Бележки върху Откровение – 10

от Радостин Марчев

ПЕРГАМ[1]

Откровение 2:15–17: „До ангела на пергамската църква пиши: Това казва Тоя, Който има двуострия меч: Зная, где живееш, там гдето е престолът на сатана; и държиш здраво името Ми, и не си се отрекъл от вярата в Мене, даже в дните на Моя верен свидетел Антипа, когото убиха между вас, гдето живее сатана. Но имам малко нещо против тебе, защото имаш там някои, които държат учението на Валаама, който учеше Валака да постави съблазън пред израилтяните, та да ядат идоложертвено и да блудствуват. Така също имаш и ти някои, които държат, подобно на ония, учението на николаитите. Затова покай се; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми. Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: На тогова, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава.“

Пергам (сега Бергама) бил разположен на огромно, стръмно, гранитно плато в долината на река Кикус (Бакир Кай) на около 10 мили от брега на Егейско море. Името означава „цитадела“. Градът се е славел със своята огромна библиотека – най-голямата в древния свят след Александрийската. В него също така се е произвеждал пергамент в големи количества. Всъщност думата произлиза именно от името на града. В архитектурно отношение впечатление са правили огромни храмове, най-известните от които били на Зевс-спасителя и на бога на медицината Асклепий. Пергам е бил център на култа към императора на цяла мала Азия. Може би за това е допринесла древната традиция управниците на града да бъдат обожествявани. По-конкретно, тя е свързана с имената на Енумен I, който приемал божествени почести като euergetes, на Атал I, който победил галите в голяма битка близо до извора на река Кикус и приел титлата цар и спасител (soter), на Митридат VI, наричан theos и soter (същата титла като тази на Зевс – едно от главните божества на града). Така се е наричал също и Еумен II. Близо до царския дворец имало група здания (temenos), посветени на този култ. Каквато и да е причината, факт е, че именно в Пергам през 29 г. пр.Хр. е бил изграден първият в мала Азия храм, свързан с култа към императора в чест на Рим и Август[2].

Пергам също така носел титлата пръв град и столица на римската провинция Азия, макар неговият статут да е бил сериозно оспорван от Ефес и Смирна. Нещо повече, губернаторът на Азия бил проконсул и резиденцията му се намирала в Пергам. До голяма степен именно негова задача било да налага поклонението на императора. Тези два факта по всяка вероятност довели до по-голяма враждебност към християните в града[3]. Единствено в Пергам от всичките 7 църкви се споменава за християнин, платил с живота си за своята вярност. В ст. 12 Христос го нарича „Моят верен свидетел[4] Антипа, когото убиха между вас“. Преданието разказва, че Антипа е бил преуспяващ лекар и зъболекар. Останалите лекари завидели на успехите му и го обвинили, че е християнин. За да отхвърли обвинението, той трябвало да принесе жертва на императора, което той отказал да направи. Заради това бил завързан за меден бик, който нагорещили, докато станал червен. Вероятно именно тази враждебност към християните, съчетана със силното поклонение на императора и проконсула, който налагал този култ, карат Йоан да каже, че сатана живее в Пергам и там се намира неговият престол[5][6] (ст. 13).

За да насърчи верните християни, изправени пред такава опозиция (ст.13) Христос се представя като „Този, Който има двуострия меч“ (hromphaia) (ст. 12). Разбира се, това е част от видението, което Йоан вижда още в гл. 1 (ст. 16). Мечът често се свързва с Божието слово (Евр. 4:12; Еф. 6:17; Ис. 11:4; 49:2). В случая обаче това има и друго, по-важно значение. Проконсулът носел като знак на своя пост именно такъв меч. Предполагало се е, че той е символ на императорската справедливост, както и на факта, че единствено проконсулът имал правото да издава смъртни присъди. За християните в Пергам обаче това бил мечът, който ги преследвал и убивал. И като че ли Христос казва на обезкуражената църква: „Не проконсулът, дори не императорът, носи меча и има пълната власт. Аз съм Този, Който носи меча, аз съм Този, Който има властта.“ В Откр.19:11–16 ние виждаме как Той употребява този меч. За християните в Пергам това необходимо напомняне било голямо насърчение. Символът на меча обаче съдържа в себе си и поне още две допълнителни идеи[7]: Този меч, както вече казахме, е именно Божието слово. В Откр. 19:15 Христос поразява народите с меча, който излиза от устата Му, а в 19:13 е наречен Божието слово. Именно този меч-слово носи победата. Идеята е ясна – християните не трябва да се отказват и да предават това слово, което им е било предадено и поверено, защото в крайна сметка то ще им донесе победа. И обратно, ако се откажат от него, то ще се насочи срещу тях за осъждение – именно това казва Исус към хората, които правят компромиси[8] (2:16). Това изказване е свързано с проблема, който съществува в Пергам – учението на Валаам (ст.14) и на николаитите (ст. 15). Но кои всъщност са те?

Имената Валаам и Валак се свързват със старозаветната история в Числа 22–25 (виж още Числа 31:8,16; Втор. 23:4–5). Този епизод не е забравен и често е припомнян от старозаветните автори (виж напр. И.Н. 13:22; 24:9–10; Неем. 13:2; Михей 6:5). Разбира се, Валаам и Валак не са имали някакво специално учение, или поне то не се е съхранило през вековете, за да се появи отново сега в Мала Азия. Йоан използва този старозаветен епизод, за да покаже естеството на проблема – църквата е изкушавана и подлъгвана да направи морален компромис. Именно в тази връзка името на Валаам е употребено в 2 Петър 2:15–16 и Юда 11 – единствените две други места в Новия Завет, освен Откровение, където то се споменава[9].

Николаитите не се споменават в никоя друга книга на Новия Завет. В Откровение обаче те се появяват и в посланието към Ефес (2:6). Там Исус казва, че мрази делта им. Обаче връзката между ст. 14 и 15 оставя отворена възможността на това място Йоан всъщност да говори не за две отделни, а за една и съща група от хора, като просто ги нарича с две различни имена, за да изрази по-ясно техния неморален и измамен характер[10]. Това се подкрепя от факта, че гръцката форма на името Валаам е именно Николай (и двете означават „някой който изпояжда хората“).

Накрая, в писмото към Тиатир (2:20–23) се говори за жената-пророчица Езавел, към която са отправени същите обвинения, както и към последователите на Валлам и Валак – тя подлъгва Божиите хора да блудстват и да ядат идоложертвено (2:20). Името Езавел отново се свързва със старозаветната история за жената на злия цар Ахав, която е от финикийски произход, въвежда в Израел поклонение на Ваал и преследва Божиите пророци. Текстът никъде не ни казва, че тя е изневерявала на съпруга си и е възможно блудството да е споменато като синоним на идолопоклонството или по-общо – на загърбване на Бога, връзка, която често се прави в Стария завет по отношение на Израел[11] (виж напр. Ер.3; Осия 2; Езек.16). Съвсем възможно е обаче Йоан да има предвид и съвсем буквално блудство, и идолопоклонство[12]. Това може да бъде разбрано лесно ако си припомним проблемите, пред които са изправени християните от двата града[13]. В Пергам християните са били подложени на огромен натиск да принесат жертва на императора (идолопоклонство). В Тиатир, от друга страна, са били особено разпространени търговските гилдии. Всяка гилдия имала свой бог-патрон. Членовете ѝ редовно се събирали в неговия храм, който се използвал освен за поклонение, и за търговски срещи, сключване на сделки и т.н. Вечерта завършвала с голямо количество изпит алкохол и често прераствала в оргия с участието на храмовите проститутки. Всеки, който не се включвал в тези религиозни „поклонения“ бил изключван от гилдията като непочитащ бога-закрилник и в резултат не можел да упражнява професията си[14]. В този случай по-големия проблем в Пергам бил идолопоклонството, докато в Тиатир – моралната безнравственост. Това се подкрепя от факта че в Пергам яденето на идоложертвено е поставено преди блудството (2:14), а в Тиатир е обратното (2:20).

Последно, текстът ясно показва, че последователите на Валаам и Валак, и николаитите в Пергам[15] не са външни, а хора, които имат тясна връзка с църквата. Всъщност той не изключва възможността те дори да са част от общността. В този случай става дума за движение, което не оказва натиск на църквата отвън, а я съблазнява и покварява отвътре.

С оглед на всичко, което казахме, можем да обобщим, че в църквата в Пергам е съществувало движение, което по някакъв начин се е опитвало да съвмести вярата в Христос с удобен живот в света. От това, което четем изглежда, че то представлявало по-скоро морален компромис отколкото догматична система. Компромисите, които те правели са свързани от една страна с морална разпуснатост, а от друга със съгласие с изискванията на политическата власт за поклонение на императора[16]. Техните учения (каквито и да са били те) са оказали влияние и са покварили значителна част от християните. Виждайки това, Христос (използвайки старозаветните имена Валаам, Валак и Езавел, за да предизвика асоциации) се обръща със сурова критика към църквата в Пергам, призовавайки вярващите да запазят своята вярност само за Него, без да правят компромиси. Всичко отвъд това би било просто предположения.

Писмото към Пергам завършва с две обещания. Скритата манна и бялото камъче (ст. 13) са едни от най-трудните образи в пасажа. За тяхното значение са изказвани много предположения. Манната изглежда тясно свързана с еврейската традиция[17]. Тя веднага насочва към Изх. 16:32–34. Според Евр. 9:4 стомната с манната стояла в Ковчега на завета, който на свой ред се намирал в Храма. След разрушаването на Соломоновия храм през 586 г. между евреите се разнесла легенда, че пророк Еремия е скрил Ковчега (заедно с манната) на планината Синай. Той трябвало да остане там, докато не се появи Месията в последните дни. Тя е отразена в апокрифи като 2 Макавеи 2:4–7 и 2 Варух 6:7–10[18]. Други коментатори се насочват към съвсем различна традиция, свързана с манната като храна, дадена от Бога на Неговите хора Израел в пустинята. Така както Бог е хранил Израел в месианската епоха, Той отново ще храни Своите хора в месианската епоха. Примери за това виждаме в 2 Варух 29:8 и Or. Syb. 7:148–149, както и в думите на Христос в Йоан 6:49–58[19]. Разбира се, няма нужда двете виждания да се разглеждат като несъвместими едно с друго. Още повече, че техният смисъл не се различава съществено. И в двата случая имаме обещание, че Бог ще снабдява по свръхестествен начин нуждите на тези, които Му останат верни[20].

Вторият образ, бялото камъче, на което е написано ново име[21] е още по-проблематичен[22]. В областта това бил разпространен начин за покана на банкет в чест на някой бог. На получаваното бяло камъче имало едно от тайните имена на идола, като никой освен този, който го получавал, не знаел кое точно име е написано. Вероятно Йоан намеква, че на верните Исус ще изпрати покана за небесния банкет (виж също Мт.22; Лука 14). Бели камъчета са получавали също така и победителите в игрите, отличилите се в битките или хора, сключващи приятелство.

Не е нужно да се ограничаваме до една възможност като единствено вярна. В много случаи Йоан използва сборни образи, свързвайки различни старозаветни и културни алюзии, за да предаде по-ясно основната идея. А тя в случая е напълно ясна. Каквато и  да е традицията, която стои зад този образ, той явно е бил свързван със специална награда, доверие, закрила и допускане в Божието присъствие на тези, които останат верни.

---

[1] Текстът е част от моята по-голяма статия Писмото към църквата в Пергам: Откровение 2:12–17 като ключ за разбиране на основните послания на книгата.

[2] Още през 195 пр. Хр. в Смирна е издигнат храм на Рома (който е тясно свързан с развитието на култа към императора). Но първият храм, построен в чест на император е в Пергам.

[3] виж Stiven J. Freisen, Satan’s throne, Imperial cult and social settings in Revelation.

[4] Забележи как същата титла Йоан отнася към самия Христос (1:5; 3:14).

[5] Допълнителна причина за това може би е известното медицинското училище, патрон на което бил богът Асклепий (или Ескулап, както го наричали римляните. Тук в по-късно време учил Гален – най-големия медик на древността). Негов символ била змията. Този символ бил толкова разпространен, че с течение на времето започнал да се приема като символ на града и дори бил изобразяван на местните монети cistophori.

[6] Забележи също как Христос подчертава важността на местоположението на Пергам. Към всички други църкви Той казва „зная твоите дела“ (2:2, 9, 19; 3:1, 8, 15), а тук казва „зная къде живееш“ (2:13).

[7] Забележи колко добре се съгласуват те със значението, което определихме като основно и как допълват именно това, което трябва да бъде казано на християните в Пергам.

[8] Призивът „Покай се!“ в ст. 16 е отправен към цялата църква. Но в същия стих се казва, че Исус ще воюва конкретно срещу николаитите. Изглежда Той се обръща към цялата църква и казва, че няма да я счита за невинна, ако не се заеме със своите вътрешни проблеми, но в същото време подчертава, че същинското наказание ще падне върху тези, които живеят неморално и подвеждат останалите.

[9] Възможно е тези забележки на Петър и Юда да показват: (1) че това учение не е било характерно само за Пергам, а се е разпространило и на други места или (2) че името на Валаам е използвано като нарицателен израз сред ранните християни. Второто ни се струва по-вероятно, на основата на факта, че то се използва често и в еврейската традиция.

[10] Както вече казахме, и двете имена са заимствани от еврейската история и от Стария завет, и като такива са били добре познати на първите читатели, които са били в състояние да разберат явния намек на Йоан.

[11] Характерно за Откровение е, че цялата книга изключително силно подчертава, че именно църквата е истинският Израел.

[12] Двете значения в никакъв случай не се изключват едно друго.

[13] Пергам и Тиатир. Явно тези движения са имали корени в тях, но не и в Ефес, където се казва, че делата на николаитите са мразени от църквата.

[14] Забележи как по-нататък тази тема е развита в глава 13:16–18, свързана с белега на звяра

[15] Същото се отнася и за Езавел, и за последователите (или „децата“ – виж ст. 23) ѝ в Тиатир.

[16] Някои коментатори предполагат, че тези хора са твърдели, че знаейки, че има само един истински бог, те не вършат идолопоклонство, а просто изпълняват едно изискване, в което те самите не влагат религиозен смисъл. Други смятат, че става дума за някаква форма на антиномианско движение, разбиращо погрешно християнската свобода, подобно на онова, на което Павел се натъкнал в Коринт (виж напр. 1 Кор. 8:1–13; 10:20–30). Вероятността да е свързано с името на еретика Николай и с някаква ранна форма на гностицизъм според нас е много по-малка, въпреки подкрепата на ранни свидетелства както например Ириней, Против ересите.

[17] Макар да нямаме данни в Пергам да е имало голямо еврейско общество, Старият завет е бил Библията на първите християни и читателите на Йоан без съмнение са били добре запознати с него и по този начин – способни да направят връзката.

[18] Втората книга е почти съвременна на Откровение.

[19] Забележи, че традицията посочва именно апостол Йоан като автор на Откровение. Ако това е истина, тогава аналогията става още по-силна.

[20] Аналогиите също така носят допълнително внушение за настъпването на ключов момент в историята. Манната се появява отново заедно с идването на Месията. Божието царство „наближи“ (Марк 1:15).

[21] Този образ се появява отново в Откровение 3:12.

[22] За едно подробно разглеждане на множество варианти виж Hemer, Collin J., The letters to the seven churches in Asia in their localsettings, Eerdmens, 2001, pp. 96–103 и Hendrickson, W., More than conquerors, pp. 96–103 и 67–69.

Реклама