Да мислим по нов начин – 1

от Н. Т. Райт

Има дава въпроса, към които трябва да се обърнем от самото начало. Първо, какво имам предвид под израза „християнско богословие“? Второ, какво означава, че Павел го е „измислил“?

Относно първото: тук аз имам предвид най-вече една дейност, едно призвание, една задача, едно упражнение – с други думи, не съдържанието на някаква догматична програма. Тук, както и в Paul and the Faithfulness of God, аз твърдя, че Павел мисли върху и дава най-доброто от себе си, за да провокира в слушателите си една дейност, която той вярвал, че била жизненоважна за здравето и свидетелството на църквата. Това, което той желаел било всички ученици на Исус да се научат да мислят по един нов начин.

Разбира се, това е в сърцето на онова, което днес се има предвид под думата „апокалиптичен“. Павел вярвал, че в Исус, Месията на Израел, и най-вече в Неговата смърт и възкресение, Богът на Израел му е открил едно ново творение и че учениците на Исус са призовани да бъдат част от това ново творение. Както и че това означава те да мислят по нов начин. Съдържанието на това мислене било от огромно значение, но най-важното било да се научат да мислят по нов начин. И за Павел този призив и дейност, която аз най-общо ще наричам „християнско богословие“, бил основополагащ – без него църквата не би била, не би могла да бъде това, което била призована да бъде.

Какъв бил този нов начин? За Павел това означавало да се научат да живеят в Писанията на Израел и в цялостната история, която те разказват – историята, която, Павел вярвал, достигнала своя telos в Исус и сега избухнала в един нов живот. Това бил начин да се научат да се молят по един еврейски начин, сега реформиран около Исус и Духа. Това бил начин да се научат да живеят съзнателно по един нов начин, който, както вече било показано в Писанията, сега бил достъпен в еднаква степен за по-широката общност от евреи и неевреи, които били уловени чрез благовестието.

Самият Исус е едновременно началото на новото творение и Господ, Който дал Своя Дух, така че хората да бъдат в състояние да продължат проекта. Разбирате ли, от Битие 1 нататък е ясно, че Богът-Създател желае да управлява Своя свят чрез мъдрите, носещи Неговия образ хора.

Съществува една тринитарна основа за всяко библейско политическо богословие: Създателят желае да работи в света като Неговият образ на правда и милост е отразяван чрез покорните, смирени, мъдри хора. В някои текстове Давидовият цар е виждан като истински Адам, а в други (като напр. Псалм 72) както едно изпълнение на Авраамовото обещание.

„Бъдещия свят“ е дошъл

Класическите текстове, в които Павел излага тази задача, това призвание са добре известни. В Римляни 12, поемайки дълбоко дъх след едно напрегнато изложение в гл. 1–11, Павел призовава към един живот на пълно посвещение на Бога: едно представяне на цялата личност, „тялото“, като един вид жива жертва. „Не се съобразявайте“, казва той, „с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, – това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено“ (Римляни 12:1–2). С други думи: новият век „идният век“, за който са говорили апокалиптиците и равините е дошъл; и тези, които чрез благовестието са влезли в този нов век са призовани да мислят по нов начин като умът им е променен. Интересно е, че Павел им казва „да се  обновят“, с други думи, това не се случва автоматично, една важна бележка, към която след малко ще се върнем. Без съмнение ние можем да кажем че благовестието и Духът са извършили основната работа, но учениците на Исус трябва съзнателно да се учат да мислят, а не просто да се държат, в съответствие с новия век. И това стои в центъра на неговото разбиране за „християнско богословие“.

Посланието към Филипяните ни предлага едно непрекъснато описание на „ума“ на новата общност. Засега ние просто отбелязваме, че добре известната (но понякога объркваща) заповед във Филипяни 2:5 („имайте в себе си същия ум, който беше и в Месията Исус“) е заповед да правят богословие в този смисъл: да мислят в рамките на христологично обновеното творение, на света, над който разпънатият Исус вече царува като Господ.

Има изобилие и на други примери. Може би вече сте се сетили за 2 Коринтяни 5, твърдението, че сега има нов вид познание, понеже ако някой е в Месията, има ново творение. И в 1 Коринтяни 1–3 ние откриваме друго дълго описание на новия вид мислене, чийто фокус е спиращото дъха твърдение в края на гл. 2, че „ние имаме ума на Месията“. Това, което описах в началото като „християнско богословие“ е именно кулминацията, насоката и развитието на ума на Месията.

Вторият ми въвеждащ коментар е свързан с твърдението, че Павел е измислил нещо. Човек може да чуе подобно твърдение във връзка със старите традиционни спорове за Павел и Исус: дали Павел е истинският създател на християнството и т.н. Самият Павел казва, че основата е Самият Исус, като апостолите са хора, които градят на тази основа. (Ефесяни 2 казва нещо по-различно, което не е ipso facto аргумент срещу авторството на Павел, но е без значение за настоящия ми аргумент.)

Когато видим какво се опитва да направи Павел учейки църквите да мислят в Месията, да мислят в рамките на новия век, той едновременно прави и не прави нещо, което Исус е правил преди това. Да, Исус предизвиква Петър да мисли, не както мислят хората, а както мисли Бог. Да, в Лука 24 Исус отваря умовете на Своите ученици, за да разберат те Писанията. Да, Исус постоянно се опитва да накара Своите слушатели да мислят по разливен начин за Божието царство и оттук идват всички тези подривни притчи. Но макар да има множество връзки с делото на Павел, аз все пак смятам, че Павел прави нещо същностно ново.

Новостта на Павловото дело

Новостта на Павловата задача е пряко свързана със съзнанието му за неговия призив като апостол на езичниците; да бъде, с други думи, един човек, който взема сценария, написан от Исус и намира необходимите за постановката актьори. Задачата, която Павел имал наум била по подобен начин продължение на, но и напълно различна от, еврейския свят, в който бил роден и израснал.

Еврейският свят познавал множество спорове, но повечето от тях не били свързани с това кой е Бог и кои са Неговите хора: тези неща се приемали за даденост. Продължаващите спорове за това как Бог ще осъществи Своята цел били толкова политически, колкото и богословски въпрос, макар че подобно разграничение през първи век било безсмислено. Както казват евреите и до ден днешен, те не правели „богословие“ по начина, по който го правели християните. Те можели да задават и да отговарят на сложни богословски въпроси, но богословието като задача не носело такава тежест, каквато носело от самото начало в християнските общности.

И така, имал ли Павел усещането, че задачата му изисква от него да остави еврейския свят и да се заеме с една чужда, фундаментално езическа дейност? Съвсем не. Гръцкия свят познавал думата „богословие“, но при Аристотел и на други места тя се отнасяла до един подклон на „физиката“, изучаване на това, което се намира в света на физиката, „природата“. За Павел единственият Бог не бил част от природата, той бил Творец и Господ. Павел можел да говори по въпросите на „физиката“ както и за две други подразделения на философията – „етиката“ и „логиката“, но при всички случаи той ги трансформирал в една отчетливо еврейска форма. Започва да изглежда – поне на пръв поглед – сякаш задачата, която аз нарекох „християнско богословие“ като започната от Павел и нещо, към което той подтиквал своите слушатели, била още един симптом на неговата вяра, че Божият народ като предефиниран в и около Месията и Духа, била твърде еврейска, погледната от една нееврейска гледна точка, и все пак изцяло преобразена. Павел би казал, че неговата трансформация е свързана с новия век, за който мнозина, вероятно повечето евреи от неговото време, копнеели и чието начало, той вярвал, вече е било сложено от Исус.

Така, макар и да може да се каже, че Павел получил своята задача от Самия Исус – и аз смятам, че той би се съгласил с това – Павел се заел с нея по един съвсем нов начин. Исус не се е опитвал да създаде и поддържа една общност, включваща евреи и езичници. Той не „пленявал всяка мисъл в плен на Месията“, както казвал, че прави Павел. Павел прилагал онова, което Исус бил осъществил и аз смятам, че част от тази задача на приложение било именно развитието и подтикването на тази активност, да се учат да мислят „в Месията“.

Разбира се, възможно е – последната ми бележка във въведението – църквата да е имала велики богослови и преди Павел. Не смятам това за вероятно. Вярно, ако Филипяни 2:6–11 е предпавлов текст, тогава някой със забележително богословско прозрение и лингвистични умения го е написал в един твърде ранен период. Но ние не знаем това и макар пасажът да представлява удивително изящно богословска формулировка, начинът, по който Павел го използва отново очевидно е за да научи хората да мислят по един нов начин.

Както и да е, с тези въвеждащи бележки аз се придвижвам към двете централни секции. Ако това е, което аз имам предвид, поне днес, под „християнско богословие“, защо Павел го е измислил и как можем ние да го практикуваме?