от Н. Т. Райт
Защо Павел измислил християнското богословие?
Централният аргумент на моята книга Paul and the Faithfulness of God е, че Павел измислил и развил както задачата на християнското богословие, така и неговото специфично съдържание, за да посрещне някои много конкретни и належащи нужди в ранната църква. Понеже тези нужди били специфично църковни, не можем да очакваме да открием паралелни движения в еврейския или нееврейския свят от онова време. Това били нови задачи, които новата общност трябвало да разработи по един нов начин. Основният ми аргумент е както следва: В почти всяко писмо ние виждаме Павел да насърчава своите църкви към две неща: единство и святост. Павел, разбира се, е добре известен със своето учение за оправданието, но в целия му корпус има два или три текста, които се занимават с този въпрос, докато буквално десетки са свързани с единството и святостта. Разбира се, пост-реформираните църкви са ни създали известно главоболие в тази връзка, понеже реформаторското движение от 16 век генерирало цял спектър от нови разединения, които били приети като част от цената за възстановяване на благочестието, и понеже ударението на оправданието чрез вяра често означава премахване на ударението върху святостта, за да не бъде чистата вяра отново покварена чрез дела.
Но за Павел единството и святостта са централни в писмо след писмо и пасаж след пасаж.
Но как могат те да бъдат постигнати? Тук аз се обръщам към някои свои анахронистки мисли. Както епископ аз прекарах няколко години работейки за единство и святост в църквата и аз знам колко изключително трудно се постигат тези две неща. Те не са трудни сами поотделно, но когато са в комбинация изглеждат почти невъзможни. Т.е. сравнително лесно е да работиш за единство ако не те е грижа за святостта. Просто приемаш една всеобхватна стратегия. И е сравнително лесно да работиш за святост ако не те е грижа за единството – можеш просто да разцепваш църквата при всяко морално несъгласие. Номерът е да работиш и за двете едновременно. Как може да бъде постигнато това?
Моят Павлов отговор е, че трябва да учим хората да мислят християнски, да ги учим на „християнско богословие“ като една задача, като едно призвание, като задание. Единствено ако и когато те правят това, единството и святостта са мислими. Но щом веднъж бъдат възприети както част от процеса на новия ум, на новото творение, те могат да се превърнат в реалност.
Тук трябва да бъдем напълно ясни за едно нещо. Павел не се опитва да даде доктрина и етиката за всеки един случай. Той не покрива всеки въпрос. Той пише на принципа на нашата съвременна поговорка: „Дай на някого риба и ще го нахраниш за един ден, научи го да лови риба и ще задоволиш глада му за цял живот.“ Павел може да дава много подробни наставления, когато такива са жизнено необходими. Но през по-голямата част от времето той се опитва да научи своите слушатели на трудното изкуство на трансформацията на новия век, на обновения ум. Новото човечество, пише той в Колосяни 3, е било обновено в познание по образа на Създателя. Това е целта на Павел. Той поставя няколко знака, за да покаже посоката на пътуването, но след това задача на общността е да се качи на пътя с едно решително и последователно действие на богословски информиран избор и воля.
Това може да изглежда просто като прагматизъм. Вероятно Павел не може да казва във всяко писмо всичко, което желае да каже. Трябва да си представим, че в много случаи писмата представляват не само чудеса на композицията, но и обратното, чудеса на пропуснатото. Има много пасажи където бих искал той да добави още поне 1–2 странички… но това е, което имаме. Но моята идея е, че въпросът не е свързан просто с очевидната неспособност на Павел да напише една версия на аквинската Summa Theologica за 1 век, плюс едно също толкова обемно съчинение, покриващо всички възможни етични дилеми. Това би довело до една църква, в която всичко, което трябва да правите е да отидете до лавицата, да извадите подходящия том и да потърсите отговора.
Това не е начинът на Павел. Неговите писма – и в това отношение според мен те са съвсем подобни на останалите писания – са начин да ни каже: „Ето откъде да започнете. Това е посоката на пътуването. Сега захващайте се за работа и сами определете маршрута.“ С други думи, той учи своите слушатели да мислят богословски, да правят „християнско богословие“ като една обща задача, една задача, свързана с Писанията и с молитва, чрез която те ще се научат да мислят зряло и оттам ще достигнат до всичко останало.
Филипяни 2: да го изработваме
Вероятно най-добрият пример за това е Филипяни 2:1–18. Заповедта в ст. 5 (touto phroneite en hymin, ho kai en Christo Iesou) свързва въвеждащото наставление за единство в ст. 4 и забележителната поема в ст. 5–11. Как е възможно хората да се покорят на един толкова велик призив за единство, да мислят едно и също, да бъдат напълно на един ум и т.н? Отговорът на Павел: чрез ума на Месията. Смирението и себеотдаващата, неегоистична любов е единственият начин това да бъде направено. Но това трябва да бъде отработено в стотици ситуации, за които Павел не може да даде точни инструкции. Това е причината той да казва в 2:12–13, че те трябва да изработват спасението си със страх и трепет понеже Бог действа в тях и да желаят това и да го изработват. Независимо от поколенията ревностни читатели, идващи от реформаторската традиция, коментарът на Павел „да изработваме“ няма нищо общо с някакъв моралистичен принос към даденото по благодат спасение. Не това е Павловата тема тук. Той посочва, че в Месията на нас ни е бил даден един нов дар на soteria, „спасение“, което идва точно от традицията на Исая и по-конкретно от 2:6–11, но отива далеч отвъд всичко, което се е мислило преди Исус и което застава срещу половин вековната римска имперска пропаганда, която предлагали поданиците на империята и поклонниците на цезаря, едно „спасение“, което както мнозина са посочвали, било просто начин за глобална защита. Във Филипи Павел не разполагал с достатъчно време, за да научи младата църква на каквито и да е детайли какво означава на практика това „спасение“. Той им показал пример, макар и за кратко, на който се позовава в гл. 4: „това, което сте научили, приели, чули и видели в мен, това вършете.“ Но имало още много проблеми, пред които те трябвало да се изправят. И за всички тях те трябвало да се научат да мислят в Месията, да се заемат с това, което за по-кратко нарекохме „християнско богословие“, като една задача за цялата църква. Филипяни 2 продължава, разбира се, с едно от най-острите наставления на Павел за святостта. Общността трябва да живее както един възкресен народ в един все още необновен свят: намеквайки за Данаил 12, Павел казва, че те трябва да светят като светлини в мрачния свят. Това е най-близкото, до което той достига, говорейки за евангелско свидетелство от страна на малките общности, към които пише. Но моята идея в момента е, че целият по-широк параграф, 2:1–18, се състои именно от едно последователно насърчение към единство и святост и, като негови център и сърце, – от едно забележително представяне на богословието, ангажирано с Писанието, съчетано с молитва, центрирано около Месията, което осигурява модела за единството и енергията за святостта. С други думи, христологичната поема, не е просто една самостоятелна богословска поезия. Не знам дали тя е била написана преди Павел (от някой друг кандидат за титлата изобретател на християнското богословие?) или от самия Павел преди да напише Филипяни или докато е писал писмото. Но така, както стои в момента, тя служи точно за тази цел: че ако желаете да генерирате и да опазите единството и святостта в църквата, най-добрият начин да направите това е да се потопите в ума на Месията.
Другият по-ранен пример от Римляни 12 казва същото. Веднага след началото, едно наставление да се обновяват в духа на своя ум, Павел представя един от своите варианти на темата за църквата като тяло на Месията и оттам се придвижва към основните правила за християнски живот. Част от идеята е, че ние знаем, че не е добре просто да даваме правила на хората. Правилата нямали почти никакъв смисъл в стария свят – точно както възкресението на Исус нямало никакво значение в стария свят и Павел, разбира се, виждал възкресението на разпнатия Исус като смъртта на стария свят и раждането на новия. Единството и святостта са странни, объркващи, трудни до степен на невъзможност и, всъщност, глупост в стария свят. Но именно те са критериите за новия свят и това е причината ако хората трябва да живеят добре в междинното време – времето вече, но не още – те трябва да се обновяват чрез преобразяването на ума си. И, както казах, това просто не се случва автоматично. Част от идеята е, че месианското и движеното от Духа ново човечество е именно едно обновено човечество, с ум обновен, за да бъде поне напълно буден. Бог иска хора, не марионетки.
Без култ към личности
Има два текста от 1 Коринтяни, които попадат в същата рамка. В 1 Коринтяни 1–3 Павел разглежда проблема с култа към личности в църквата. Под този проблем той открива проблема за различни видове мъдрост: мъдростта на света, която Павел отрича и скритата мъдрост, открита в благовестието. И, разбира се, благовестието е посланието за разпънатия и възкръснал Исус, един скандал за евреите и глупост за езичниците, но за тези, които се спасяват – месианска сила и Божия мъдрост.
Християнското богословие, развито специално в служба на единството в църквата изцяло приема тази Божия глупост, която е по-мъдра от светската мъдрост и е поддържана от Божията слабост, която е по-силна от човешката сила. Тук Павел учи църквата не само как да мисли християнски (и по този начин да избягва евтиното разединение и борбите на отделни групи), а как да мисли за християнското мислене: да отразява това, което те са длъжни да вършат, да осмислят факта, че съществува една нова мъдрост, да бъдат включени в числото на „зрелите“. По-късно аз ще говоря за това дали Павел свързва този проект с по-големите въпроси на деня, културните и философски въпроси, на които, вярвам, собственият му проект дава решителен и съзнателен принос.
Само няколко глави след това обаче ние виждаме едно последователно и забележително богословско или мета-богословско учение. Въпросът за месото, принесено на идоли в 1 Коринтяни 8–10, който е бил маргинализиран в популярните учения, изглежда доста чужд. Но аргументът, който Павел представя в тези 3 глави е забележителен в това, че учи църквата да мисли богословски, за да може да изпълни призванието на църквата към единство и святост. Павел е изправен пред един проблем, свързан с единството: ако някои християни редовно ядат месо, принесено на идоли, а други не го правят, това ще причини и вероятно вече е причинило сериозни разделения. Той желае да избегне това на всяка цена. Но едновременно с това той е изправен пред проблема за святостта: ако християните, започвайки с Шемата и завършвайки с Псалм 24, са учени да мислят като народа на Божието царство, т.е. като хора, които живеят в света на Писанията и молитвата, в който има един Бог, на Когото принадлежи всичко, то идолите не съществуват и следователно месото, което им е предложено все още принадлежи на Бога-Създател, тогава Павел знае много добре, че някои християни ще намерят своя път обратно към идолските храмове и към аморалната субкултура, която върви заедно с тях, което би било смъртна целувка за кръщелната им изповед и за призива към святост, който това включва.
Това е контекстът за някои от най-драматичните учения на Павел за святостта, но отново, моята идея e не по-малко върху неговото желание да подклажда навика да мислят по християнски, колкото и върху някое конкретно догматично нововъведение. На няколко места съм подчертавал необикновеното преформулиране на Шемата в 1 Коринтяни 8:6 и аз го споменавам тук, за да ни напомни, че Павловото твърде еврейско и в същото време изцяло преформулирано богословие е свързано с живота на молитва, който за евреите означава, заедно с още няколко неща, редовно рецитиране на Шемата – нещо, за което по-късните равини понякога говорят като за вземане върху себе си хомота на Божието царство.
Павел ще обясни настоящото и бъдещото царство по-нататък в писмото, в глава 15. Настоящият пасаж, глави 8–10, допринася за това, настоявайки драматично върху сувереното управление на единия Бог над целия свят, не на последно място над идолите, така че Псалм 24, едно от великите свидетелства на Писанието за уникалното царуване на Бога на Израел, е естествен текст, който Павел да цитира, завършвайки глава 10. Започвайки с Шемата и завършвайки с Псалм 24 Павел учи своите слушатели да мислят като хора на Божието царство т.е. като хора, които живеят в света на Писанията и на молитвата, в който има един Бог на Когото принадлежи всичко. В същото време подобно на неговото драматично христологично преформулране на Шемата в 8:6, той ги учи да мислят като създадени от Месията хора на царството т.е. да позволят на факта за кръста и възкресението на Месията да оформи наново техните разбирания не само за това какво трябва да правят, но и разбиранията им за комуналния аспект, в който те правят това. Това са богословските инструменти, с които той им показва как да навигират в сложните води между Сцила на едно дуалистични отричане на света и Херидба на безкритичното му приемане. Яжте месото, да, ако знаете как, но не ходете в идолските храмове и преди всичко не се въвличайте в нормалните практики, свързани с тях. Едно от големите предимства на социологически просветления прочит на подобни текстове е, че както с т.нар. нова перспектива, човек може лесно да избегне старите пост-реформаторски капани на мислене, че понеже Павел се противопоставя на закона, то по този начин той релативизира цялата етика.
Мога да приведа още много примери за места, където Павел не само учи хората какво да правят и мислят, но ги учи и да мислят сами, да развиват един основан на Писанията и молитвата навик на мислене като хора на новото творение в новия свят, който Бог е започнал. В голямата си книга аз изследвам посланието към Филемон, за което обикновено не се мисли по този начин, но за което аз твърдя, че е свързано с това Павел да научи Филемон да мисли в Месията и да реши за себе си какво трябва да направи – което е причината някои коментатори да открият какво точно се опитва да каже Павел! И молитвата в началото на писмото съдържа същия този принцип, макар че е трудна за превод. Павел се моли за koinonia tes pisteos sou, съработничеството, отговарящо на вярата, която има Филемон, да може да бъде действено и работещо, за да осъществи разбирането, epignosis на всяко добро, което е „в Месията“. Това, вярвам, е съкратен начин да се каже, че Филемон трябва да обмисли и да приложи това, което означава koinonia на практика, това, което означава, че Бог работи в него – и в Онисим! – и да желае и да работи за неговото благоволение. Този призив не е много по-различен от това, което намираме във Филипяни 2:12–13.
Така моята първа идея е, че ако Павел е измислил нещо, което съкратено можем да наречем „християнско богословие“, това е причината той да го направи: за да бъде църквата един единен и свят Божий народ, което може да бъде постигнато единствено посредством обновяване на ума.
Така аз преминавам към втората си основна идея, която е: Как смята той да постигне това?
Rado's blog 