Радостта от смъртта – 2

„Трябва да си готов да убиеш“

от Нанси Пиърси

Кой се квалифицира за личност?

Щом веднъж разпознаем дуализма, свойствен на теорията за личността, ние разполагаме с ново средство, с помощта на което да говорим с нашите приятели, които поддържат правото на аборт. Най-очевидният проблем за теорията е, че не съществува съгласие как точно да се дефинира личността. Ако тя не съвпада с това да бъдеш биологично човек, какво тогава е личност? И кога се появява тя?

Всеки биоетик предлага различен отговор. Някои смятат, че личността се появява когато развиващите се организми започнат да проявяват неврална активност, да чувстват болка, когато достигнат някаква степен на инкогнита функция или съзнание, или интелигентност, или дори когато започнат да имат усещане за бъдещето. Флетчър предлага 15 критерия, чрез които да се определи кога човешкият живот заслужава уважение и защита (като интелект, себесъзнание, себеконтрол, усещане за време, грижа за другите, общуване, любопитство и неокартикална функция). Ако се представите зле по някой от тези показатели според Флетчър вие не сте личност. Вие сте „просто биологичен живот“.[1]

Но кои от тези когнитивни функции са наистина решаващи за дефиницията на човешкия живот? И колко развити трябва да са те? Относно това няма съгласие. Изборът на който и да е етап от развитието като точката, в която едно неродено бебе се превръща в личност е избирателно и субективно.

Проблемът е, че повечето от тези характеристики се развиват постепенно. Те не са качества, които някой или има, или няма. Те са въпрос на степен – количествени различия. Това, което ние не виждаме е точка на ясен качествен преход и моментално преминаване от неличност в личност.

Между другото, дори напълно развитите възрастни хора притежават тези качества в различна степен. Когато срещна някой, който е по-интелигентен от мен означава ли това, че той е личност в по-голяма степен отколкото съм аз – и трябва ли да има повече права отколкото имам аз? Противникът на абортите Скот Клусендорф казва, че идеята да основаваме законовата защита на характеристики, които се различават между хората „свежда твърдението, че всички хора са създадени равни до една купчина прах в историята“.[2]

Единствената логична основа за твърдението, че „всички хора са създадени равни“ е обръщането към един Създател. Това е причината основателите на Америка да напишат в Декларацията за независимост, че човешките права са „дадени от Създателя“. Дори ако самите основатели не винаги са живели според най-висшите си идеали (някои от тях били робовладелци), в това отношение те били прави. Дори архи-атеиста Фр. Ницше признава, че „християнската концепция… за равенството на душите пред Бога… дава прототипа на всяка теория за равноправие.“[3]

За основателите тази християнска концепция била толкова очевидна, че те написали: „Ние смятаме тези истини за себеочевидни.“ Днес обаче тези истини вече не са себеочевидни. Ние трябва да приведем конкретни аргументи, че съществуването на Създател дава единствената логическа основа за равни права.

Кой всъщност дискриминира?

Какво да кажем за времето? Повечето хора казват, че едно бебе става личност докато все още се намира в утробата. Миринда Сойърс, британски телевизионен говорител, заключава, че личността започва по някое време преди раждането: „Щом веднъж ембрионът се е развил достатъчно за да чувства болка или да се превърне в личност, тогава… отнемането на неговия живот е погрешно.“[4]

Но биоетикът Джон Харис се присмива на подобно виждане: „След девет месеца развитие човешкият ембрион е все още много далеч от нещо, което може да бъде наречено личност.“ Харис дефинира понятието личност като „едно същество, способно да цени собственото си съществуване.“ Убийството е погрешно единствено в случаите, когато някой, който е достатъчно развит когнитивно, за да притежава ясно, съзнателно желание за живот. „Неличностите или потенциалните личности не могат да бъдат ощетени по този начин, понеже смъртта не ги лишава от нищо, което те ценят“, твърди Харис. „Ако не могат да желаят да живеят, това желание не може да бъде погазено посредством убийство“ – сякаш стойността на живота зависи от личната ни воля.[5]

Джеймс Уотсън, съоткривател на двойната спирала на ДНК, предлага да се изчака 3 дена след раждането на бебето преди да се реши дали да му бъде позволено да живее. Смисълът на това е, че някои генетични дефекти са неоткриваеми преди раждането. Неговият колега Франсис Крик е съгласен: „Никое новородено дете не трябва да бъде признавано за човек докато не премине определени тестове относно неговата генетична годност и ако то се провали на тези тестове, то няма право да живее.“[6] Питър Сингър казва, че дори „едно тригодишно дете е все още неопределен случай.“[7] Все пак каква когнитивна функционалност притежава едно тригодишно дете?

Както видяхме по-рано, Сингър обвинява останалите в дискриминация на основата на видово приоритизиране и все пак, иронично, той предлага дискриминация на основата на умствената функция. Но защо умствената функция да бъде основа за вземане на морални решения вместо принадлежността към човешката раса? Със сигурност това да бъдеш човек е по-обективно и по-лесно за определяне.

Една християнска концепция за личността зависи не от това, което аз съм в състояние да правя, а от това кой съм – от това, че съм създаден по Божия образ и че Бог ме е извикал в съществуване и продължава да ме познава и обича. Хората няма нужда да заслужат да бъдат третирани като същества с голяма стойност. Нашата стойност е свойствена, вкоренена във факта, че Бог ни е създал, познава ни и ни обича.

Окървавените „човешки права“ на Сакрлет Йохансън

Ако лекарите отказват да признаят, че някой е личност поради дефект, къде трябва да теглим чертата? Какво да кажем за малки дефекти или за такива, които подлежат на корекция? Една новинарска история цитира един баща от Англия на име Дейвид Уилдгорув: „Беше ни сериозно препоръчаме да абортираме нашето дете след като стана известно, че кракът му е изкривен.“ Уилдгроув бил потресен. Той знаел, че подобно изкривяване може лесно да бъде коригирано дори без необходимост от хирургическа намеса. (Посредством използването на шини, които да наместят крака в правилната позиция.) Известни хора, родени с изкривени крака са включително поетът лорд Байрон, актьорът Дъдли Муур и състезателят по фигурно пързаляне Кристи Ямагучи, който получава златен медал на Олимпиадата през 1992 г.

Обаче едно изследване от 2006 г. показва, че днес в Англия бебета с изкривяване на краката често биват абортирани. Синът на Уилдгроув не бил един от тях. „Ние отказахме, проблемът беше третиран и сега гледаме как нашият син рита футбол заедно с другите деца.“[8]

Съществуват и ужасяващи случаи на бебета, родени живи след аборт. В сега печално известния случай Floyd v. Anders едно малко момче преживяло 21 дена след аборта. Все пак федералният заключил, че щом майката е решила да направи аборт „фетусът в този случай не е личност, чийто живот законите на щата защитават.“[9] По този начин едно дете, което оживяло 21 дена след аборта „не е личност“, не е защитавано от закона на щата.

Когато полицията пристигнала в клиниката за аборти на Кермит Гошнел, те открили ужасяващи сцени на мъртви бебета, много от които били родени живи и след това умишлено умъртвени чрез прерязване на гръбначния стълб с ножица. Но началниците казали на полицая, че дори след като съзнателният аборт доведе до раждането на живо бебе, то не е легално защитено от никакъв закон. (По-късно Гошнел е обвинен в убийство първа степен.)[10]

Както язвително отбелязва авторът Джордж Вил, отказвайки да защити едно бебе, родено живо при неуспешен аборт, законът всъщност казва, че целта не е просто да се сложи край на бременността. Той казва: „Ако си платите за аборт, ставате собственик на мъртво бебе.“[11]

Урокът е, че всяка дефиниция за личност, която не е свързана с това просто да бъдеш човек е субективна и избирателна. Все пак неоснователните дефиниции водят до последствия, свързани с живот и смърт. Когато етиците обявят, че някой не е личност, лекарите и съдиите ще му откажат законова защита. В резултат на това човешкият живот престава да бъде неприкосновен.

Актрисата Скартет Йохансън казва, че абортите не са вече „въпрос на правата на жените“, а „въпрос, свързан с човешките права.“[12] Обаче човешкото право изглежда странно когато е свързано с оправдаването на човекоубийство.

Аргументите защитаващи аборта принизяват тялото до едно подчовешко ниво. Те тривиализират тялото до суров материал, с който можем да си играем, да го манипулираме, да експериментираме с него или да го унищожим без морални последици. Те свеждат човешкия живот до утилитарни изчисления, претеглещи практическата цена и полза. Както пише Клусендорф, ако неродените не са личности, тогава да ги убием практически по каквато и да е причина „не изисква повече оправдание от това да извадим зъб.“[13] В клиниките на Planned Parenthood частите от абортираните бебета са третирани като материал за изследвания или като боклук, от който да извлечем това, което може да бъде продадено и след това да изхвърлим останалото.[14]

Развитието на ултразвука трансформира спора, правейки възможно бебето да бъде наблюдавано още от ранните му етапи на развитие. Тези образи променят разбирането на много хора. Но не на всички. В интервюта по различни медии често съм питана как е възможно хората да гледат как едно бебе в утробата рита с крака, смуче си палеца и въпреки това да казват „Не, не е личност.“ Моят отговор е: „Вие сте свидетели на силата на един светоглед. Когато човек приеме валидността на двойнствения светоглед, той може съвсем буквално да гледа на едно бебе просто като на организъм, парче материя, което няма стойност и право на защита.“

Използвайки по-академичен език, Леон Кас, бивш председател на President’s Council on Bioethics казва, че двойнственият светоглед „дуалистично поставя концепцията за „личност“ като противоположна на природата и тялото“ и по този начин „не отдава правото на конкретната реалност на нашия телесен живот“.[15] Християнската етика отхвърля дуализма и утвърждава нашето достойнство като телесни същества.

Следродилни аборти

В последните години биоетиците започнаха да прилагат двойнствения светоглед не само към абортите, но и към детеубийството. През 2013 г. двама философи предизвикаха буря с една своя статия, застъпваща това, което те наричат „следродилни аборти“[16] Какво имат те предвид с тази фраза? Детеубийство. Убийство на вече родени бебета.

Двамата философи твърдят, че едно бебе е човек, но не е личност – и че преди да стане личност, човешкият живот няма право на морални претенции. „Просто да бъде човек не е само по себе си причина да заключим, че някой има правото да живее“, твърдят те. Затова „фетусите и новородените не са личности“. И „тъй като неличностите нямат моралното право да живеят, няма причина да забраняваме абортите след раждането.“[17]

Разбирате ли ключовия елемент на теорията за личността? Според тези философи едно новородено е „просто човек“ и затова „не е личност“. То съществува единствено на долния етаж, което означава, че то не притежава морална стойност. То е просто парче материя, което може да бъде използвано за изследвания и експерименти, за отглеждане на органи, и след това да бъде изхвърлено в кофата за боклук.

Защитниците на правото на живот от дълго време предупреждават, че Америка се е запътила в същата посока както нацистка Германия и че не става дума просто за издигане на плашила. Нацистите не са започнали с избиване на евреи. Те първо използвали своите газови камери за да убиват увредени хора и движението било водено от професори по медицина. Лекарите настоявали, че животите на увредените хора не „заслужавали да бъдат живени” (изразът на немски бил “lebensunwertes Leben”)[18]. Плашещо, статията от 2013 г. използва точно същия израз твърдейки, че следродилните аборти трябва да бъдат позволени по отношение на деца, чийто животи „не заслужават да бъдат живени“.

---

[1]  Fletcher, Humanhood, 12. По подобен начин Мери Ан Уорън от San Francisco State University казва, че личността почива на способността за съзнателност, мислене, себемотивирана дейност, общуване и себесъзнание в “On the Moral and Legal Status of Abortion,” The Monist 57, no. 1 (1973): 43–61. За неадекватността на подобни функционални критерии за личността виж Francis J. Beckwith, “Abortion, Bioethics, and Personhood,” The Southern Baptist Journal of Theology 4, no. 1 (2000): 16–25. Някои твърдят, че след като определяме края на живота чрез смъртта на мозъка, следва да определяме началото на живота с раждането на мозъка. Проблемът е, че развитието на пренаталния мозък е твърде постепенно и продължително, за да позволи определянето на някаква ясна точка на преход.

Примери за предлагани гранични жалони включват началното формиране на церебралния кортекс (напр. Haring 1972), първата установима кортикална електроенцефалограма (EEG, напр. Gertler 1986). Основният проблем с този подход е, че пренаталното развитие на мозъка е постепенен процес, на който липсва някаква точка на преход, която може естествено да бъде свързана с моментната трансформация от неличност в личност. Освен това, много от жалоните, които са били предлагани като определящи прехода зависят колкото от самия фетален мозък, също толкова и от нашата технология за изследване на феталните мозъчни функции. Например, ако желаем да измерим кортикалната функция чрез по-точни мерки от EEG, трябва да изберем по-ранна възраст. Ако искаме да измерим кортикалната функция по-селективно от EEG, ни трябва метод, чрез който да разграничаваме различните видове неврална активност, и можем да открием, че кортексът не започва да функционира като нормален човешки кортекс до по-късна възраст. Както посочва Грийн, изследването на пренаталното мозъчно развитие не показва никакви особени различия, разделящи младите неличностни тъкани от младите личности. (Martha J. Farah and Andrea S. Heberlein, “Personhood and Neuroscience: Naturalizing or Nihilating?” The American Journal of Bioethics 7, no. 1 [2007]: 37–48)

[2] Scott Klusendorf, The Case for Life (Wheaton, IL: Crossway, 2009), 53.

[3] Friedrich Nietzsche, The Will to Power, trans. Walter Kaufmann and R. J. Hollingdale (New York: Random House, 1967), sect. 765.

[4] Sawyer, “I Knew Where I Stood on Abortion. But I Had to Rethink.”

[5] John Harris, “Wrongful Birth,” Philosophical Ethics in Reproductive Medicine, ed. D. R. Bromham, M. E. Dalton, and J. C. Jackson (Manchester: Manchester University Press, 1990), 156–71.

[6] James Watson, “Children from the Laboratory,” Prism: The Socioeconomic Magazine of the American Medical Association 1, no. 2 (1973): 12–14, 33–34. Francis Crick’s comment was reported by Pacific News Service, January 1978.

[7] Цитирано в Mark Oppenheimer, “Who Lives? Who Dies?—The Utility of Peter Singer,” Christian Century (July 3, 2002), 24–29.

[8] Lois Rogers, “Babies with Club Feet Aborted,” The Sunday Times (May 28, 2006).

[9] Floyd v. Anders, 444 F. Supp. 535, at 539 (1977).

[10] „Abortion Doctor Kermit Gosnell Convicted of First-Degree Murder,” U.S. News, May 13, 2013.

[11] George Will, “Johns Hopkins’s and Planned Parenthood’s Troubling Extremism,” Washington Post, April 5, 2013.

[12] Цитирано в Melanie Hunter, “Scarlett Johansson: ‘Abortion is a Human Rights Issue,’” CNS News, October 18, 2016. Виж отговора на J. Richard Pearcey, “Scarlett Johansson’s Non-Inclusive, Blood-Stained ‘Human Right,’” CNS News, October 19, 2016.

[13] Scott Klusendorf, “How to Defend Your Pro-Life Views in 5 Minutes or Less,” Life Training Institute.

[14] Какво да кажем за най-често срещаните изключения като изнасилване или кръвосмешение? Мислете по следния начин: трябва ли едно дете да бъде подложено на смъртно наказание заради престъплението на неговия родител? Освен това изследванията показват, че 75–80% от жените, които са забременели след изнасилване избират да задържат бебетата вместо да ги абортират. Защо? Понеже абортът не заличава травмата от изнасилването. „Това е една допълнителна травма за жената и тя увеличава вместо да помага на травмата от изнасилването.“  Isabell, “How a Formerly Pro-Choice Nursing Instructor Discusses Abortion.” Две жертви на изнасилване обясняват защо са избрали да задържат своите бебета. Едната дава бебето за осиновяване, а втората избира да го задържи. Crystal Blount, “I Became Pregnant at 14 After Rape. If You Think I Should Have Had an Abortion, Consider This,” Life News, May 14, 2015; Jennifer Christie, “My Son Was Conceived in Rape, but His Life Has Dignity and a Purpose,” Live Action News, April 3, 2016.

[15] Виж нелегалните филми, записани от Center for Medical Progress. Planned Parenthood твърдят, че не продават фетални органи с цел печалба, а просто събират такса, покриваща разходите. Таксата обаче е толкова висока, че на практика се е превърнала в източник на доходи за организацията.

[16] Leon Kass, Life, Liberty, and the Defense of Dignity: The Challenge for Bioethics (San Francisco: Encounter Books, 2002), 17. Виж също  стр. 286.

[17] Alberto Giubilini and Francesca Minerva, “After-Birth Abortion: Why Should the Baby Live?” Journal of Medical Ethics 39 (2013): 261–63. Авторите твърдят следното: „Моралният статус на едно бебе е равен на този на фетуса, т.е. нито едното не може да бъде счетено за личност в морален смисъл.“ Детето „може да стане, а може и да не стане конкретна личност в зависимост от нашия избор“, твърдят авторите. Дотогава новороденото не поражда задължение за нас, „понеже ние не можем да кажем, че то ще бъде личност в бъдеще. Дали ще стане такова зависи именно от нашия избор.“ Авторите използват израза „следродилен аборт“ вместо „евтаназия“, понеже най-добрият интерес на онзи, който умира не е задължително основният критерий за избора.

[18] Пак там.