Така страданията на Исус не са само физически – те са преди всичко духовни, причинени от разрушеното общение с Неговия Отец. Оттук и Неговият вик в последният Му час: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“. Това е вик на отчаяние, на прекъснато общение, на вражда между Бога и Бога и на практика на една разрушена Троица. Това може да чуе както от разпалени проповедници така и от сериозни богослови (напр. Юрген Молтмън)

Викът на Исус са цитат на първите думи от Псалм 22. Как трябва да се разбира този факт е спорно. Библейските учени представят различни възгледи. Според някои Исус използва думите на псалма, който е месианско пророчество, за да предаде същността на Своята настояща ситуация – изоставен от Бога (Джеймс Едвърд, Роналд Кернхаген, Алън Кулпепър, У. Л. Крейг, Крейг Блумбърг). Според други е точно обратното – псалмът наистина започва с думи на отчаяние, но завършва с надежда и увереност, че Бог ще го послуша и че той всъщност няма да бъде изоставен (Крейг Евънс, Д. Карсън, Ричард Бакъм, Рики Уотс). По този начин макар да цитира само първия стих Исус има предвид цялостния контекст и е уверен, че накрая Бог ще Му помогне. Според трети в контекста на ужаса и болката на разпъването едва ли е разумно да предполагаме толкова пресметливо подбрани с определена цел думи от страна на жертвата. По-скоро това е израз на личното й усещане представено през езика на Божието слово, с който Исус е живял цял живот и който съвсем естествено се е превърнал в Негов Собствен език и начин на изразяване (Леон Морис).

Едва ли можем да решим въпросът по някакъв убедителен начин. Въпреки това можем да направим една крачка по-нататък. Начинът, по който авторът на евангелието работи с псалмът може да служи като указание за идеята, която той иска да предаде поставяйки го в устата на Исус. Когато се обърнем към текста на Матей и Марк откриваме, че те съвсем съзнателно включват детайли от псалма в начина, по който разказва историята на разпятието –  ръцете и краката Му са прободени (Пс. 22:16),  Исус е подигравам и обиждан (Пс. 22:6-8), войниците си разделят дрехите Му (Пс. 22:18) и т.н. Т.е. имаме сериозни основания да смятаме, че евангелските автори гледат към цялостното значение на псалма като обяснение на думите на Исус. Нещо повече: докато виси на кръста Исус е уверен, че още същия ден Той ще бъде в рая (Лука 23:43). Последните Му думи са за предаване на духа Му в ръцете на Неговият Отец (Лука 23:46). Това едва ли може да се разбира като съзнание за пълна изоставеност и прекъснато общение. Напротив, Исус продължава да вярва и да се надява на Бога. Той знае, че дори в Своята изоставеност продължава да бъде възлюбения Син в Когото Бог благоволи (Мт. 3:17, Мк. 1:11, Лука 3:22).

Най-ниската точка за отричане на пълната изоставеност на Исус на кръста е учението за Троицата. Християните запазват непоклатимия еврейски монотеизъм, но добавят към него разбирането, че единия Бог съществува в три лица (ипостаси), които споделят една и съща природа. Между отделните ипостаси съществуват определени отношения – Отец ражда, Синът е роден, Духът изхожда – които ние не сме в състояние да разберем и обясним напълно, но които определят тяхната идентичност и разликата помежду им. Отец е Отец защото ражда, Синът е Син понеже е раждан (извън времето и непрестанно) и Духът е Дух понеже изхожда.[2] Те също така съществуват в непрестанно обещение на любов, пълнота и дори „взаимно проникване“ (перихорезис)[3]. Тези отношения са същностни за вътрешнотоичния живот на Бога и на практика определят неговата същност. Тяхното разрушение би означавало промяна в Бога и на практика Бог да престане да бъде Бог, което е богословски абсурд. Но именно това би се случило ако Отец прекъсне Своето общение със Сина на кръста.

На тази основа редица богослови рязко отричат възможността за подобно тълкуване. Това е вярно както за древната църква (Атанасий, Амброзий, Йоан Дамаскин), за средновековието (Петър Ломбардски, Тома Аквински) и за периода на реформацията. Калвин е един от протестантските богослови, който най-ясно се противопоставя на подобно виждане. Ето неговите думи: „Когато Христос се молеше на висок глас и със сълзи, беше чут в страха Си, не за да бъде освободен от смъртта, а за да не бъде погълнат от нея като грешник, макар и да застане пред нея като представител на грешниците. И определено никаква бездна не може да бъде по-ужасна от това да чувствуваш, че си изоставен и отхвърлен от Бога, и не Той не те чува, когато Го призоваваш, като че ли предварително е замислил Твоето унищожение. Христос беше така отхвърлен, че в дълбочината на Своето страдание беше принуден да възкликне, “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” Възгледът на някои хора, че тук Той изразява мнението на другите, а не Своето собствено убеждение, е доста невероятно; защото е очевидно, че думите излязоха от мъките на най-вътрешните части на душата Му. Ние обаче не намекваме, че Бог някога е бил враждебен или гневен към Него. Как би могъл да бъде гневен към Своя възлюбен Син, в Когото благоволи душата Му?“ (Институти 2:16.11)[4].

Какво тогава се е случило на кръста и как да разбираме думите: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ Отговорът е – съвсем буквално. На кръста Исус се е чувствал оставен от Бога и наистина е бил изоставен на страданията и смъртта. Бог не отнема от Него „горчивата чаша,“ въпреки молитвата Му – Той я изпива до дъно.[5] На кръста Исус става принос за грях (2 Кор. 5:21)[6] и понася в Собствената Си плът Божията присъда на греха (Римляни 8:3).[7] Но това е нещо съвсем различно от намразване, отхвърляне и прекъсване на общението на Бога или от разделяна на Троицата.

Ето защо всяка подобна представа за изкуплението трябва да изчезне от християнската мисъл и проповед.

[1] Идеята и основният материал по темата идват от Thomas McColl. Forsaken: The Trinity and the Cross, and Why It Matters. IVP Academic, 2012, гл. 1.

[2] Дали от Отца или от Отца и Син а в случая е без значение.

[3] Виж главата „Танцът на Бога“ в книгата на Тимъти Келър „Основания за Бога“

[4] Франсоа Туретин заема доста подобна позиция. Виж Francis Turretin, Institutes of Elenctic Theology: Volume Two, trans. George Musgrave Giger, ed. James T. Dennison Jr. (Phillipsburg, NJ.: Presbyterian and Reformed, 1992), p. 354.

[5] И това не идва като изненада за Него. Много преди кръста Той вече знае, че трябва да умре (виж Марк 8:31; 9:31; 10:34, 38) както и защо трябва да умре (10:45; 14:24). Единствено в тази светлина трябва да тълкуваме викът на кръста.

[6] Това е напълно приемливо и много вероятно разбиране за смисъла на текста – ср. Римл. 8:3.

[7] За това последно значение виж статията на Н. Т. Райт The cross and the caricature.

Реклама