Какво е ерес


index

от Роджър Олсън

Трябва ли да четем книги за ересите? Някои добронамерени християни, включително мнозина пастири, биха казали, не. „Оставете тези неща. Четете за истината, не за грешките.” Една популярна история казва, че когато обучавали банковите чиновници да разпознават фалшивите пари отговорните институции никога не им показвали фалшиви пари, а ги карали единствено да изучават истинските. Тази история често се използва като пример в проповеди, чиято идея е, че християните трябва да изследват истината, не ересите.

Когато за първи път чух тази история аз се усъмних в нея. Това просто не ми изглеждаше вероятно. Затова аз написах писмо до организация, която се занимаваше с обучение на банкови служители в разпознаване на фалшиви пари. Все още пазя някъде техния отговор. Човекът, който ми отговори отрече историята и потвърди, че наистина изучават фалшивите пари. Здравият разум изисква това.

Така че откъде води началото си тази история и защо тя е толкова популярна? (Виждал съм я дори във въведенията на книги посветени на християнското богословие!) Подозирам, че мнозина пастири биха желали техните хора да се интересуват повече от изучаването на Библията и от здравото християнско учение отколкото да учат за различни „култове.” От 60-те до 90-те години Америка преживя засилен интерес към т. нар. култове и нови религии – духовни движения явяващи се алтернативи на традиционното християнство. Мнозина християни ревностно ги изучаваха. Някои пастири и богослови бяха смаяни от страстта и ревността на култистите и антикултистите и се страхуваха, че хората, които не са добре вкоренени в християнската вяра лесно могат да се подведат по убедителната реторика и да се присъединят към някое еретично движение на нехристиянски култ. (Думата „култ” тогава се използваше най-вече за неправоверните, еретични религиозно движения. По-късно тя започна да се употребява за крайни или злоупотребяващи с хората религиозни групи.)

Макар да разбирам тази загриженост аз съм не по-малко притеснен, че мнозина християни имат малко или почти никакво разбиране за ученията или вярванията, които са противни на историческото, традиционно християнство. Тези алтернативни учения лесно се промъкват сред християните – понякога просто поради погрешно разбиране на Библията или на здравите учения, а понякога чрез инфилтриране – чрез учители на лъжливи учения опитващи се да прозелитизират християните към техния начин на мислене и вярване.

Мнозина християни са наивни когато са убеждавани от гладко говорещи проводници на лъжливи учения. Други просто не са екипирани, за да разпознаят лъжливите учения когато се натъкнат на тях. Понякога е трудно да се види разликата между истината и грешката – особено за небогословите.

За тези, които стават нервни, понеже всеки разговор за „ереси” в нашето движено от толерантност общество прави хората нервни, нека да ви уверя, че аз не съм „ловец на ереси.” Аз не вярвам в доктриналната инквизиция. Това, в което вярвам е разпознаването, нещо, което апостол Павел настоява неговите читатели през 1 век да развият и практикуват. Доктриналните инквизиции и ловът на ереси не са необходими, разпознаването е. В противен случай ние като християни  няма да имаме общо послание, което да споделяме едни с други или със света около нас. Тогава ние няма да представляваме един хор, който пее едно и също послание с различни гласове, а една какафония, сбор от разбъркани звуци, които само ще карат хората да бягат надалеч запушвайки си ушите.

Ереста зависи от правоверието. Правоверието е богословската, доктринална вярност – правилна вяра. Ереста е учение (не просто погрешно вярване), което отрича правоверието. С други думи ереста е сериозна, не малка, доктринална грешка. Тя е грешка, която удря право в сърцето на благовестието на Исус Христос. Всяка християнска деноминация и църква има някакво разбиране за правоверието без значение дали използва тази дума или не. Всички те имат някаква обща вяра и нейната основа и структура представляват това, което К. С. Луис нарича „обиокновено християнство” в своята известна книга носеща същото име. Мислете за общото християнско правоверие като  за „обновено християнство.” Силно ви препоръчвам да прочетете тази книга или някоя друга подобна на нея (напр. Ортодоксия на Д. Г. Честертън), за да получите представа за това какво традиционно вярват християните за Бога, Исус Христос, благовестието и спасението.

Така че аз съм съгласен с тези, които казват, че за християните е по-важно да знаят какво трябва да вярват като последователи на Христос и членове на църквата отколкото какво не трябва да вярват. От друга страна ние живеем в един свят пълен с лъжливи християнства – системи от вярвания и учения, които твърдят, че са християнски, но много сериозно се разминават с благовестието на Исус Христос. Да сме способни да ги разпознаем като такива, като изопачения на истинското християнство, е важно за християнското ученичество. Бог го е грижа за това, което вярваме за Него. Някои вярвания за Бога сериозно Го позорят като изопачават Неговата природа и това, което Той е направил за нас в Исус Христос. Или пък те надуват човешката ни природа и нашата способност да спасим себе си, което е друг начин да бъде Бог опозорен.

Но също така изучаването на лъжливите учения е начин да защитаваме църквата. Църквата е общността на Божите хора и нейното здраве и добруване зависи поне отчасти от правилната вяра в Бога. Наистина ли ние заедно се покланяме на Бога ако мнозина от нас имат изопачени идеи за това, Кой е Бог, какво е направил Той за нас и върши в и сред нас? Отново, апостол Павел увещава християните от 1 век да бъдат на един ум – умът на Христос. Той няма предвид всички да мислят точно по един и същ начин. Той има предвид всички християни да са съгласни относно основните истини за Бога, Исус и спасението. Без здраво учение църквите не са много повече от религиозни клубове.

Последно, изучаването на ересите може да ни помогне да разберем и да оценим вярното учение. Един от моите професори в семинарията обичаше да казва на хората, които възразяваха на изучаването на ересите: „Ако изучаването на тези лъжливи учения ви накара да цените повече вашата собствена евангелска истина тогава така да бъде!” Аз мога да свидетелствувам, че изучаването на евреите никога не ме е привличало към тях. Винаги съм бил привличан обратно към обикновеното християнство, към правоверното християнство, към традиционното християнско учение. Намирал съм всички истински ереси (не всичко, което някои хората наричат ереси) небиблейски, нелогични и духовно унищожителни.

Лъжливо християнство?           

Някои хора може би настръхват от самата идея за „лъжливо християнство.” Ние сме много чувствителни на тема толерантност и дори към думите „ти грешиш.” Това просто не звучи достатъчно учтиво. Само фундаменталистите, тези крайни, груби, ограничени християни (или вярващи от други религии) говорят за „лъжливо християнство,” нали? Аз не съм съгласен. Никога не съм срещал християнин, който, след като се сблъска с някаква версия на християнството, някакво т. нар. християнско вярване, да не изпадне в ужас и да не помисли, ако не и да каже: „Това не е християнство!

През 30-те години в германската църква се появила една група наричаща се „немски християни”. Те се посвиели на Нацистката партия и идеология и на Хитлер като на нов месия. Това довело до ”християнска борба,” в която една друга група, изповядващата църква, се отделила от подкрепяните от държавата църкви превзети от нацистите. Дитрих Бонхьофер бил един от водачите на тази втора група. И до днес някои християни в САЩ се придържат към идеологията на белия расизъм, който подбужда омраза към афроамериканците и евреите.

Повечето християни изправени пред подобни феномени бързо ще кажат: „О, те не са истински християни.” Така че не всичко, което твърди, че е християнство действително е такова. Но някои християни се отдръпват от това да третират, което и да е вярване като вредно за и в себе си дотогава докато то не води до насилие и подтисничество. Но, както казва един богослов, всяка ерес е жестока – в смисъл, че тя отклонява хората от истината, води ги към измама и разрушава отношенията ни с Бога.

За повече от две хилядолетия християните са били съгласни, че правилните вярвания са важна част от християнството. Те са поставяли различна тежест върху тях и често, за съжаление, са стигали прекалено далеч преследвайки тези, които са смятали, че грешат. Това е до голяма степен причината мнозина съвременни християни (да не споменавам нехристияните!) да се чувстват разтревожени от думи като ерес и еретик – поради спомена за хора, които са били давени, изгаряни на клада и измъчвани от защитниците на правоверието. Но не всички защитници на християнското правоверие са прибягвали до лов на ереси или инквизиция, мнозина са били любещи и благи към тези, които са смятали, че грешат в своите вярвания дори когато е трябвало да ги поправят.

Съществуват степени на ересите. Със сигурност расизма в името на Христос е по-лош от, да кажем, вярата в прераждането. (Последната има дълга традиция да бъде смятана за ерес от повечето християнски църкви, макар че много християни вряват в нея.) Съществуват и много начини да се отговори на ересите. Рядко някой бива физически наранен заради това, че учи ерес – поне в съвременния, западен свят. Все пак кроткото, любещо, пастирско понравяне също е начин да се отговори на ересите, които някои християни учат. Последното почти винаги е единственият начин ереста да бъде коригирана днес, ако изобщо й се обърне някакво внимание.

Идеята е, че съществува такова нещо като лъжливо християнство и почти всеки, който е мислел по въпроса знае това. Не всичко, което идва под етикета християнин е съвместимо с балговестието на Исус Христос. Със сигурност „германските християни” не са били истински християни и са се нуждаели от поправка от пастири богослови като Бонхофер. Когато те са отказали да се поправят и са упорствали да проповядват Хитлер като месия и нацизма като ново благовестие заедно, ако не и над, Исус Христос и Библията, истинските християни трябвало да се отделят от тях и да основат Изповядващата църква. Същото може да се случи и днес – навсякъде. Макар че обикновено лъжливото християнство е малко по-трудно за откриване и нашето съвременно американско посвещение на толерантността да се бори срещу всякакво силно нейно поправяне.

Едно основно твърдение на настоящата книга е, че ако християнството е съвместимо с всичко то на практика не е нищо. С други думи, ако християнството е съвместимо с всяко едно вярване то е безсмислено. Християнството има когнитивно съдържание, то включва определена верова система, светоглед и перспектива, която включва учения. Сериозните отклонения от това подкопават интергитета на християнството, отварят вратите и прозорците  на църквите за всякакви обърквания и пречат на ученичеството.

Валидни и невалидни значения на понятието ерес

Необходимо е да изчистим някои обичай обърквания свързани с тези термини. Ако запитате 100 човека от 10 различни църкви (да не споменаваме други светски, публични места) какво означава думата ерес вероятно ще получите 50 различни отговора. Изкушаващо е да кажеш, че ерес е неясна концепция. Това е така понеже поне в един плуралистичен социален контекст без държавна църква или в една църква или деноминация без някаква наложена доктринална правоверност не съществува стандарт или критерий за определяне на ереста. Ереста зависи от правоверието. Там където не съществува правоверие, не съществува богословски правилен сбор от вярвания, трудно може да съществува ерес. Или поне не формална ерес. Може и винаги ще има вярвания, на които повечето хора ще се противопоставят. Опитайте се да предложите комунизъм в която и да е общност на дълбокия юг в САЩ! Дори сред хората, които нямат религиозно правоверие можете да чуете обвинения в „ерес!” Това неформална ерес – вяра, която повечето хора считат за сериозно погрешна.

Тази книга разглежда формалните ереси – вяра, която е погрешна според някои приети стандарти. Но в едно плуралситично общество като САЩ не съществуват общоприети религиозни стандарти. Това, което е ерес в една религиозна общност не е такава за друга. Все пак аз смятам, че можем да говорим за формална ерес с термините на обикновеното християнство. Това ще бъде вяра, която върви срещу, отрича или противоречи на това, което християните винаги и навсякъде са вярвали. Това е доктринално учение, което директно противоречи на Великата традиция на библейското тълкуване сред всички християни – източноправославни, римокатолици, протестанти. Дори повечето протестантски деноминации и църкви имат някакъв стандарт на вяра, който започва с ученията на древността и Реформацията – божествеността и човечеството на Исус Христос (въплъщение), Троицата, първородния грях (всички хра по някаква причина се нуждаят от спасение), спасение единствено чрез Божията благодат, смъртта и възкресението на Исус Христос като необходими за спасението, вдъхновеността на Библията и т.н. Тези неща, дори без да се задълбочаваме много в традицията, определят основните християнски вярвания – „обикновеното християнство.”

Ако трябва да съберете на едно място пастири и миряни от източноправославната, римокатоличеката и различни протестантски групи и ги помолите да изброят своите основни християнски вярвания, споменатите по-горе неща ще оглавяват всеки списък. Някои списъци ще бъдат по-дълги отколкото други. Обикновено „фундаменталистите” са тези християни от различи деноминации, които са склонни да смятат всички свои църковни вярвания за същностно важни. Някои дори биха включили премилениалното завръщане на Исус Христос” като същностно християнско вярване. Някои списъци биха били мнго по-кратки от други. Някои, особено църкви, които се считат за „умерени” или дори „либерални” може да имат много кратки списъци на същностни християнски вярвания. Малко на брой може да не считат нито едно вярване за същностно важно – докато не ги попитате например за расизма. Но мнозинството биха посочили споменатите в предишния параграф вярвания за същностни и общи (универсални) християнски вярвания и поне биха казали, че очакват особено свещениците да са съгласни с тях и да ги поучават.

Но съществува и друга форма или степен на ереси освен тези. Аз ще нарека тези, които току що описах „екуменически ереси” понеже на практика всички църкви вкоренени в древното християнство и Реформацията ги считат за такива. Една втора форма аз ще нарека „деноминационни ереси.” Това са учения, които противоречат на специфични учеия на някоя конкретна християнска демоминация (или традиция – групи деноминации с подобни вярвания).

Наприемр за един католик да вярва и да учи, че Исус Христос не е въплътен Бог, напълно човек и напълно божествен,  е екуменическа ерес понеже практически всички християни винаги са вярвали това. Но за един католик да вярва, че Мария е била родена с първородния грях или е починала вместо да бъде взета на небето също е ерес. Тези идеи за Мария са специфични за католиците, но не и за протестантите, така че те са ереси сред католиците. Това е пример за това, което аз наричам „деноминационни ереси” разграничавайки ги от „екуменическите ереси.”

 Един друг пример за деноминационна ерес може да покаже още по-добре разликата от екуменическа ерес. Баптистите учат, че единствено хора, които са достатъчно възрастни, за да изповядат лично християнската вяра трябва да се кръщават във вода. Това се нарича „кръщение на вярващи.” Понеже баптистите не вярват, че кръщението на деца е „истинско кръщение” (те го считат за детско посвещение с вода) те ще кръстят повторно (да използваме един небаптистки термин) хората, които са били кръстени като деца.

За един баптист да защитава и практикува детско кръщение би било ерес. За един католик или лутеран да защитава и практикува „повторно кръщение” би било ерес. (Католиците и лутераните са съгласни, че децата трябва да бъдат кръщавани и че повторното кръщение на някой, който вече е бил кръстен е сериозна грешка.)

Всяка деноминация има своите писани или неписани характерни учения и тяхното отричане води до това, което аз нарекох „деноминационна ерес.” Но, разбира се, това, което е ерес в една деноминация не е такава за друга!

Ако съставим списък на всички екумениески ереси списъкът би бил сравнително кратък. Но ако се опитаме да опишем всички деноминационни ереси едва ли бихме могли да ги съберем в нещо по-малко от библиотека!

Валидни и невалидни значения на думата еретик

Точно както ерес и думата еретик има различни значения. Обичайното разбиране е, че всеки човек, който вярва в дадена ерес поради тази причина автоматично е еретик. Това е погрешно. Разбира се, тук ние се противопоставяме на едно толкова широка употреба на думата, че не е лесно да я коригираме. Хората обикновено хвърлят думата еретик върху всеки, за когото смятат, че греши сериозно относно дадена доктрина или който има мнение различно от тяхната собствена представа за правоверие. Това е изключително неформална употреба на думата еретик, която я прави в крайна сметка безсмислена. Подобна употреба на термина го свежда от обида или шега.

Всъщност, в историко-богословски смисъл, поне за повечето християнски деноминации, един човек не може да бъде „случаен еретик” или дори несъзнателен, неволен еретик. Просто да грешиш богословски не превръща един човек в еретик. То просто означава, че човека е в грешка – вероятно неортодоксален или „хетеродоксален.” Втората дума е технически богословски термин  за вяра или за човек в конфликт с правоверието. Тя е много по-малко сериозна отколкото „еретик” в списъка с лошите неща, които един човек може да бъде (в контекста на това да има проблеми със своята общност на вярата).

Така че какво прави един човек еретик? Първо, човекът трябва да учи другите на ерес. Човек не може да бъде еретик просто в ума си. Той става еретик единствено когато наставлява останалите в своята ерес. Второ, човекът трябва да знае, че това, което учи е ерес за собствената му вярваща общност. Говорейки технически един човек никога не следва да бъде наричан еретик освен ако той отговаря на следното (1) да бъде член на вярваща общност и да учи срещу нейната ортодоксалност и (2) да знае, че учението, което учи е в конфликт е правоверието на неговата вярваща общност.

Това може да се окаже  изненада за мнозина читатели, които са свикнали да мислят, че много повече хора са ереици отколкото действително са такива! Не е толкова лесно да бъдеш еретик.

Аз от своя страна (и това е обичайно сред хората с богословско образование) не наричам един човек еретик освен ако той знае, че учи нещо противно или на екуменическото християнство или на собствената му деноминационна ортодоксалност.

Тук следва да добавя едно уточнение. Проницателните читатели може би вече си мислят: „А какво да кажем за някой, който не принадлежи към нашата вярваща общност, но отрича основни, екуменически, общи за християните учения?” Да, удачно е такъв човек да бъде наричан еретик ако той знае, че неговото учение е противно на основната, екуменичека, обща християнска ортодоксалност дори ако неговата собствена деноминация го толерира.

В този случай „вярващата общност,” към която човекът принадлежи и срещу чиято ортодоксалност той учи е екуменическото християнство – невидимото, универсално тяло на Христос, църквата на Божиите хора през вековете. Разбира се, тъй като не съществува универсален магистериум или църковен авторитет, който да управлява тази църква, съвсем възможно е един такъв човек да не може да бъде коригиран. В този случай да го наречем еретик би било просто един въпрос на мнение, дори ако това е просветено мнение.

Обаче ако един човек принадлежи към дадена деноминация, която има специфични вярвания, били те екуменически или деноминационни, или пък и двете, той може да бъде поправен и дори дисциплиниран, с възможност да бъде отлъчен. Но това обикновено става единствено ако той учи нещо противно на ортодоксалността призната от деноминацията. Някои деноминации обаче  напълно са се отказали от подобно църковно поправяне или дисциплиниране и позволяват да бъде учено всичко. Или поне така казват. Техните твърдения, че са „свободни” или „плуралистични” и „инклузивни” могат да бъдат изпитани когато някой говори в полза на расизма, сексизма или омразата. Повечето деноминации и общности, които твърдят, че позволяват всякакво вярване все пак поставят някъде черта.

Всичко това показва, че етикетът еретик не е задължително неразделимо свързан с ерес. Един човек може съвсем спокойно да врява или дори да учи някаква ерес поради незнание. След като бъдат информирани, че това, което те учат е ерес и те продължат да вярват или учат това във вярващата общност тогава те са еретици. С други думи да бъдеш еретик винаги е преднамерено – никога случайно или несъзнателно.

Проблема с концепцията за ерес

Мнозина съвременни, определящи себе си като християни хора изцяло отхвърлят идеята за ерес. Да се изразим меко, модерността, културата идваща от Просвещението, е направила идеята за ереси проблематична. Съществуват два основни проблема за това: Първо, както споменах по-горе, много съвременни хора просто са алергични към всичко, което им изглежда нетолерантно. Толерантността, особено към идеите, е почти фетиш или идол за съвременните западни хора. Под толерантност те нямат предвид просто да позволяват на хората да имат идеи. Те често настояват, че всички идеи трябва да се приемат като еднакво верни. Това се нарича „релативизъм,” макар много хора, които приемат и пропагандират толерантността да не са съгласни, че техните собствени вярвания са „релативни” понеже по този начин се самооборват. Релативизъм не може да бъде верен ако не съществува абсолютна истина. Така мислещите хора, които утвърждават толерантността като един идеал обикновено мислят единствено, че никой не трябва да бъде наказван, изключван или санкциониран заради своите вярвания.

Разбира се, една голяма полза от Просвещението (макар че човек може да твърди, че това има по-стари корени в някои малцинствени религиозни групи като анабаптистите) е свободата на религията от държавен контрол. Еретиците повече не са измъчвани или изгаряни (слава Богу).

Все пак мнозина скачат от това до поне претенцията, че вярват, че всички вярвания, особено религиозните и духовите, трябва да бъдат приемани за еднакво верни от всеки. Но, разбира се, това би означавало, че нито едно религиозно или духовно вярване не е универсално вярно. Това свежа всичко до субективност – личното, частно мнение лишено от истинско твърдение за „истинска истина.” Една издънка на подбен подход е, че религията се превръща в най-добрия случай във „фолк религия” – не истина, а просто въпрос на лично предпочитание.

Исторически християнството прави твърдения претендиращи, че са истина. Не всички от тях, разбира се, са се оказвали верни, но да се изпразни християнството от твърдения претендиращи, че са истина неизбежно води до неговото унищожение. Без твърдения, които претендират, че са верни за всеки християнството не е вече християнство, а „духовност.” На някои това им харесва, но отново, в този случай то вече не е християнство в каквато и да е разпознаваема форма.

Толерантността не означава задължително приемането на всяко твърдение представящо се за истина, дори в религията, като еднакво вярно. И да кажем, че някои твърдения претендиращи, че са истина все пак се оказват погрешни, дори сериозни грешки, не е нетолерантно.

Втората причина, поради която концепцията за ерес е станала проблемна за съвремието е умножаването на християнските деноминации и индивидуализма. Големия просвещенски философ Имануел Кант дефинира Просвещението като: „Мисли самостоятелно.” Повечето съвременни, западни хора са съгласни, че всички хора трябва да са свободни да мислят самостоятелно без да им бъде казвано какво да мислят или да вярват. Заедно с това идва и умножаването на религиозните секти и групи – много от които твърдят, че са християнски дори когато често не са съгласни една с друга относно основни учения. Кой е прав? Изкушение е да кажем, че всичко това са просто мнения или в най-добрия случай въпрос на лична преценка. Много малко общества все още имат държавна църква, която има властта да налага вярвания на своите граждани. Дори много християнски деноминации нямат какъвто и да е механизъм, чрез който да решат какво следва да вярват техните членове. Изповедите на вярата са в голяма степен забравени или, дори ако се рецитират по време на поклонението или се изучават в катехизиса, са третирани като избирателни – хората са насърчавани да избират тези части, които им харесват.

Модерността е довела до ситуация, в която мнозина считат религията за личен въпрос, индивидуален и до голяма степен свързан с чувствата или поведението (не с ученията) и където хората започват свой собствени независими църкви или деноминации когато си пожелаят. Каква роля има разговорът за ереси в една подобна религиозна екология? Мнозина биха казали викана.

Мнозина обаче са изморени християнството да бъде третирано по този начин – както отделено от обективно съдържание и един вид „свободно от всичко,” в което всичко е приемано като християнство просто понеже това е етикетът, който си е сложило. Мнозина са научили, че не е необичайно за някои култове да се представят за християни и да крият факта, че вярванията им нямат нищо общо с историческото християнство. Те поставят Исус Христос сред своя пантеон от богове и герои, което, казват те, ги прави „християни.” Но мнозина християни са събудени от тази тактика и се чувства неудобно от анархията и хаоса на „християнските групи.”

Без съмнение ереста е проблематична концепция в съвременния западен свят, Но аз вярвам, че тя е неизбежна. Без нея християнството бива сведено до една фолк религия лишена от ясно послание.

 Текста представлява части от глава 1 на книгата на д-р Роджър Олсън Counterfeit Christianity: The Persistence of Errors in the Church.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.