За богословието и насилието в различните му форми

от Радостин Марчев

Въпросът дали комплементарното богословие е стимул за увеличаване на семейното насилие е предмет на ожесточен спор вече години наред. Аз не съм срещал достатъчно убедителни данни, които да доказват това. Но тъжната (и получила широко медийно покритие) скорошна история на д-р Пейж Петерсън открехва вратата към една странична стая на същия проблем. 

Петерсън (роден 19.10.1942) е бил президент на Южнобаптистката конвенция за периода 1988-9 и президент на Югоизточната баптистка богословска семинария (SEBTS) 1992-2003, президент на Югозападната баптистка богословска семинария (SWBTS) 2003-2018 и член на борда на съветниците на Cedarville University. Петерсън е един от най-влиятелните хора в цялата Южнобаптистка конвенция. Освен това той е известен със своята крайна комплиментарна позиция. Понеже смята за нередно жена да поучава мъже по никакъв начин той уволнява д-р Шери Клауда от SWBTS заради това, че е жена (Последната преподава еврейски език дори не води курсове свързани с херменевтика Нейната история може да бъде прочетена в две части ТУК и ТУК.)

Преди няколко месеца той се превърна в прицел на ожесточена критика когато на яве бяха извадени две стари негови проповеди от съответно 2000 и 2003 г. (Записите могат да бъдат прослушани ТУК и ТУК.). В тях Петерсън казва на жените жертви на домашно насилие, не само, че насилието никога не е основание за развод, но и че те нямат право да се обръщат към съдилища или към пресата за помощ. Единствено допустимо е те да се обърнат към църквата – макар че през 1987 г. Петерсън лично отказва да приеме свидетелството на 25 жени християнки, които потвърждават сексуално посегателство от страна на известен пастир (подробности ТУК) и изкисва от тях снимки или други веществени доказателства.

Нещо повече, освен при изключително тежко насилие Петерсън не смята за редно жените дори временно да се разделят с насилника. По собствените му думи такова той е срещал само веднъж или два пъти през целия си живот като случаите са определени като толкова ужасяващи, че не желае дори да ги разкаже.

Освен при подобни случаи според него жените трябва да останат при своят насилник и да се молят за него. Казал това той добавя една история за жена, която дошла при него за съвет в подобна ситуация. Той я насърчил да се върне у дома и да се моли за съпруга си като я предупредил, че когато види това той може да стане поне за известно време „още по груб.” На следващия ден тя дошла при него с насинени очи и го попитала дали е доволен. Но мъжът й дошъл в църква и се покаял, след което те заживели щастливо.

Сара Линдзи е написала чудесен отговор на подобно виждане. Макар че може да изглежда благочестиво и духовно една жена да постъпва по подобен начин, на практика това не е така. Проблемът тук е, че жената е виждана единствено като средство за спасението на мъжа. Подобно богословие я превръща в предмет, обективизира я. Нейното собствено физическо и духовно здраве не са от значение, Бог не се интересува от тях, а страданието е значимо единствено понеже служи за спасението на мъжа. По този начин жените са третирани като аксесоари в историите на насилие, но не и като Imago dei създадени по Божия образ.

Както Южнобаптистиката конвенция така и Council for Biblical Manhood and Womenhood излизат със становище, в което съветват жените жертви на семейно насилие да търсят помощ – вкл. ако е необходимо да уведомят властите и да се разделят от своите насилници заради своята безопасност.

Изправен пред растяща критика Петерсън излиза с две публични обяснения (ТУК и ТУК, които обаче не съответстват на реалното съдържание на това, което е казвал), в което обаче така и не признава, че е грешал и че съветите му не са били добри.

По същото време наяве излиза и клип от друга проповед на Петерсън, в който той се изказва за 16 г. момиче, по начин, който мнозина приемат за неприличен.

В резултат на това в Южнобаптистката конвенци започва подиска за неговото отстраняване, в която се включват не само голям брой жени, а и известни баптистки водачи като Ръсел Мур, ръководител на Комисията за Комисията за етика и религиозна свобода, Мат Чандлър, пастир на огромната Te Village church и Ед Стетцър, професор по мисиология в колежа Уитън. Текстът на писмото може да бъде прочетен ТУК.

Накрая, наяве излиза история свързана с жена на име Меган Ливли. Докато е учила е една от семинариите, в които Петерсън е бил президент тя е била изнасилена. Жената е докладвала инцидента на Петерсън, който обаче я е посъветвал да не се свързва с полицията, а да прости и потулва случая (виж ТУК).

Това разкритие пречупва и последната сламка. След 13 часова дискусия борда на съветниците на SWBTS отстранява Петерсън от длъжността президент. Оказва се обаче, че бордът също така е гласувал той да остане почетен президент, да запази правото да живее и ползва жилище на територията на семинарията и да получи парични бонуси. Когато това става известни критиката отново ескалира. В края на краищата бордът преразглежда своето решение и уволнява Петерсън за нарушение на етичните правила на семинарията лишавайки го то всякакви допълнителни облаги. Становището на семинарията може да бъде прочетено ТУК. Няколко дена по-късно семинарията съобщи за допълнителни разкрития свързани с непристойно поведение на д-р Петерсън.

Как е възможно всичко това да се случи? Отговорът сигурно не е лесен и еднозначен, но мисля, че поне част от него се крие в определено виждане за и отношение към жените. За да демонстрирам това по-ясно помествам с малки съкращения отвореното писмо на Бет Мур, написано точно по същото време и донякъде провокирано от описаните по-горе събития. То определено заслужава да бъде прочетено внимателно и върху него да бъде помислено.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО МОИТЕ БРАТЯ

3 Май, 2018

Скъпи братя в Христос,

Преди няколко години казах на моят приятел Ед Стетцър, че когато чуе, че лежа на смъртния си одър, трябва да си пробие с лакти път през членовете на моето семейство до леглото ми и да ме интервюира за това какво означава да бъдеш жена водач в консервативния евангелски свят. Той отговори: „Защо да не направим това още сега?” „Понеже  много добре знаеш какво ще се случи,” отговорих аз. „Ще ми извият врата като на пиле.”

Но след случилото се през последните няколко месеца все пак реших, че пиле с извита глава не звучи чак толкова зле.

Аз съм евангелска християнка от десетилетия и то консервативна – поне в моята част на света. Аз съм южна баптиска макар служението ми да е надденоминационно. Излязох напред в една южнобаптистка църква, за да приема Христос когато бях на 9 години. Точно 9 години след това, в една друга църква, отново пристъпих напред, покорявайки се на призива за служение. Да бъда жена призована да води в и едновременно отвъд тези стени е сложно, да се изразя най-меко, но аз работих в тази система. Преди всичко, аз никога не съм имала желание да проповядвам нито пък целта ми е била да поучавам мъже. Ако някой мъж се появи в моя клас аз не го изхвърлям. Аз поучавам. Но най-голямата ми страст винаги е била да служа на други жени.

Няма подходящи думи, с които да изразя благодарността си към Бога за пастирите и мъжете-водачи от моята църква, които в продължение на 6 десетилетия са ми давали такава любов, подкрепа, благодат, уважение, възможности и признание. Те, заедно с ключовите водачи на LifeWay както и много други братя не се вместват в общата картина, която след малко ще нарисувам. Те са ми носели радост и не са допуснали да изпадна в цинизъм и хронично обезкуражение сред по-предизвикателната динамика.

Като жена водач в един консервативен евангелски свят аз отрано се научих да показвам постоянна и цялостна разлика – не само удачното уважение, което с радост давах – на мъжете водачи и, когато бях поставена в ситуацията да служа заедно с тях, да правя това извинявайки се. Казвах, че не нося отговорност ad nauseam. Носех равни обувки вместо токчета когато служех до някой по-нисък мъж, така че да не изглеждам по-висока от него. Качвала съм се в хотелски асансьори, заедно с други водачи, с които сме служили на едно и също събитие без въобще да бъда заговаряна и, дори още по-странно, в едно и също превозно средство без изобщо да бъда забелязвана. Присъствала съм на събрания на тимове, на които съм била или игнорирана или подигравана, като последното се е предполагало, че трябва да бъде прието за проява на добър хумор. Аз обичам да се смея. Мога да приемам шеги и да се шегувам с други хора. Разпознавам добрият хумор когато има такъв. Също така разбирам и кога съм отхвърляна и подигравана. Аз бях слонът с пола в стаята. Била съм засипвана с думи от студенти по богословие и съм си държала езика зад зъбите, макар че ми се е искало да им кажа: „Братя, аз съм ставала сутрин преди изгрев слънце, за да се моля и да изучавам Словото преди вие да излезете от пелените….”

Всеки в публичното пространство поема определена доза критика. Това е очаквано особено в нашата култура на социални медии и тези, които не могат да понесат горещината е най-добре да излязат от кухнята. Това, което има отношение с тази дискусия е, че преди няколко години аз бях публично очерняна като лъжеучител от една група крайни фундаменталисти на основата на изречения извадени от техния контекст и събрани заедно. Попитах ги дали те са изследвали моите книги, за да видят дали водят до тези заключения, особено тези от последните години. Отговорът беше не. Защо? Те отказваха да изследват какво е казала една жена. Междувременно се разпространяваха не малко мейли призоваващи пастирите да не допускат жените в техните църкви да присъстват на моите „еретични” изучавания…..

Приемала съм подобни предизвикателства през всичките тези години понеже те просто са били част от цената и понеже предизвикателствата и трудностите са нарма за Христовите служители. Приемала съм ги понеже обичам Исус с цялото си сърце и ще Му служа до смъртта си. Бог е обръщал всички предизвикателства в добро както е обещал, че ще прави дори когато преминаваме през объркване и трудности и аз не бих заменила това за нищо на света. Дори критиката, колкото и да е омразна на всички нас, е използвана от Бога за поправка, устойчивост и смирение и да попречи на нашата смъртоносна пристрастеност към одобрение от човеци….

Тогава, през Октомври 2016 сред някои важни християнски водачи се появиха настроения, които напомняха на женомразство, обективизиране и удивително неуважение спрямо жените, които се разпространиха като пожар. Това беше само началото. Изварих се лице в лице с едно от най-деморализиращите прозрения в зрелия си живот: не Писанието беше причината за колосалната липса на уважение и презрително отношение към жените от страна на някои от тези мъже. То беше единствено извинение. Грехът беше причината. Безбожието.

Тук аз твърдя, че има проблем и то не заради самата мен. По-голямата част живота вече е зад гърба ми. Правя това заради своя пол, заради нашите сестри в Христос и заради останалите жени водачи, които ще се изправят пред същите предизвикателства. Правя го заради моите братя понеже христоподобието е заложено на карта и мнозина от вас са поставени на позиция, в която можете да допринесете за това христоподобие във вашите синове и в мъжете, над които имате влияние. Достойнството, с което Христос се отнасяше към жените в евангелията е яростно красиво и не беше условно и в зависимост от това дали си знаят мястото.

Преди около година имах възможност да се срещна с един богослов, когото уважавах от дълго време. Прочела съм всичко, което той е написал. Очаквах момента, в който ще можем да вечеряме заедно и да говорим за богословие. Веднага щом се срещнахме той ме огледа отгоре до долу, усмихна се одобрително и каза: „Изглеждаш по-добре от……..” Той не остави мястото празно. Запълни го с името на друга жена, която също е библейски учител.

Тези примери може да изглеждат доста банални в светлината на скорошните сексуални скандали и посегателства излизащи на яве, но това отношение произлиза от същия опасен и горчив корен. Много жени преживяват ужасяващо насилие в силовите структури на нашия християнски свят. Да бъдеш част от формирането на женомразски отношения без значение дали това води до криминално поведение или не е греховно и ражда ужасни плодове. То също постоянно ни представя като слабоволеви жени и съблазнителки. Мисля, че мога да говоря от името на мнозина от нас когато казвам, че ние не се стремим нито да омаловажим нито да съблазним нашите братя.

Иронията е, че много от мъжете, които ще вземат тези думи присърце не притежават никаква склонност към женомразството излизащо на бял свят. През цялото време, през което вие сте говорили в наша защита и за цялото състрадание, което сте ни показали вие сте спечелили нашата благодарност и уважение.

Джим Бизано, мой пастир за почти 30 години, редовно казва следните думи: „Обикновено съм виждал, че когато Божиите хора бъдат изправени пред фактите те правят това, което е редно.” Служението ми е било изградено на този оптимизъм и независимо от множеството предизвикателства аз все още не съм се отказала от него. Поради тази причина пиша това писмо с надежда.

Моля за вашето все по-пълно разбиране на някои от изкривените отношения, с които се срещат много от вашите сестри. Много църкви, които са бързи да поучават подчинение често са бавни да посочат, че жените също са били сред учениците на Христос (Лука 9), че първата записана дума след Неговото възкресение е била „Жено” (Йоан 20:15) и че същата жена е била първият евангелист. Много църкви посветени да поучават предписанията за семействата са бавни да посочат многото жени, с които е служел апостол Павел и към които е изпитвал очевидно уважение. Ние сме напълно способни да се борим с напрежението, което предизвикват тези два спектъра и трябва да направим това ако сме напълно посветени на цялото Божие слово.

Накрая, ви моля да не показвате никаква толерантност към женомразството и пренебрежителното отношение спрямо жените в своята сфера на влияние. Моля за вашето съзнателно и ясно изразено влияние изразяващо се в подражанието на Христос в Неговото отношение и действие спрямо жените.

Моля също така за прошка моите братя и сестри. Моето примирение и мълчание са ме превърнали в съучастник на една атмосфера, в която процъфтява една унищожителна динамиката на отношенията. Искам да бъда добра сестра и на двата пола. Всеки параграф от това писмо има тази цел.

Благодарна съм за привилегията да бъда чута. Копнея за деня – моля се този ден да дойде – когато можем да седнем заедно и да говорим за начините, по които можем да служим и да прославяме Христос като едно Божие семейство дълбоко посветено на Божието слово и  на подражанието на Христос. За мен е чест да наричам мнозина от вас приятели и съм дълбоко благодарна за вашето посвещение на Христос.

В Неговото велико име

Бет.