Християните и политиката – 3


от Филип Янси

index

Бил Клинтън: един пример за културите войни

Последните няколко американски президенти са говорели по-открито за вярата си от повечето от своите предшественици. Джими Картър водеше клас в неделно училище по време на своето президентство, спечелвайки неохотното уважение на репортерите, които преди това поставяха под въпрос неговите думи свързани с религията като политическо заиграване. Въпреки това той изгуби много християнски гласове в полза на Роналд Рейгън, единственият американски президент, който се е развеждал и който рядко е посещавал църква и почти не е давал средства за благотворителност, понеже Рейгън подкрепяше много от любимите каузи на религиозната десница. Джордж Буш и Барак Обама бяха пълни противоположности като Буш защитаваше каузи скъпи на евангелските християни докато Обама представляваше гръмоотвод за социалните консерватори.

Президентът Бил Клинтън, който заемаше поста от 1992 до 2000 г. беше донякъде енигма. Аз имах груба среща с културните войни когато посетих Белия дом по време на първия му мандат. Поканата ми дойде по странен начин. Аз нямах лични връзки с политиката и до голяма степен избягвах въпроса в публикациите си. Но през 1993 ставах все по-загрижен за вълнението, дори истерията, която се наблюдаваше в евангелските кръгове – една истерия, между другото, които оттогава насам единствено нараства. Написах статия, която завършваше с думите: „Нашето истинско предизвикателство не трябва да е да критикуваме САЩ (при всички случаи изгубена битка), а да се стремим да бъдем Христова църква в един все по-враждебен свят.”

Редакторите на списанието „Християнството днес” дадоха на статията ми доста сензационното заглавие: „Защо Клинтън не е Антихриста.” Получих малко писма, по-голямата част от тях от хора, които смятаха, че Бил Клинтън всъщност е Антихриста. По някакъв начин статията достигна до бюрото на президента и няколко месеца по-късно когато той покани 12 евангелски християни на лична закуска моето име се оказа в списъка. Някои от гостите представляваха църковни или парацърковни организации, а други бяха известни християнски академици. Аз бях поканен до голяма степен поради забележителното заглавие на статията. („Е, Бил, все трябва да започнем отнякъде,” казал вице президента Ал Гор когато видял заглавието, „Защо Клинтън не е Антихриста.”)

Не се нуждаех от особено много политическо прозрение, за да схвана, че президента ни е събрал поради ниския си рейтинг сред евангелските християни, мнозина от които бяха изгубили всякакво уважение към него. Когато президентът тичал по улиците на Вашингтон той виждал лепенки от типа на: „Да гласуваш за Бил Клинтън е грях спрямо Бога.” Основателят на организацията Operation Rescue Рендъл Тери публично нарече Клинтън „Ахав и Езавел.” А в деноминацията, в която самият Клинтън беше член, Южнобаптистката конвенция, имаше натиск да накаже собствената му църква в Арказас понеже не е отнела членството на президента.

Накратко президента не се радваше на особено голяма благодат от страна на християните. „Бил съм достатъчно дълго време в политиката, за да очаквам критика и враждебност,” ни каза президента. „Но не бях подготвен за омразата, която получих от християните. Защо християните мразят толкова?”

Разбира се, всеки, който се намираше в столовата Линкълн тази сутрин знаеше защо президента Клинтън се натъква на подобна враждебност от страна на християните. Неговите политики свързани с абортите и правата на хомосексуалистите по конкретно, заедно с известията за собствените му морални падения бяха направили трудно за мнозина християни да приемат насериозно неговата изповед на вяра. Един приятел, уважаван християнски водач, ми беше казал директно: „Бил Клинтън не може да е искрен за своята вяра и в същото време да има подобни.”

Аз написах една статия за тази закуска и няколко  месеца по-късно от Белия дом пристигна нова покана този път предлагаща да направя голямо интервю с президента. Голяма част от нашия разговор се въртеше около въпросът за абортите. Тази сутрин и двамата посетихме Националната молитвена закуска, по време на която майка Тереза дръзко разкритикува президента заради епидемията от аборти в страната. След закуската Клинтън се беше срещнал с нея насаме и изглеждаше решен да продължи разговорът с нас.

Статията ми, която беше озаглавена: „Загадката за вярата на Бил Клинтън” предаваше неговите виждания като освен това изследваше въпроса повдигнат от моят приятел. Възможно ли беше Бил Клинтън да е искрен относно своята вяра и в същото време да има подобни възгледи? Направих значително проучване, включващи разговори с негови приятели и спътници от детинство и доказателствата изглеждаха ясни: вярата на Клинътн не беше просто поза с политическа цел, а същностна част от неговата личност. С изключение на дните си в колежа той верно беше посещавал църква, беше доживотен поддръжник на Били Греъм и страстно изучваше Библията. Когато го запитах кои християнски книги е чел напоследък той спомена заглавия от Ричар Моу (президента на семинарията Фулър) и Тони Камполо. След като избухна скандалът с Моника Люински той редовно търсеше съвет от Камполо и Гордън МакДоналд.

Всъщност аз открих, че е почти невъзможно да разберем Клинтън отделно от неговата вяра. Хилари Клинтън, методист през целия си живот, вярва, че ние сме поставени на земята, за да вършим добро както служим на другите. Бил Клинтън, южен баптист, е бил възпитан в традиционен ривайвълизъм и „излизане напред,” за да изповяда греховете си. Той със сигурност е бъркал през седмицата – кой не е? – но идва Неделята, той отива на църква, изповядва греховете си и започва отначало.

След нашето интервю аз написах нещо, което смятах за балансирано описание на президента Клинтън и неговата вяра отделяйки значително място на въпроса за абортите, където противопоставях неговите виждания с моралният абсолютизъм на майка Тереза. Бях напълно неподготвен за огнената буря, която последва. Чудя се дали пощальонът ми някога ще се възстанови след мъкненето на толкова препълнени чанти с писма до пощенската ми кутия.

„Казвате, че Клинът има познание върху Библията,” казваше един човек, „Добре, дяволът също има! Правете си изводите.” Мнозина от пишещите смятаха, че евангелските християни не трябва изобщо да се срещат с президента. Шестима правха паралел с Адолф Хитлер, който цинично използвал пастирите за своите собствени цели. Още няколко ни сравняваха с църквата сплашена от Сталин. Други припомняха библейските истории свързани с противопоставяне: Йоан Кръстител и Ирод, Илия и Ахав, Натан и Давид. Защо не бях действал повече като пророк размахвайки пръста си пред лицето на президента?

Един човек пишеше: „Ако Филип Янси види дете да тича през голям камион мисля, че ще стои отстрани на пътя и с любов ще помоли детето да се дръпне вместо да направи опит да извика силно и да го избута настрана.” По-малко от 10% от писмата казваха нещо положително и злобният тон и личната атака ме хванаха неподготвен. Един читател пишеше: „Вероятно прехода от равнината на средния запад в колорадските планини с тяхната разредена атмосфера е прекъснала достъпа до кислород на г-н Янси и е унищожила способността му да разсъждава трезво.” И друг: „Надявам се, че г-н Янси се е насладил на луксозната закуска с яйца по бенедиктински в Белия дом понеже докато е бил зает да бърше жълтъка от лицето си (за да не потече то по гърба му) администрацията на Клинтън е продължавала да изпълнява своят антитеистичен и аморален план.”

Като писател аз съ получавал своя дял от смесени оценки. Въпреки това докато четях купът писма, които ме ругаеха разбрах ясно защо света не свързва автоматично думата „благодат” с евангелските християни.

Вредните изпарения на не-благодатта

По-късно аз написах една книга наречена „Изумителна благодат” (What’s So Amazing About Grace?), в която включих разказ за своето интервю с Бил Клинтън. Предлагайки книгата на издателя аз предложих заглавието „Защо благодатта е толкова изумителна и защо християните не показват повече от нея?” (Мъдро, издателят ме убеди, че заглавието е прекалено дълго.) Въпреки това този въпрос продължава да ме преследва. Ако благодатта е толкова удивителна защо християните не показват повече от нея? Как става така, че християните, които са призовани да разпръскват аромата на благодат вместо това излъчват толкова вредни изпарения на небалгодат?

Честно казано аз съм виждал дори още по-безблагодатни, да не кажа вулгарни, думи отправени към Барак Обама от страна на християни. Църквата си е позволила до такава степен да затъне в политически въпроси, че е започнала да играе по правилата на състезаващите се сили. На нито една друга арена църквата не се намира в по-голям риск да изгуби своят призив от тази на общественото пространство. По някакъв начин върховната заповед за любовта – дори към враговете – се е изгубила. Виждайки това наблюдаващия свят често се чувства отблъснат от говорещите високо ученици на Исус вместо да бъде привлечен от тях.

Опита ми от статията за Бил Клинтън ме накара да видя това. Или може би за първи път аз помирисах ясно аромата излъчващ се от някои християни и това не беше приятна миризма. Започнах да отделям повече внимание на начина, по който християните са виждани от по-широкия свят. Една претрупана редакторска колона например в New York Times предупреждаваше, че активизмът на религиозните консерватори „представлява много по-голяма заплаха за демокрацията от комунизма.” Наистина ли те сериозно вярваха това?

Аз напълно подкрепям правото, всъщност отговорността на християните да бъдат политически активни: в морални походи като тези свързани с освобождението на робите, гражданските права и антиабортите, християните са проправяли пътя. И аз мисля, че медиите силно преувеличават „заплахата” от страна на религиозната десница. Християните, които позанвам и които са ангажирани политически не приличат на тези карикатури. Въпреки това аз съм притеснен за скорошната тенденция определенията „евангелски християни” и „религиозна десница” да се използват взаимозаменяемо. Християните във все по-голяма степен са виждани като груби моралисти, които желаят да контролират живота на другите.

Аз разбирам защо някои християни действат безблагодатно: те са водени от страх. Ние се чувстваме нападани в училищата, в съдилищата и понякога в Конгреса. Междувременно виждаме сред нас този вид морални промени, които са белег за упадъка на обществото. В категории като насилствени кражби, младежки самоубийства, разводи употреба на наркотици и извънбрачни раждания САЩ води всяка друга развити страна. Социално консервативните се чувстват все повече и повече като воюващо малцинство. Техните ценности са под постоянна атака.

Как могат християните да излагат морални ценности в едно светско общество докато в същото време показват дух на благодат и любов? Сигурен съм, че зад грубостта на хората, които ми написаха писма е лежала дълбока и удачна загриженост за един свят, в който няма много място за Бога. Въпреки това аз също така зная, че, както Исус посочи на фарисеите, единствено една загриженост за моралните въпроси не е достатъчна. Морализмът отделен от благодатта не върши добра работа.

Анди Руни, коментаторът на телевизионното предаване 60 Minutes веднъж каза: „Аз реших, че съм против абортите. Смятам, че това е убийство. Но аз съм изправен пред една дилема, в която много повече предпочитам хората, които са за отколкото тези, които са против аборта. Много повече предпочитам да вечерям с първите.” Не от голямо значение с кого вечерят телевизионни фигури като Анди Руни, но е от голямо значение дали те не могат да видят Божията благодат в християните при всичката им ревност против абортите.

Когато питам седящите до мен хора в самолета: „Какво ви идва наум когато кажа думата „евангелски християнин?” те обикновено споменават нещо свързано с политиката. Въпреки това благовестието на Исус Христос не е преди всичко политическа платформа. При цялото това говорене за гласуващи блокове и културни войни  посланието на благодатта – основната разлика, която християните трябва да предлагат – сякаш изчезва. Трудно е, ако не и невъзможно, да предаваме посланието на благодатта от коридорите на властта.

Църквата става все по-политизирана и докато обществото разбира това аз чувам призиви да подчертаваме по-малко милостта и повече моралът. Стигматизирайте хомосексуалистите, засрамете извънбрачните майки, притиснете имигрантите, насилвайте бездомните, накажете закононарушителите – аз оставам с впечатление от някои християни, че само ако ние прокараме достатъчно твърди закони във Вашингтон можем да преобърнем състояние на страната си. Един виден духовен водач твърди: „Единственият начин да имаме истинско духовно съживление е чрез законова реформа.” Възможно ли е нащата да стоят по точно обратния начин? „Да оправдаваме християнството понеже то дава основа за морала вместо да показваме необходимостта от християнски морал чрез истинността на християнството е много опасно преобръщане,” предупреждава Т.С. Елиът.

През 50-те и 60-те години мейнлайн деноминациите се придвижват от прогласяване на благовестието към една по-политическа програма и пейките започват да се изпразват намалявайки членската маса наполовина. Мнозина от недоволните отиват в евангелските църкви където те чуват едно послание по-ориентирани към духовните им нужди. Би било иронично ако евангелските църкви повторят тази грешка и отблъснат своите членове поради прекалено голямо ударение върху консервативната политика.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.