от Радостин Марчев
В теориите за спасението често избухва истинска война относно мястото на Божия гняв. От една страна има хора, които (и дори проповедници), които твърдят, че Бог мрази не само греха, но и грешника, който го върши. Марк Дрискол бивш пастир на 20 000 Mars Hill Church многократно е правил подобни изказвания:
Но дори в по-умерения случай, когато се твърди, че Бог мрази греха, но обича грешника това поставя въпроси.
От друга страна има хора, които въобще отричат Божия гняв виждайки библейските текстове, които говорят за него като чист антропоморфизъм и смятайки подобна характеристика като недостойна за Бога. Според тях Бог е винаги обичащ и никога не е гневен. Проблемът е в самите хора, които не желаят да се обърнат към Бога и да приемат Неговата любов, не в необходимостта да се намери решение на проблема с гнева. Друг начин да се изрази подобна идея е като се каже, че Божия гняв е свързан с естествените негативни последствия, които самият грях докарва върху своят извършител. Според автори като Дод и Джоел Грийн това е значението на Римляни 1.
Обръщайки се към ранното християнство можем да видим, че то доста единодушно и рязко отрича възможността Бог да се гневи. Това твърдение обаче е направено в един много специфичен контекст. Първите вярващи изказват голяма част от своите разбирания през призмата и речника на гръцката философия. Последната на свой ред вижда гнева като pathe т.е. страст. Думата не може да се преведе като емоция, макар че е виждана като противна на разума и винаги се разбира в изцяло отрицателен смисъл.[1] Следователно колкото по-свободен от страсти с даден човек толкова по-съвършен е той, а за Бог като напълно съвършен започва да се говори като за „безстрастен“ (apathe – макар че в наши дни думата апатия се използва в доста различен смисъл). Поради тази причина, когато виждат в Библията описания на Бога като гневен ранните християни приписват това на особен начин на изразяване наречен „антропоморфизъм“ или по-скоро „антропопатизъм“ (anthrōpopathos) – приписван на човешки характеристики (страсти). Последното е разбирано като един вид слизане на Бога до човешкото нито на изразяване (synkatabasis), за да може да бъде разбрано поне в някаква степен това, което Той желае да им каже. Просветените тълкуватели обаче много добре разбират, че един от водещите тълкувателни принципи – характерен едновременно за гръцката (Ксенофан), еврейската (Филон Александрийски) и ранната християнска традиция (Ориген, Йоан Златоуст и др.) – е за Бога да се мисли единствено това, което е „достойно“ (theoprepōs).
Очевидно е, че подобно виждане за гнева изключва възможността той да бъде свързан с Бога. Той е свързван (както и днес) със загуба на самоконтрол, необуздан изблик, помрачаване на разсъдъка, реакция от наранена гордост, жестокост, непостоянство и променливост или лош характер – неща, които наистина са недостойни за Бога.
Разбира се, когато говори антропоморфично за Божия гняв Библията има за цел да стресне и по този начин да коригира грешниците, както твърди напр. Ориген. Но това все още не означава, че зад понятието не стои нищо – все пак самата същност на антропоморфичния език е свързана с идеята за предаване на някаква истинна идея. Както посочва Джеймс Пакър „Когато Писанието говори за Бога с антропоморфизми, това не означава, че ограниченията и несъвършенствата характерни за нас – грешниците, спадат към качествата на нашия свят Създател; по-скоро естествено е обратното, че те не Му принадлежат.[2]“
„Гневът на Бога е съвършенството на Божия характер,“ пише Пинк.[3] Като такъв той е свързан с редица други Божии атрибути. Във връзка с Неговата святост това е враждебната Му реакция към злото. Във връзка с Неговата справедливост той винаги е безпристрастен.
Гневът е нещо, което хората сами избират за себе си като се отдалечават от Бога (Йоан 3:18-19) и отхвърлят Неговата прошка, милост и любов. Той не е нещо, което Самият Бог желае по отношение на човека. „В крайна сметка всичко, което Бог прави като осъждащо действие….е за да му посочи и да го доведе до пълното осъзнаване на избора, който е направил…. Божието… отношение е върховното право на свобода и то е напълно противоположно на своеволното и безотговорно причиняване на болка, с други думи на жестокостта.[4]“
Накрая Божият гняв е тясно свързан с Божията любов. Той е „колкото израз на личното, емоционално отношение на Триединния Йехова, толкова и проява на Неговата любов към грешниците.[5]“ С други думи, Божият гняв е проява на Божията любов – любов толкова голяма и силна, че отказва да направи какъвто и да е компромис с греха, който деформира и разваля Неговото прекрасно творение и твърдо решена да се справи с Него.[6] Или по думите на Томас МакКол: „Святата любов е „източникът“ на Божия праведен гняв. Гневът не е същностен за Божията природа – Бог би бил Бог и без него. Божият гняв е реакцията на Неговата свята любов към греха.“ (Forsaken: The Trinity and the Cross, and Why It Matters. IVP Academic, 2012).
Тази взаимовръзка и хармония на атрибутите означава, че Божия гняв не може да бъде виждан като източник на някакво противоречие в Бога. Една от формите, в които това често се среща е картината, в която Божия гняв желае наказанието на грешниците, а Божията любов и милост желае тяхното спасение, а смъртта на Исус на кръста се явява решението на така създалото се противоречие. Божиите атрибутни не влизат в противоречие един с друг. Това, което Бог (и дори Божия гняв и святост) желае е справянето с греха, не наказанието на грешника. В този смисъл може да се каже, че дори Божия гняв виждан в правилна светлина е причина за надежда, а не за отчаяние – не в смисъл, че каквото и да правим накрая всичко ще бъде наред, а че дори гневът на Бога търси как да ни измъкне от ситуацията, в която сме се оказали поради своя бунт. Бог не получава възможност да ни обича след като ни е изкупил – точно обратното е вярно. Той ни изкупва понеже ни обича. И Той се гневи и мрази греха именно поради Своята любов към нас.
Още по-малко пък следва Божия гняв да бъде представян като причина за разделяне на самата Троица – сякаш Бог Отец желае наказанието на грешника, но Исус го обича и жертва живота Си, за да „задоволи“ гнева на Отец. Подобна образност е дълбоко подвеждаща и в същността си дори богохулна (виж Разделената троица както и дискусията на Джон Стот по въпроса в Кръстът на Христос.)
Казаното не се променя и от факта, че систематичното богословие и християнските изповеди на вярата (виж напр. Уестминстърската изповед) описват Бога като „безстрастен“. Думата, както посочихме, не означава лишен от емоции или чувства. Тя изразява постоянството на Божият характер и действия, които не са зависими и променливи от обстоятелствата и вътрешното разположение на личността както често се случва с хората (виж дискусията по темата в Thomas McColl. Forsaken: The Trinity and the Cross, and Why It Matters. IVP Academic, 2012). Подобно разбиране оставя достатъчно място както за емоции в Бога така и за възможност Той да промени Своя начин на действие като отговор на промяната в хората, с които общува. Последното, разбира се, е много различно както от промяна на характера така и от изненада в Бога, Който не може да предвиди подобна промяна в хората или в Себе Си.
Виждан по този начин Божия гняв все още има място в християнското мислене – вкл. в разглеждането на теориите за изкуплението. Правейки това обаче ние трябва да се уверим, че разбираме правилно за какво говорим.[7]
[1] Виж Mark Sheridan. Language for God in Patristic Tradition: Wrestling with Biblical Anthropomorphism. IVP Academic, 2015.
[2] Джеймс Пакър. Познаването на Бога. София, Нов човек, 1991, 161.
[3] The attitudes of God, 77.
[4] Пакър, 163-4.
[5] Пакър, 164.
[6] Виж също Jeremy Treat. The Crucified King: Atonement and Kingdom in Biblical and Systematic Theology. Zondervan, 2014.
[7] За едно дефиниране на въпроса за гнева при заместническата теория за изкуплението виж статията на Howard Marshall, The theology of the atonement в The atonement debate. Zondervan, 2008.
Rado's blog 
Много навреме и съвършено вярно!Най – общо казано , Божият гняв е реакцията на Неговата святост към греха – непримиримост , осъждане и наказание!Хубаво е по-често да се четат Пакър и Пинк. Поздрави!
Божият гняв е изразът на Неговата свята любов към греха.“
Вероятно е …любов към грешника ! Иначе не го приемам!
„Израз“ в смисъл на реакция. Ще го коригирам, за да е по-ясно.
безусловната любов променя хората, не гневът. не съм чула някой да се е покаял искрено заради страх от Божия гняв. може и да се е покаял, но едва ли се е променил. искрената и автентична дълготрайна промяна и обръщането от греха е продължителен процес, който настъпва с осъзнаването, че сме обичани безусловно. не пише ли Библията, че още докато бяхме грешници Исус умря за нас. не умря при условие, че повярваме в него. също така – както греха навлезе чрез Адам и порази всички ни, така и спасението дойде чрез Христос за всички. това е една от Божиите мистерии. най-красивата и важната може би. не разбирам защо е толкова неудобна за много хора и защо настояваме гневът на Бог да се лее върху човечеството. това е показателно много повече за това какви хора сме и как принизяваме Бог на наше ниво. смирява ме фактът, че Бог е промисли за всичко в любовта си към нас хората.
По горе в статията Радо е дал едно много добро обяснение , какво Божият гняв не е . Аз ще се опитам с една малко дърварска илюстрация да обясня на какво Божия гняв прилича.Представете си , че по някакви медицински причини имате в тялото си метален имплант от типа на планка, болт ,пирон или тел.Попадайки в зоната на обект ,източник на променливи силни магнитни полета , резултата върху вас ще бъде горене на плътта около имплантите в следствие на високочестотните токове , които се индуцират в тях /в резултат на електромагнитната индукция /и ги нагряват. Причината за страданието ви ще бъде не източника на магнитното поле / защото той просто си е такъв /а наличието във вас на метални предмети и присъствието ви до източника на тези енергии.Макар че Бог е забранил да го уподобяваме на каквото и да било , нещата стоят по подобен начин , т.е приносителя на грях гори вечно в присъствието на Бога заради неговата Святост / просто защото Той е такъв – Свят , такава е неговата природа/.Ние и сега се намираме под въздействието на неговата Святост , защото Той е всеприсъстващ и резултат е ежедневния му гняв към грешниците , които нарушават хармонията , която е създал с любов ,до невъобразимата степен да въведе творението в тление заради нашите грехове. Но в същото време , заради изкупителната жертва на Христос и благодатта , която придобихме заради нея , Той е Дълготърпелив и Милостив и чрез силите на провидението ни води към покаяние. Попадайки , обаче в ада ,където няма милост а само справедливост, човеците попадат в огненото негодувание на Бога резултат от реакцията на Божията Святост към неочистения греха и неговия приносител. Така че , да Той е любов , заради Сина си, но и огън пояждащ.
да, благодаря на Радо и на теб за изложеното. разбирам, че то описва отношението на Бог към греха. мисля, че това, което ме смущава е думата „гняв“. несъвместимост с греха може би. аз асоциирам понятието гневен Бог с кръвожаден. на вас гневен Бог не би ли ви звучало малко смущаващо и отблъскващо. кой би искал да вярва или да се „сприятели“ с такъв?
дори Исус някак си се дистанцира от тази идея за гняв и отмъщение от страна на Бог. когато прочита Исая 61:2 в синагогата (Лука 4), той не случайно пропуска края на пасажа в оригинал „и деня на отплатата на нашия Бог“ и завършва с „да проглася годината на благоволението Господне“…
Сега си представи ,че си осъден на смърт престъпник , който в очакване на екзекуцията не се надява повече на нищо.И изведнъж вратата се отваря и вместо палача , влиза президента и ти казва ,че си свободна , просто защото е решил да те помилва и освен това ще те удостои с високата чест да бъде гост в домът ти и твой приятел.Дали би се сетила да му държиш сметка за ветото на последния закон например.
А сега си представи ,че на вратата застава Всемогъщия и освен ,че те освобождава от наказанието на вечната смърт , те прави своя дъщеря и те кани в святата си почивка.И освен това те удостоява с високата чест да бъдеш жив камък в духовния дом , в който ще обитава.И всичко това го прави не защото има нещо ценно в теб /в мен също/,а заради Славата си , Която сияе в Сина ,Който плати за твоята свобода и за всички благодатни дарове с които си обсипана.Би ли искала такъв Бог за приятел , би ли му се доверила макар да знаеш ,че понякога ще се гневи на непослушанието ти , но като баща , а не като съдя!
Аз и ти (както и всеки друг човек) сме ценни, защото носим Божия образ в себе си. За това Бог няма да ни остави.
Ценно е съкровището , което носим в себе си , а инече сме съдове от пръст!
Ръкавицата става полезна и ценна едва , когато в нея се пъхне ръката!