Бележки върху Откровение – 7

от Радостин Марчев

ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ ПИСМАТА ДО СЕДЕМТЕ ЦЪРКВИ

Глави 2–3 от книгата Откровение са свързани с послания, написани към реални, съществуващи християнски общности, намиращи се в римската провинция Азия (днешна Мала Азия, Турция). Поради тази причина историческият, политическият и културният контекст е изключително важен за правилното тълкуване на тази част от книгата. Ние ще дадем повече информация когато разглеждаме всяка конкретна църква, но освен това добавяме няколко общи бележки, които трябва да се имат предвид във връзка с цялата секция (гл. 2–3).

Като цяло римските управници били толерантни спрямо вярванията на своите поданици. Всички религии били търпени дотогава, докато не причинявали проблеми. Изключение бил юдаизмът, който бил официално позволен и се ползвал с някои специални привилегии и отстъпки. За известно време след своето възникване християнството било смятано за част от юдаизма. Това било напълно естествено при положение, че то възникнало в еврейска обстановка, неговият основател и всичките му ученици били евреи, първоначално печелело еврейски последователи и свещените му текстове били същите като в юдаизма.

Докато било смятано за част от еврейската религия, християнството било специално толерирано. Около времето на големия пожар в Рим при управлението на Нерон обаче станало ясно, че това е различна религия. Това осъзнаване било причина то да загуби своя привилегирован статус. Това обаче не значи, че то автоматично станало незаконно и преследвано. Подобни действия били предприемани единствено ако срещу християните било повдигнато обвинение (напр. от съсед). Тогава областният управител имал правото да вземе свободно решение как да постъпи (но римските граждани се радвали на някои допълнителни привилегии). Без обвинение подобен процес не бил започван. Следователно докато християните запазвали добрите си отношения със своите съседи, те не били гонени. Това се променило, когато те отказали да участват в култа към императора.

Поклонението към императора не било наложено отгоре. То по-скоро започнало от самите хора и било подхранвано от просперитета и удивлението пред империята. Първоначално те започнали да обожествяват Рим (Рома). Първият храм на Рома в Смирна датира от 195 пр. Хр. По-късно започнало да се вярва, че духът на Рим (Рома) е въплътен в императора. Първият обожествяван император бил Юлий Цезар, като това станало едва след неговата смърт. През 29 пр. Хр. император Август позволил на Ефес и Никея да изградят храмове на Рома и да почитат Юлий Цезар. След това той позволил на Пергам и Никомедея да издигнат храмове на Рома и да почитат НЕГО. С течение на времето поклонението все повече се прехвърляло върху императора и ставало все по-популярно. Наистина, необходимо било специално позволение, за да се изгради храм, но през 1 век такова се давало все по-лесно.

Историческите сведения достигнали до нас за различните императори през интересуващия ни период показват следното:

• Август позволявал на негражданите да го почитат, но забранявал това на гражданите.
• Тиберий (14–37) не позволявал да му се покланя никой.
• Калигула (37–41) настоявал да му се покланят дори юдеите. Той възнамерявал да постави своя статуя в храма в Ерусалим, но умрял преди да успее да осъществи това.
• Клавдий (41–54) не позволявал да му се покланят.
• Нерон (54–58) не вземал на сериозно своята божественост. Позволявал да му се покланят, но не насилвал никой да го прави.
• Веспасиан (69–79) и Тит (79–81) не правели нищо, за да насърчат поклонението.
• Домициан (81–96) бил първият император, който вземал насериозно своята божественост и изисквал поклонение. Той започвал своите писма с думите „Вашият Господ и Бог казва:“ В театъра хората ставали и го поздравявали „Нашият Господ и Господарка, нашият Бог.“

Какво представлявал култът към императора? Веднъж годишно всеки гражданин трябвало да застане пред статуята на императора и да каже, че императорът е Бог и Господ. След това трябвало да хвърли парче тамян в огъня като жертва. Около времето на Домициан това било задължително и се придружавало с издаване на специален сертификат удостоверяващ, че човекът е изпълнил своето задължение.

Поклонението към императора не пречело хората да продължат да се покланят на други богове – повечето хора в древния свят били политеисти. Въвеждането му било колкото религиозно, толкова и политическо действие (за разлика от нашето съвремие, в древността двете неща били неразделими). Следователно когато християните започнали да отказват да се покланят на императора, това било прието не само (и дори не толкова) като религиозно, колкото като политическо действие. То автоматично ги белязало като политически неблагонадеждна секта, която подрива устоите на държавата и обществения ред. А това автоматично означавало преследване.

Спорно е дали книгата Откровение е писана около времето на Домициан, когато всичко това става изцяло реалност, или по-рано, при управлението на Нерон (който също преследвал християните, макар и по различни причини). Както ще видим, имаме солидни основания да смятаме, че култът към императора намира отражение в книгата, без значение кога ще я датираме. При всички положения, тя е свързана с гонение – било то вече започнало или настъпващо. Йоан вижда това и поне една от целите му да напише Откровение е, за да насърчи и укрепи вярващите в трудното време, в което живеят.

***

Обръщенията в глави 2–3 имат сходна структура, която може да бъде представена както следва:

• Историческият контекст е въведен с една и съща формула „До ангела на църквата в…“
• Дава се някакво описание на Исус, което кореспондира с 1:12 и сл. (виж част 6)
• Посочва се доброто и лошото в църквата и винаги има призив.
• Повтарят се фразите „На този, който победи“ и „Който има уши да слуша, нека слуша“
• Завършва се с обещание към верните.

Освен това гл. 2–3 имат доста ясно изразена хиастична структура, която може да бъде представена по следния начин.

А. Ефес – християните получават някои похвали, но са изгубили първата си любов и вървят към състоянието на Лаодикия.

B. Смирна – не получават строга критика, но са насърчени да останат верни, изправени пред преследване от юдеите.

C. Пергам, Тиатир, Сардис – макар да получават похвала, те са изобличени заради компромисите с идолопоклонство и идоложертвеното, или заради това, че не живеят вярата си.

B. Филаделфия – няма сериозна критика, но са насърчени да останат верни, независимо от опозицията и трудностите.

A. Лаодикия – няма похвала, но са укорени заради своята хладкост.

Очевидно центърът е „С“ – християните биват съблазнени от културата, в която живеят. Това е и основна тема, и предупреждение в книгата[1].

Посланията към седемте църкви могат да се представят по следния начин:

Църква	Характеристика на Христос	Сила	Проблем	Задължение	Обещание
Ефес	власт	Ревност за учението	Изгубена любов	Покай се!	Дървото на живота
Смирна	Дава живот	Духовно богата		Страда за Христос	Свобода от смърт
Пергам	Воюва срещу греха	Дръж здраво	Лъжеучения, неморалност	Покай се!	Духовна значимост
Тиатир	Изпитва сърцата	Любов, служение	лъжеучения, неморалност (Езавел)	Отхвърли Езавел!	Власт над народите
Сардис	Източникът на Духа	Малцина верни светии	Духовно мъртва	Събуди се!	Бяла дреха (чест)
Филаделфия	Отваря врата	Държи на думата си	Малко сила	продължава	Сигурно обиталище
Лаодикия	Верен свидетел		безполезен	Признай нуждата; приеми от Христос!	общение

---

[1] За едно по подробно разглеждане на тази идея виж Писмо към църквата в Пергам: Откровение 2:12–17 като ключ за разбиране на основните послания на книгата. Повечето идеи, представени в статията ще бъдат разгледани в следващите части.