Принципът Sola Scriptura и църковната приемственост

доклад изнесен на конференцията „500 години протестантска Реформация:
богословски, исторически и социални перспективи“

Софийски Университет

13-14.11.2017

от Радостин Марчев

I. Въведение: Често може да се чуе, че в своя протест срещу Римокатолическата църква Реформацията издига принципа Sola Scriptura (единствено Писанието) – т.е. Библията като единствен източник за вярата и практиката на християните. Твърди се, че по този начин тя въвежда две изключително негативни тенденции – от една страна скъсва с християнската традиция и на практика изгражда християнството наново, а от друга отваря пътя за краен индивидуализъм в сферата на вярата – всеки чете и разбира Библията по свой собствен начин без да съществува обективен критерий той да бъде коригиран[1].

Тезата на този доклад е, че за поне 3 от 4-те течения в Реформацията – лутеранското, реформираното и англиканското[2] – това не е вярно и то поне в три направления. Поради ограниченото време аз ще ги щрихирам съвсем накратко привеждайки примери от различни течения в Реформацията.

II. Смисълът на Sola Scriptura за реформаторите. Противно на често срещаното вярване реформаторите не са разбирали Sola Scriptura в смисъл, че Писанието е единствен критерий за вяра и практика. Това, което те са вярвали е, че Писанието е най-висшият критерий за вярата и практиката на християните[3], norma normans. Това означава, че християните не са задължени да вярват и практикуват нищо, което не може да бъде изведено от Писанието като жизнено важно за спасението. Това означава също, че Писанието има по-голяма тежест от всеки друг авторитет – на църковен отец, събор, традиция, литургия или дори на самата Църква.

Това обаче по никакъв начин не означава, че Писанието е единственият авторитет за реформаторите. Преди всичко да кажем, че Писанието е върховен авторитет не означава много докато не уточним какво е неговото съдържание. Когато достигнем до въпроса за правилното четене и тълкуване на Писанието до него по-необходимост се нарежда други авторитети.

Един от най-добрите примери за това се намира в дисциплината на Обединената методистка църква, която казва: „живата същност на християнската вяра е открита в Библията, озарена от традицията, оживена в личния опит и заздравена от разума[4].“ По този начин, без да изоставя реформаторския принцип Sola Scriptura един протестант спокойно може да твърди, че съществуват поне 4 източника на авторитет за християнската вяра[5]: – Библия, традиция, опит и разум.

Това на практика означава, че е грешка Sola Scriptura да се разглежда като SolO Scriptura или Nuda Scriptura[6]. За да подчертаят това някои протестанти предпочитат вместо Sola Scriptura  да използва израза Prima Scriptura, който на практика носи същата идея, но избягва смисловото недоразумение.

Тази идея многократно е подчертавана на редица междуцърковни конултации. Например съвместният документ от 1976 в диалога между англикани и православни казва: “Всяко разделяне на писанието и традицията като това, че трябва да бъдат третирани като два различни “източника на откровение” трябва да бъде отхвърлено….Ние твърдим: (1) че писанието е основния критерий, чрез който църквата изпитва традициите, за да определи дали те наистина са част от светата Традиция или не; (2) че светата Традиция допълва светото писание в смисъл, че тя пази интегритета на библейското послание[7].“

III. Връзка на Реформацията с историческото християнство. Подобно разбиране на реформаторите за авторитета на Писанието им позволява да запазят здрава връзка с християнската традиция[8]. Никой от тях не смята, че вселенската Църква е преставала да съществува по някое време, за да бъде възстановена през 16 век. Макар да не я смятат за непогрешима реформаторите виждат в нея основа за правилното разбиране на Писанието и християнската вяра.

Редица протестантски църкви изрично ратифицират валидността на църковните събори, а изповедите на вярата се рецитират от всички християни като част от богослужението. Лутер обяснява християнската вяра в своите Голям и малък катехизис на основата на Апостолската изповед. Калвин прави същото в своите „Институти[9]“ като дори изгражда своята книга следвайки структурата на изповедта. Той казва: „Не… поставям върху древните събори по-малка стойност отколкото е правилно. Почитам ги от цялото си сърце, и бих искал всички да им отдават дължимата почит….По този начин съборите трябва да бъдат надлежно почитани, но най-високата почит трябва да се отдава на Писанието, като всичко се проверява чрез него. Така, доколкото става въпрос за ученията за вярата, ние с готовност приемаме и почитаме като свети онези древни събори в Никея, Контантинопол, първия Ефески, Халкедон и други, които са били свикани за опровергаване на заблуди, защото те не съдържат нищо друго освен чисто и истинно тълкуване на Писанието, което светите отци с духовно благоразумие са възприели, за да смажат надигналите се по онова време врагове на вярата. Също и в някои по-късни събори виждаме изявена истинна ревност за вярата, и нещо повече, недвусмислени белези за духовност, ученост и благоразумие[10].“

Подoбно е отношението му и към църковните отци като тълкуватели на Писанието[11].  “Що се отнася до осъждането ние по никакъв начин не трябва да отказваме не само да бъдем съдени от целия свят не само като безумни, но и като арогантни отвъд всякаква мярка ако се отнасяме към едни толкова велики Божии служители с толкова голямо презрение колкото вие ни приписвате, че да ги смятаме за глупаци. Ако това наистина беше така ние бихме си правили труда изобщо да ги четем и да използваме помощта от техните учения когато това е полезно и когато ни се отваря възможност[12].”

Само в „Институти“ Калвин използва близо 900 цитати от отците (866 е точната цифра за изданието от 1559)[13].

Това на практика означава, че макар да говорят за „само Писанието“, реформаторите на практика никога не виждат Писанието като „само[14].“

IV. Реформацията и индивидуалистичното християнство[15]. По същия начин не е редно да се твърди, че протестантската Реформация дава зелена улица за всяко лично, произволно тълкуване на Писанието. Напълно вярно е, че протестантите дават Библията в ръцете на всеки вярващ и го насърчават да чете и размишлява върху нея. Вярно е също, че те вярват, че Светия Дух като истински тълкувател на Писанието, може да говори на всеки един отделен вярващ. Но по отношение на тълкуването реформаторите по никакъв начин не подкрепят тълкувателния индивидуализъм или релативизъм. Има голям разлика между това да кажеш, че всеки може да чете и да тълкува и това, че всяко едно тълкуване e еднакво вярно. Всеки индивидуален прочит следва да бъде претеглян и ако е необходимо коригиран от прочита на останалите християни, които формират вярващата общност. За реформаторите Писанието е дадено на Църквата и четено в църквата. Така на практика достигаме до издигане на принципа на съборността над индивидуализма[16].

Едно от характерните неща в дебата на Мартин Лутер с папството е неговото постоянно настояване да се свика църковен събор, който да се поизнесе по възникналия проблем[17].

Калвин също ясно утвърждава съборния принцип[18]: „Ние с готовност признаваме, че когато се разглежда някое учение, няма по-добро или сигурно средство от събор от истински епископи, които се събират и обсъждат спорния въпрос. Но едно решение има по-голям авторитет когато пастирите на църквите постигат единодушие, след като се обръщат към Христовия Дух, отколкото ако всеки поотделно взема сам решение и го налага на своето паство, или ако няколко души се съберат тайно  и решат въпроса.“

Това на практика е приетия начин за вземане на решения сред по-голямата част от протестантките деноминации.

V. Заключение. Аз съм убеден, че в протестантските общност има много хора, които разбират Sola Scriptura като единствен източник на авторитет, които са аисторични, прекъснали своята връзка с християнската древност и чиято вяра е крайно индивидуалистична. Това, което твърдя е, че колкото и широко разпространено да е това явление на него трябва да се гледа като на аномалия, болест, а не като на нещо свойствено за самата Реформация. Всъщност едно по-добро разбиране на нейните учения може да се окаже лекарство за подобни залитания.

Дискусията след панела можете да гледате тук

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

На български език

Калвин, Жан. Институти на християнската религия. София, Нов човек, 2005

На английски език

Burnett, Amy N., „Martin Bucer and the church fathers in the Cologne reformation.“ (2001). Faculty Publications, Department of History. Paper 9.

Backus, Irena. The Reception of the Church Fathers in the West: From the Carolingians to the Maurists. Layden: Brill, 2001

Barrett, Matthew. God’s word alone: The Authority of Scripture: What the Reformers Taught…and Why It Still Matters. Grand Raids: Zondervan, 2016

Calvin, John Calvin theological treatises. The Library of Christian Classics, 22. Philadelphia: The Westminster Press, 1954

Crisp, Oliver. God incarnate: exploration in Christology. London: T&T Clark International, 2009

Croy, Clayton. Prima Scriptura: an introduction to New Testament Interpretation. Grand Rapids: Baker Academics, 2011

George, Timothy. Reading Scripture with the Reformers. Downers Grove, IL: IVP Academic, 2011

George, Timothy. Theology of the reformers. Nashville: Brodaman Press, 1988

Gregory, Brad. The unintended Reformation: How a Religious Revolution Secularized Society. Harvard: Harvard Univercity Press, 2012.

Grenz, Stanley and John Franke. Beyond Foundationalism: Shaping Theology in a Postmodern Context. Atlanta: Westminster John Knox Press, 2001

Gundry, Stanley. Three views on Eastern Orthodoxy and Evangelicalism. Grand Rapids: Zondervan. 2004

Lane, Anthony. John Calvin Student of the Church Fathers. Grand Rapids: Baker, 1999

Mathison, Keith A. The shape of Sola Scriptura. Moscow, Idaho: Canon press., 2001

McGrath, Alister. Reformation Thought: An Introduction. 2nd ed. Oxford: Blackwell. 1993

Oberman, Heiko. The Dawn of the Reformation: Essays in Late Medieval and Early Reformation Thought. Gradn Rapids: Eerdmans, 1992

Olson, Roger. The Mosaic of Christian Belief: Twenty Centuries of Unity & Diversity. Grand Rapids: IVP Academic, 2016

Payton, James. Getting the Reformation wrong: correcting some misunderstandings. Dawner Groves: IVP, 2010

Pelikan, Jaroslav. The Vindication of Tradition: The 1983 Jefferson Lecture in the Humanities. Yale: Yale University Press, 1986

Ram, Bernard. Тhe special revelation and the word of God. Grand Rapids: Wm. B. Eerdmens publishing, Co, 1961

Smith, Christian. The Bible Made Impossible: Why Biblicism Is Not a Truly Evangelical Reading of Scripture. Grand Rapids: Brazos Press, 2012

Stark, Rodney. Reformation Myths: Five Centuries Of Misconceptions And (Some) Misfortunes. London: SPCK, 2017

Thorsen, Donald, A. D. The Wesleyan quadrilateral: scripture, tradition, reason & experience as a model of evangelical theology. Lexington, Kentucky: Emeth Press, 1990

Vanhoozer, Kevin. Biblical Authority after Babel. Grand Rapids: Brazos, 2016

Walls, Jerry L.; Collins, Kenneth J.. Roman but Not Catholic: What Remains at Stake 500 Years after the Reformation. Grand Rapids: Baker Academic, 2017

Williams, D. H. Evangelicals and Tradition: The Formative Influence of the Early Church. Grand Rapids: Baker Academics, 2005

Williams, D. H. Tradition, Scripture, and Interpretation: A Sourcebook of the Ancient Church. Grand Rapids: Baker Academic, 2006

Wright, N.T. The last word: beyond the bible wors to a new understanding of the authority of scripture. London: Harper and Collins, 2005

[1] Виж напр. Smith, Christian. The Bible Made Impossible: Why Biblicism Is Not a Truly Evangelical Reading of Scripture. Grand Rapids: Brazos Press, 2012, Gregory, Brad. The unintended Reformation: How a Religious Revolution Secularized Society. Harvard: Harvard Univercity Press, 2012. Виж също полезните уточнения на православният богослов Брадли Насив в Gundry, Stanley. Three views on Eastern Orthodoxy and Evangelicalism. Grand Rapids: Zondervan. 2004, 35-37.

[2] Оценката на т. нар. радикална реформация е доста по-сложна. Първо, тя е доста разнородна като движение, за да бъде лесно обобщена на тази основа. Второ, при някои нейни представители вярата в директно водителство от Духа измества принципа Sola Scriptura. На трето място, значителен брой от ключовите богослови в съвременните протестантски общности търсещи връзка с това течение често заемат позиция характерна по-скоро за другите три течения.  Примери за това са Olson, Roger. The Mosaic of Christian Belief: Twenty Centuries of Unity & Diversity. Grand Rapids: IVP Academic, 2016, Grenz, Stanley and John Franke. Beyond Foundationalism: Shaping Theology in a Postmodern Context. Atlanta: Westminster John Knox Press, 2001, Crisp, Oliver. God incarnate: exploration in Christology. London: T&T Clark International, 2009, Cp.1, Williams, D. H. Evangelicals and Tradition: The Formative Influence of the Early Church. Grand Rapids: Baker Academics, 2005, Williams, D. H. Tradition, Scripture, and Interpretation: A Sourcebook of the Ancient Church. Grand Rapids: Baker Academic, 2006  и др.

[3] Виж напр. Vanhoozer, Kevin. Biblical Authority after Babel. Grand Rapids: Brazos, 2016, cp. 3. Отбележи как в същата глава той насочва към произведенията на автори като Хойко Оберман и Алистър МакГрат, които твърдят, че подобно виждане нито започва с реформаторите нито е уникално за тях – виж Oberman, Heiko. The Dawn of the Reformation: Essays in Late Medieval and Early Reformation Thought. Gradn Rapids: Eerdmans, 1992 и McGrath, Alister. Reformation Thought: An Introduction. 2nd ed. Oxford: Blackwell. 1993, 144-5. Виж също Mathison, Keith A. The shape of Sola Scriptura. Moscow, Idaho: Canon press., 2001 и George, Timothy. Reading Scripture with the Reformers. Downers Grove, IL: IVP Academic, 2011, 81.

[4] Църковна дисциплина на Евангелската методистка епископална църква, Издателство д-р Алберт Лонг, София, 1998. Това представлява т. нар. „уеслиански четириъгълник“ обобщен по този начин от методисткият учен Алберт Отлер. Виж Thorsen, Donald, A. D. The Wesleyan quadrilateral: scripture, tradition, reason & experience as a model of evangelical theology. Lexington, Kentucky: Emeth Press, 1990. Подобен подход към тълкуването обаче в никакъв случай не е запазена марка на методистката църква. За едно много ясно изложение на подобно виждане виж Crisp, Oliver. God incarnate: exploration in Christology. London: T&T Clark International, 2009, chp.1.

[5] Разбира се, крайният източник на авторитет в християнството е единствено Бог. Когато тук говорим за „източници на аторитет“ имаме предвид начина или средствата, чрез които Бог упражнява своя авторитет. Виж Wright, N.T. The last word: beyond the bible wors to a new understanding of the authority of scripture. London: Harper and Collins, 2005.

[6] За съкрушителна критика на подобно разбиране за Писанието виж Mathison, цит. съч. особено гл. 8. „A critique of evangelical doctrine of Solo Scriptura.”

[7] The Moscow Agreed Statement 1976, http://www.anglicancommunion.org/media/103815/the_moscow_statement.pdf, accessed 14.10.2017. Друг съвместен документ, отново между правослани и англикани е още по-красноречив: “Решенията на вселенските и на местните събори на църквата, ученията на светите отци и литургичните текстове и обичаи са особено важен и авторитетен израз на многостранното действие на Светия Дух. Все пак не всеки събор, който твърди, че е ортодоксален, не всяко учение на църковен писател, не всички обичай са израз на святата Традиция, ако те не са приети от цялата църква. Те могат да са само човешки традиции, в които липсва присъствието на Светия Дух. Поради тази причина проблемът свързан с критерий за определяне присъствието на святата Традиция в традициите на църквите е от огромна важност…Функцията на светите писания е да покажат автентичността на живата опитност на църквата в опазването на светата Традиция от всички опити да бъде фалшифицирана истинската вяра и да не бъде подкопан авторитетът на църквата, тялото Христово.“ Anglican-Orthodox dialogue: The agreed statement 1984. Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary press, 1985, 50-51,  цит. от Nasif, Bradley, цит. съч, стр. 63.

[8] Вкл. с идеята, че Библията не представлява пълен и цялостен запис на откровението. Виж Ram, Bernard. Тhe special revelation and the word of God. Grand Rapids: Wm. B. Eerdmens publishing, Co, 1961.

[9] Калвин. Институти на християнската религия, 2.16.

[10] Калвин. Институти, 4.9.1 и 4.9.8.

[11] Виж Pelikan, Jaroslav. The Vindication of Tradition: The 1983 Jefferson Lecture in the Humanities. Yale:Yale University Press, 1986, 19, Walls, Jerry L.; Collins, Kenneth J.. Roman but Not Catholic: What Remains at Stake 500 Years after the Reformation (Kindle Locations 381-387). Baker Publishing Group. Kindle Edition.

[12] Calvin, John Calvin theological treatises. The Library of Christian Classics, 22. Philadelphia: The Westminster Press, 1954, 38.

[13] За подробен анализ виж Lane, Anthony. John Calvin Student of the Church Fathers. Grand Rapids: Baker, 1999. Виж още Backus, Irena. The Reception of the Church Fathers in the West: From the Carolingians to the Maurists. Layden: Brill, 2001. Същото може да се каже и за редица други реформатори – виж напр. Burnett, Amy N., „Martin Bucer and the church fathers in the Cologne reformation.“ (2001). Faculty Publications, Department of History. Paper 9, Payton, James. Getting the Reformation wrong: correcting some misunderstandings. Dawner Groves: IVP, 2010, chp. 6.

[14] Виж Mathison, цит. съч., 259

[15] За критика на виждането, че съвременните индивидуализъм и секуларизация са следствие от протестантската Реформация виж Stark, Rodney. Reformation Myths: Five Centuries Of Misconceptions And (Some) Misfortunes. London: SPCK, 2017, 6-7.

[16] Виж Vanhoozer, цит. съч., гл. 3 и Barrett, Matthew. God’s word alone: The Authority of Scripture: What the Reformers Taught…and Why It Still Matters. Grand Raids: Zondervan, 2016, гл. 10, George, Timothy. Theology of the reformers. Nashville: Broadman Press, 1988, chp. 3.

[17] Виж напр. Martin Luther, Appeal of Brother Martin Luther to a Council и On the Councils and the Church.

[18] Калвин, Жан. Институти на християнската религия, 4.9.13. София, Нов човек, 2005, стр. 181. Виж също неговото тълкуване на 1 Йоан 4:1: “Но тук се натъкваме на един труден въпрос. Ако всеки има правото и свободата да решава нищо и никъде няма да бъде прието за сигурно и цялата религия ще падне. Аз отговарям: Съществува едно двойно изпитване на учението: лично и публично. Личното е това, чрез което всеки оформя собствената си вяра и сигурно почива в тези учения, за които знаем, че идват от Бога…Публичното изпитване е свързано с общото съгласие на църквата. Тъй като съществува опасност да се повдигнат фанатици, които да твърдят, че са водени от Божия Дух необходимо лекарство е вярващите да се съберат заедно и да търсят начин за богоугодно и чисто съгласие.“

Реклама