Хедонистичния Бог и (не)благодарния християнин

от Радостин Марчев

текстът е публикуван във в. „Зорница“, Октомври 2018

Въпросът за Божията теодицея в продължение на хилядолетия се оказва един от най-трудните в християнското богословие. Във време, когато технологиите позволяват мигновен пренос на информация от всеки край на света, ние ежедневно сме заливани с новини и за войни, корупция, болести и смърт.   Как е възможно един добър и всемогъщ Бог да допуска толкова много страдание в света?

Дори най-големите християнски мислители не са успявали да дадат напълно задоволителен отговор. Някои от тях обаче подхождат към него по един по-нестандартен начин. Вместо да се опитват да представят решение, което убедително да обори всички възражения и да премахне съмненията, те сочат към неговата противоположност: Ако наличието на страдания в света е аргумент срещу Божието съществуване, доброта или всемогъщество, то към какво сочи наличието на толкова много удоволствие и наслада? Действия, свързани с утоляването на глада, телесната хигиена и физическото възпроизводство, са не просто разумни, удачни и необходими за нашето съществуване, но и ни носят удоволствие. Ние се наслаждаваме на вкусната храна, радваме се на горещия душ и копнеем за сексуално единение с човека когото обичаме. Ние до такава степен приемаме за напълно естествено тези малки и големи радости да бъдат усещани точно по този начин, че често не си даваме сметка, че съвсем не е задължително това да е така. Удоволствието би могло да не е част от тях. Но то е.

К. С. Луис чудесно улавя тази идея изразявайки я като възмущение от устата на дявола-изкусител: „Всъщност дълбоко в сърцето Си Той е хедонист…..В открито море, в Неговото море, има наслади и още наслади. Той не пази това в тайна. С дясната си ръка е готов да раздава „вечни наслади“. Напълнил е целия Си свят с наслади. Има толкова неща, които хората могат да вършат по цели дни без Той да има нещо против – могат да спят, да се къпят, да ядат, да пият, да се любят, да се молят, да се забавляват и да работят. Всичко трябва предварително да се изкриви, за да ни влезе в работа. Нашата борба се води при жестоки и неизгодни условия. Нищо естествено само по себе си не е на наша страна.“[1]

Божията готовност да доставя радост и наслада на Своите творения се забелязва ясно дори в нашия паднал и изкривен от греха свят. В желанието си да подчертае тази идея Луис достига дотам, че нарича Бога „хедонист.“ Австралийският богослов Бен Майърс казва нещо подобно за Божието всемогъщество: „Ние не виждаме Бога по начина, по който лоялните поданици гледат на един могъщ владетел, а като невръстни деца, търсещи храна от своята майка…. Истинската сила не е способност да се контролира. Контролиращото поведение е знак за слабост и несигурност. Истинската сила е способността да се обича и да се прави способен без ограничение. Божията сила, подобно на силата на един добър родител или учител, е способна да подхранва други агенти и да помага да расте тяхната свобода. Без „суверенитета” на един добър родител децата биха имали само ограничена представа за собствената си стойност и място. По същия начин Божият суверенитет е това, което прави способна човешката свобода, а не това, което я застрашава.“[2]

Вероятно това е най-добрият отговор за Божията теодицея. Ние не можем да прочетем Божият ум, но можем да видим Божието сърце. То е ясно изложено на показ на кръста, на който Христос умира вместо нас и в ежедневните малки и големи наслади, които ни подарява Божият „хедонизъм.“

Всичко това съвсем естествено води до въпроса за християнската благодарност. „И нека царува в сърцата ви Христовият мир, за който бяхте и призвани в едно тяло; и бъдете благодарни,“ пише апостол Павел в Колосяни 3:15. Пред лицето на Божията невероятна щедрост благодарността би трябвало да е нашата естествена реакция. Но благодарността не се изразява просто в осъзнаване на източника и приемане на подаръка. Това е необходимо, но подобна рационална преценка все пак би могла да си остане напълно егоистична и пресметлива.  Истинската благодарност включва реципрочно отношение към дарителя, приемане на неговият интерес като свой собствен и готовност да действаме по съответния начин. В християнски контекст можем да наречем това посвещение или служение, дори слугуване на Бога – не поради страх от наказание, а поради благодарност и любов за това, което Той е направил и продължава ежедневно да прави за нас. Затова християнската благодарност не може да бъде сведена просто до чувство – тя е нещо действено, което винаги намира практично изражение в начина по който  живеем.

Апостол Павел изразя това много ясно в Римляни 12:1-2: „И тъй, моля ви, братя, поради Божите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, – това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.“

За Деня на благодарността много евангелски общности имат традицията да украсяват църквата с плодове от есенната реколта. Това е чудесна традиция. Но тя не е достатъчна. Заедно с плодовете на земята ние сме приканени да предадем и самите себе си в служба на Бога – някои отново, а други може би за първи път – като благодарност на Божия „хедонизъм.“

[1]   К.С. Луис. Писмата на душевадеца. Нов човек, 2010. Писмо 22.

[2]   Ben Mayers. The Apostols’ creed. Lexham Press, 2018.