от Нанси Пиърси
„Трябва да си готов да убиеш“
Антония Сенър, британски журналист, винаги убедено подкрепяла абортите. „След това се появи бебето и всичко се промени… Моралната ми сигурност за абортите се пропукваше, абсолютистката ми позиция беше като под обсада.“ В края на краищата младата журналистка утвърждава своята абсолютистка позиция за абортите. И все пак, изненадващо, тя продължава да твърди, че животът започва със зачатието.
„Дъщеря ми беше формирана при нейното зачеване“, пише Сенър. „Всяко друго заключение е удобна лъжа, която ние, защитаващите правото на избор, казваме на самите себе си, за да се почувстваме по-добре относно факта, че отнемаме живот.“ Тя заключава: „Все пак абортът е убийство. Но той е по-малкото зло.“
Какво зло може да е по-голямо от отнемането на човешки живот? Според Сенър би било по-лошо да се ограничи правото на жените да контролират своята репродукция: „Не можете да разделите правата на жените от тяхното право да контролират своята плодовитост. Най-големият фактор за осовобождението на жените е новооткритата ни свобода да налагаме волята си на собствената си биология… Почти 200 000 абортирани бебета в Обединеното кралство всяка година са по-малкото зло, без значение как дефинираме живота.“
Сенър завършва своята статия с острите думи: За да защитаваш правата на жените „трябва да си готов да убиеш“.[1]
Как сме достигнали до точката, в която много хора са „готови да убият“? Какъв светоглед обяснява такова огромно обезценяване на живота? Подобно на Сенър по-голямата част от научно информираните хора знаят, че животът започва в момента на зачатието. Когато имаме работа с коне, колибри или някакви други организми конвенционалната наука приема, че новият индивид се появява в момента на фертилизацията. От този момент нататък организмът просто развива способностите, които принадлежат свойствено на вида, към който се числи. Същият научен факт важи и за хората. Всичко свойствено на едно човешко същество присъства в момента на фертилизацията. Няма момент, в който някаква външна сила или субстанция влиза в ембриона, за да го преобрази от някакво друго същество в човек. Цялостното човешко същество се развива в една непрестанна последователност от момента на зачатието.
Обаче според теорията за личността дори ако фетусът е човешки, той може да бъде убит без каквито и да е морални последствия. Ние нямаме морални задължения да защитаваме фетуса докато той не стане личност. За да разберем по-дълбоките корени на аборта, ние трябва да се запитаме: откъде идва дихотомията между личност и тяло, и защо тя води до такива нехуманни последствия?
За разлика от това, както ще видим, библейското виждане е холистично. То приема, че тялото и душата се допълват, създавайки едно свързано психо-физическо единство. Ние сме телесни личности. Християнската етика се основава на едно богато многопластово виждане, което казва, че хората имат морална стойност на всяко ниво, физическо и духовно.
Красотата на библейската етика се вижда ясно когато бъде сравнена със студеното, коравосърдечно виждане на днешното светско мислене. Все пак това позитивно послание ще достигне до хората само ако то бъде подкрепено с действия изявяващи благодат и милост към хората, преживели травмата на аборта – жените (и мъжете), които са били убедени от твърденията на защитниците на аборта, че фетусът е просто едно нещо без морална стойност. Ние трябва да застанем до тези, които стоят срещу натиска да абортират и смело избират да износят своите бебета.
Съдът взема страна
Теорията за личността, основана на дихотомията между тяло и личност, преобладава сред съвременните биоетици – както и сред религиозните етици, които са приели нейното секуларно водителство. Джон Флетчър, бивш епископален свещеник, изразява двойнствената раздяла когато пише: „Критичен е личностният статус, а не просто човешкият статус.“ Според него генетически дефектните фетуси и новородени не притежават статуса на личност. Те са „под-личностни“ организми и следователно не притежават правото да живеят[2].
Друг пример идва от Ханс Кюнг, либерален католически богослов, който пише: „Едно оплодено яйце очевидно е човешки живот, но не е личност.“[3] Етикът от Принстън, Питър Сингър пише, „че животът на човешките организми започва при оплождането“, но „животът на една личност – …на едно същество с някакво ниво на себесъзнание – не започва толкова рано.“[4] За Сингър просто да бъдеш човек няма морална стойност. Ако смяташ, че има, си виновен в предубеждения фаворитизиращи собствения ти вид (подобно на расизъм).
Хората често твърдят, че законите легализиращи абортите са неутрални. Идеята е, че понеже не съществува съгласие кога започва животът, държавата трябва да остане неутрална по отношение на абортите. Но законите позволяващи абортите не са неутрални. Те изразяват личностната теория, която сама по себе си е една философия, лишаваща бебетата в утробата от конституционна закрила. В постановлението на Върховния съд по делото Roe v. Wade съдия Хенри Блакман казва съвсем ясно, че нероденото дете не е личност: „Думата „личност“ така, както е използвана в Четвъртата поправка, не включва неродените.“ Ако фетусът беше разпознат като личност, признава той, тогава абортите по необходимост биха били нелегални. „Ако бъде установено твърдението за личност… правата на фетуса да живее биха били гарантирани.“[5]
Така, легализирайки абортите, Върховният съд не остава неутрален. Вместо това той постановява теорията за личността, с нейния дуализъм между тяло и личност, като законово обвързваща за стараната.
Духът в машината
Какви са източниците на дихотомията между тяло и личност? Откъде идва тя и как се е развила? Най-дълбоките ѝ корени се простират назад до зората на западната философия. Древногръцкият философ Платон казвал, че душата в тялото прилича на водач на колесница, който се опитва да управлява непокорни коне. Той третирал тялото като нещо външно за истинската личност.
Дуализмът обаче приема съвременна форма в работата на философа от 17 век Рене Декарт. Използвайки метафората за двата етажа, Декарт поставил тялото на долния етаж, разглеждайки го като една машина – един робот или автомат, подобно на часовник или играчка. Всъщност той мислел за цялата природа като за огромна машина, приведена в движение от Бога при сътворението и движеща се оттогава в стриктни параметри, подчинени на математическа необходимост.
На горния етаж Декарт поставял човешкия ум – сферата на мисленето, усещането, съзнанието, емоциите и волята. Според неговите собствени думи умът е една „разумна душа, свързана с тази машина“. Картезианският дуализъм бил презрително наричан „духът в машината“.[6] Ако сте гледали филма от 2004 г. „Аз роботът“ с участието на Уил Смит, може би си спомняте, че този израз е използван многократно за един особено способен робот: „Може би има дух в тази машина.“
Декарт е най-известен със своята фраза: „Мисля, следователно съществувам.“ В нея той поставя автентичната човешка идентичност единствено в ума. Следствието е, че тялото не представлява един аспект от истинското аз, то е просто механизъм, който служи на нуждите и желанията на ума, подобно на капитан на кораб или шофьор на автомобил. Философът Даниел Денет обяснява: „От времето на Декарт през 17 век ние имаме едно виждане за себе си като за нематериален дух, който притежава и контролира едно тяло по начина, по който ние притежаваме и контролираме един автомобил.“
Това, което повечето учебници не споменават е, че Декарт бил посветен католик и двустранната му схема представлявала опит да направи един механистичен светоглед съвместим с учението на Църквата. Неговата стратегия да защити духовната сфера била напълно да я раздели от материалната. Както обяснява един философ, картезианският дуализъм „изглежда води до компромис и примирие между Църквата и науката“. Правилото било „на всекиму дължимото – на науката – материята и материалните закони на движението; на богословието – умствената същност и душата на хората“.[7]
Това била една умна стратегия, но дали тя работи? Не, понеже тя не може да се съвмести логически. Как е възможно един свободен ум да влияе на едно тяло, което функционира автоматично, подобно на машина или робот? Как е възможно един ум да контролира тяло, чието поведение е определено от неразумни механични закони? Тези две концепции са логически противоречиви. Терминът „картезиански“ започва да се употребява по отношение на непримиримия конфликт между един свободен субект, свързан по някакъв начин с една детерминирана машина.
Както обяснява католическият философ Жан Маритен: „Картезинаският дуализъм разделя човека на две различни същности – от една страна тялото, което е единствено едно геометрично продължение; от друга – душата, която е единствено ум.“ Човекът е „разрязан по на две“.[8]
Въпреки това картезианският дуализъм на двата етажа бил в голяма степен приет. Каква била неговата привлекателност? Учените били привлечени от това, че той оправдавал човешкия контрол над природата. Ако онова, което съществува една машина, тогава ние трябва просто да открием нейните закони и да се научим да я управляваме.[9] Самият Декарт казвал, че се надява да помогне на хората да станат „господари и собственици на природата“. Човешката воля била изправена срещу сляпата, механична работа на природата, за да може да я накара да върши каквото тя желае. Обещанието на картезианството било, че умът ще стане независим от тялото и неговите ограничения.
Логиката на абортите
Забелязвате ли как тази история обяснява логиката на абортите? Поне от времето на Декарт умът е разглеждан като автентичното аз. Той е тази част от нас, която мисли и може да каже: „следователно аз съм“. Тялото е било сведено до нещо, което е под-личностно, функциониращо единствено на нивото на биологията и химията. На това ниво практически всеки днес приема, че бебето в утробата е човек – биологично, физиологично и генетично човек. Когато развиващите се органи се вземат и продават от Planned Parenthood – фетални очи, сърца, дробове, умствена тъкан – вече не може да се твърди, че фетусът е „просто сбор от клетки“. На практика няма професионален биоетик, който да отрича, че животът започва със зачатието.
В метафората за двата етажа обаче разговорът за фетуса като биологичен човек се провежда на долния етаж, сферата на науката – където тялото е било сведено до една безмозъчна машина, която може да бъде използвана и експлоатирана, подобно на останалата част от природата. То е просто един заменим къс материя.
Това обяснява защо да бъдеш биологично човек вече не се смята за достатъчно да придаде какъвто и да е морален статут или да гарантира законова закрила. Да бъдеш човек, повече не е еквивалентно на това да бъдеш личност. Човешкият живот е бил сведен до суров материал, лишен от присъщи му цел или достойнство и който може да бъде използван за всяка цел, която ни е угодна.
Същинският въпрос, свързан с абортите тогава е статусът на човешкото тяло. Интегрална част ли е човешкото тяло от личността, споделя ли нейното достойнство? Или то е просто едно чуждо за личността тяло – едно парче материя, което можем да контролираме и манипулираме както пожелаем – по същия начин, по който правим това с един автомобил?
Не е необходимо съзнателно да бъде приета теорията за личността, за да постигне тя своя ефект. Това е видно от практиката на абортите. За да бъдат подкрепени абортите, по чистата логика, ние трябва да решим, че човешкият живот в своите най-ранни стадии няма реална стойност – или тя е толкова малка, че може да бъде прекратен по каквато и да е причина. След това трябва да решим, че в някакъв по-късен момент той се превръща в различно същество, притежаващо толкова голяма стойност, че неговото унищожаване е убийство.
Тогава, според чистата логика, приемайки абортите ние като едно следствие приемаме и някаква форма на дуализма между тяло и личност, дори ако не използваме тези термини. Нашите действия може да съдържат идеи, които ние да не сме обмислили внимателно.
Разбира се когато хората на практика вземат решения дали да направят аборти, техният избор често се основава на лични причини – страх от загуба на работа, отпадане от училище, финансова цена или социална стигма. Жени християнки са ми споделяли, че техният първи и най-голям страх е: Какво ще си помислят хората в моята църка? Това са реални опасения и църквите трябва да са първите, които да пристъпят напред предлагайки финансова подкрепа, грижа за децата, съветване и преди всичко – благодат и милост.
Дискутирайки личностната теория обаче ние не говорим за личните причини или чувства на хората, а за логиката, свойствена на подкрепата на абортите. Като една аналогия, представете си, че един човек ви попита защо някой е християнин. След това си представете, че ви пита за логически аргументи за това, че християнството е вярно. Вашият отговор в двата случая може да бъде много различен. Теорията за личността е скритата предпоставка в спора за абортите.
[1] Antonia Senior, “Yes, Abortion Is Killing. But It’s the Lesser Evil,” The Times, July 1, 2010.
[2] Joseph Fletcher, Humanhood: Essays in Biomedical Ethics (Buffalo, NY: Prometheus Books, 1979), 11, italics added.
[3] Hans Küng Joins Abortion Debate in Mexico,” California Catholic Daily, April 6, 2007.
[4] Peter Singer, “The Sanctity of Life,” Foreign Policy, September/October 2005.
[5] Roe v. Wade, 410 U.S. 113 (1973).
[6] Фразата е от Gilbert Ryle, “The Ghost in the Machine,” The Concept of Mind (London: Hutchinsons, 1949).
[7] T. Z. Lavine, From Socrates to Sartre: The Philosophic Quest (New York: Bantam Books, 1984), 128. See also Stephen Shapin, The Scientific Revolution (Chicago: University of Chicago Press, 1996), 30ff.
[8] Jacques Maritain, The Dream of Descartes (New York: Philosophical Library, 1944), 179. Самият Декар може би не е целял толкова крайна поляризация. Виж John W. Cooper, Body, Soul, and Life Everlasting: Biblical Anthropology and the Monism-Dualism Debate (Grand Rapids: Eerdmans, 2000), 14–15.
[9] От многото книги по въпроса виж напр. Carolyn Merchant, The Death of Nature (New York: HarperCollins, 1980).
Rado's blog 