Защо живееш тук?


от Радостин Марчев

проповядвана на 27.08.2017

Втора евангелска баптистка църква, Варна

Тази сутрин имам въпрос към вас: Питали ли сте се някога защо сме родени и живеем точно в този град? На някои това сигурно им харесва – и морето първото, което ни идва наум. Други може и да  не са чак толкова доволни – защо тук, а не в някоя по-богата и по-хубава западна страна където се живее много по-лесно?

Но аз искам да задам този въпрос в един много конкретен християнски контекст. Ако вярваме в един Бог, Който знае какво прави и при Който няма случайности Той вероятно ни е поставил на мястото, на което живеем с някаква цел. Може да сме доволни или недоволни от избора Му, но като християни ние би трябвало поне да попитаме: Защо? И това е интересен въпрос, нали?

Когато се обръщам назад аз мога да си спомня как съм се молил за отговор на подобни въпроси когато ми се е налагало да вземам някои от най-важните решения в живота си – Къде да уча? Какво да работя? За кого да се оженя? Да остана ли в България или да емигрирам? И аз мисля, че въпросът Защо Бог ме е поставил да живея тук (поне за известно време) е не по-малко важен.

Може да ви разочаровам, но аз не претендирам, че зная отговора – всъщност отговорът може да е различен за всеки един от нас. Но с този въпрос наум днес аз искам да прочетем един текст и да чуем две истории.

Еремия 29:1,4-7: Ето думите на писмото, което пророк Еремия изпрати от Ерусалим до останалите старейшини на пленниците, до свещениците, до пророците и до всичките люде, които Навуходоносор бе закарал в плен от Ерусалим във Вавилон,Така казва Господ на Силите, Израилевият Бог, на всичките пленници, които Аз съм направил да бъдат закарани пленници от Ерусалим във Вавилон: Постройте къщи и живейте в тях, насадете градини и яжте плода им, вземете жени и народете синове и дъщери, вземете жени за синовете си и дайте дъщерите си на мъже, за да народят синове и дъщери, и умножавайте се там, и не се намалявайте, търсете мира на града гдето ви направих да бъдете закарани пленници, и молете се за него на Господа; понеже в неговия мир ще имате и вие мир. 

През 587 г. еврейската държава Юдея е завладяна от тогавашната световна суперсила Вавилон. Храмът, в който евреите вярвали, че живее единственият истински Бог е разрушен, а голяма част от народа е преселена от своята земя на стотици километри във Вавилон. Това била обичайна практика на древните завоеватели с цел предотвратяване на бунтове.

И ето ги евреите във Вавилон. Какво да правят? Как да живеят? Някои веднага започват да говорят – Бог няма да ни остави тук дълго. Нямайте нищо общо с тези езичници, а се гответе защото скоро ще си отидем оттук. Но тогава пророк Еремия праща едно писмо, в което пише нещо съвсем различно. Вие няма да си тръгнете скоро от Вавилон, пише той. Всъщност повечето от вас никога няма да го напуснат. Бог ще върне вашите деца в тяхната земя, но това ще стане чак след 70 години. Дотогава живейте в този град като в свой град. И ако се чудите какво да правите през това време, ето моят съвет – стройте къщи и живейте в тях, започнете бизнес, купувайте и продавайте, създавайте семейства и раждайте деца. И търсете доброто на града,  в който живеете защото в неговия мир и вие ще имате мир.

И евреите го направили.

Стотици години по-късно първите християни живели по същото правило. Християнството се ражда в една политеистична среда на паднали морални ценности. Първите християни били изкушавани да се затворят в своите собствени общности и да общуват колкото се може по-малко със света около себе си. Някои направили точно това. Но повечето избрали да живеят по друг начин.  Те избрали да се включат в живота на градовете, в които живеели, да търсят тяхното добро и по този начин да ги спечелят за своята вяра.

Нека да ви разкажа как станало това в един конкретен град[1]. Неговото име е Антиохия. Това е един от първите градове, в които християнството има сериозно присъствие. Някои от вас може би ще се сетят, че точно в Антиохия християните за първи път се наричат с това име. Пак в Антиохия вероятно Матей пише своето евангелия.

Antioch_1152

Антиохия бил четвъртия най-голям град в цялата Римска империя – пред него се нареждали само Рим, Александрия и Ефес. Той бил изграден около 300 г. пр. Христос на много стратегическо място като укрепление в провинция Сирия, което пазело границите на империята с Партия. Първоначално стените на града ограждали около 1 квадратна миля, а след това нарастнал на 2 мили дължина и 1 на ширина. Понеже бил изграден като крепост и ограден от стена било много скъпо да се разширява. Въпреки това населението събрано на тази не чак толкова голяма площ било 150 000 души. Това означава, че на един акър площ живеели 117 души. Това все още не е всичко. Реалната жилищна площ всъщност била много по-малко понеже големи части от града били заети от обществени сгради и паметници, на които нямало жилищни сгради. От археологическите разкопки можем да предполагаме, че за Антиохия това са били около 40% от цялата площ. Реално в този случай хората на акър били не 117, а 195! Това може да ни ви говори нищо, но помислете следното – Ню Йорк, който днес се смята за много пренаселен град, е с наслесение 37 души на акър. Най-гъсто там е населението на острова Манхатън – около 100 души на акър – но те живеят в небостъргачи и са изтеглени във височина. В Антиохия на един акър живели почти 200 души!

В Антиохия небостъргачи, разбира се, нямало и хората живеели буквално един върху друг. Къщите рядко били над 5 етажа. В Рим например било незаконно да се строи над 20 метра във височина понеже сградите ставали нестабилни и често падали. Въпреки забраната къщите постоянно се срутвали. Един римски историк пише, че Рим непрекъснато бил пълен с шум на падащи къщи, а хората живеещи в тях падали буквално на главите си. Една от причините за това била, че всеки етаж бил така претъпкан с хора, че тежестта е ставала прекалено голяма. Всъщност обитателите не били само хора – животните също живеели в стаите. Подобно било положението и в Антиохия.

Частните къщи били много малко – някъде от порядъка на 1 на всеки 26. Хората живеели в нещо подобно на нашите панелки – само, че много по-малки. Обикновено те разполагали с една единствена стая, в която се блъскало цялото семейство. Стаите нямали печки и огъня се палел направо на пода. Нямали и комини и затова постоянно били пълни с дим и миризма.

Улиците били толкова тесни, че ако човек се покажел през прозореца без да повишава гласа си можел да говори със съседите си от другата страна на улицата.

Проблемите с хигиената били огромни. Римляните познавали акведуктите, които довеждали вода отдалече и градовете имали публични бани, но хората са били изключително много, а сапунът все още не е бил открит. По-голямата част от хората нямали достъп до баните, а водата в тях често била мръсна.

За да ползват вода у дома си хората трябвало я пренесат от акведукта на ръце – често на немалки разстояния. Това означава, че не е оставало много вода нито за чистене нито за къпане. Докарваната отдалеч вода, която се складирала в цистерни бързо развивала вредни микроорганизми и разпространявала болести. Дори древните историци препоръчвали тя да се преварява преди да се пие.

Проблемът с човешките отпадъци също бил огромен. Обществени  тоалетни имало, но те често се изливали в открити ями, а тоалетни в повечето къщи просто нямало. Отпадъците се събирали в съдове, които често се изхвърляли направо през прозореца. Имаме запазени няколко хумористични истории от древността за опасността от това да вървиш нощно време под прозорците в римски град.

Мръсотията по улиците вероятно била неописуема. Понякога там изхвърляни направо трупове на животни и даже на хора. Можем само да си представяме какво  количество червеи, мухи, хлебарки и комари е развъждала Антиохия.

В резултат на всичката тази мръсотия болестите и дори епидемиите били ежедневие. Историците спорят за това, но най-вероятните предположения са, че средната продължителност на живота била по-малко от 30 години. Живите също не са били особено добре и повечето от тях страдали от някаква хронична болест.

Тъй като смъртността в градовете била много висока те зависели от постоянен приток на хора отвън. Това означава, че голяма част от хората били новодошли. А много новодошли хора означава едно нещо – висока престъпност.

Историята ни казва, че за 600 години римско управление Антиохия била завладявана 11 пъти и 5 от тях разграбвана. 5 пъти градът изгарял поти до основи. Имало 6 големи бунта завършили с голям брой жертви. Преживяла е 3 големи епидемии, през които смъртността вероятно скочила над 25% (т.е. всеки четвърти човек умирал). Пет пъти имало голям глад. Цифрите показват, че някакво подобно бедствие се слчувало средно на всеки 15 години.

Това е бил град изпълнен с огромни проблеми и бедствия, с недоверие и страх, с отчужденост между хората и нищета.

В един такъв град и в една такава обстановка се появило християнството. Аз не твърдя, че християните направили Антиохия прекрасно място, но твърдя, че стандартите, според които те живеели направили живота в целия град по-поносим и добър. Нека да ви покажа някои от начините, по които това се случвало.

В един град, в който мнозина били новодошли и се чувствали самотни християните предлагали близки отношения между хората. Населението на Римската империя не било еднородно. Особено в големите градове имало хора от всякаква раса, етнос, култура и религия. Това още повече допринасяло за разслоението и изолирането. Християните обаче надскачали всички тези неща, наричали е един друг братя и сестри и, което е по-важно, се опитвали да живеят като такива.

Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса, пише Павел (Галатяни 3:28)

Във време когато не съществувало такова нещо като социална система християните се грижели за най-слабите в обществото – бедните, старите, сираците и вдовиците. Много хора не желаели да хранят много деца и затова изоставянето на новородени бебета били често явление. Римските закони не смятали това за престъпление и родители често изхвърляли новородени деца направо на боклука. Християните не само, че никога не правели това, но те събирали и отглеждали такива изоставени деца като свои в собствените си семейства без значение колко бедни били самите те.    

Когато в градовете се разразявали епидемии много хора бягали за живота си изоставяйки дори своите болни роднини. Най-известният лекар на времето си, Гален, направил точно това. Християните обаче се грижели за болните – при това не само за своите, но дори и за чуждите. Много от тях плащали с живота си, но като цяло поради оказваните грижи при болести и епидемии смъртността сред християните била много по-ниска отколкото сред съседите им езичници. Когато около 360 г. император Флавий Юлиян, известен като Юлиян отстъпник, се опитал да възроди езичеството той се оплаквал, че християните се грижат и за своите и за чуждите като по този начин засрамват езичниците.

В древността за голяма част от подобренията градовете разчитали на частната инициатива и благотворителност от заможни хора. Днес ние се оплакваме, че улиците във Варна са разбити и чакаме общината да отпусне пари, за да се запълнят дупките. В древна Антиохия обикновено трябвало някой богат човек да бръкне в собствения си джоб, за да павира развалената улица мислейки за общото благо. И, знаете ли, християните участвали в подобни инициативи. Много малко подобни сведения са достигнали до нас от преди 2000 години, но нека ви покажа нещо.

Римляни 16:23 Поздравява ви Гаий, гостоприемникът на мене и на цялата църква. Поздравява ви градският ковчежник Ераст и брат Кварт.

За нас, които днес четем тези стихове това са само имена, които не ни говорят нищо. Но зад тези имена стоят действителни хора, които някога са живели. Павел пише своето писмо към Римляните от Коринт около средата на 1 век. Един от хората, които той споменава по име е Ераст, когото той нарича „градският ковчежник.“ Това вероятно е била важна длъжност, а Коринт бил един от най-големите и богати градове в Римската империя. Там са правени много разкопки. През 1929 г. на североизток от театъра на Коринт е открит следния надпис: „Ераст, след като корабът му се върна, павира пътя със собствени средства.“

Erastus

Не можем да кажем с абсолютна сигурност дали Ераст, за който пише Павел е Ераст от надписа, но вероятността не е малка. Напълно възможно е тук ние да имаме исторически паметник, че християнинът Ераст е направил този жест към града павирайки една от централните му улици за собствена сметка. Този човек не изхарчил парите си за собствено удобство и удоволствие, не го дал и на църквата – той ги дал на града, в който живее. И това е бил неговият начин да каже на хората: „Аз ви обичам. Ето какво ме кара да правя моята християнска вяра.“ И аз вярвам, че това е било силно свидетелство – улицата павирана преди 2000 години все още стои. Нашите съвременни улици се развалят доста бързо, но тази стои. Стои и надписа, с който неговите съграждани са оценили това, което Ераст направил.

Аз не искам да представям нещата само в черно и бяло. Това, което Ераст направил не било нещо изключително необичайно за времето си. Всъщност от богатите хора, които желаели да растат в обществената йерархия се очаквало да извършват подобна благотворителност, за да повишат своя престиж. Но въпреки това делото на Ераст било едно свидетелство за неговата вяра.

Така че помислете за това:

  1. Първите християни участвали активно в живота на своя град и по този начин са направили живота в него по-поносим и по-добър.
  2. Това е било най-силното им свидетелство за тяхната вяра понеже било подкрепено не само с думи, но и с дела.

Нека да ви върна към въпросът, който поставих в началото: Защо Бог е направил да живеем в града, в който живеем? И по-важно: как Той иска да живеем докато се намираме в него? Могат ли писмото на Еремия и примерът на християните в древна Антиохия да ни кажат нещо?

Възможно ли е Бог да ни е поставил да живеем във Варна като лекари, учители, продавачи, шофьори, компютърни специалисти или икономисти, за да може чрез начина, по който упражняваме професиите си Той да бъде изявен на хората от града ни? Възможно ли да видим многото проблеми в града ни не само като недостатък, който ни вгорчава живота, а и като една възможност да изявим благовестието чрез начина, по който реагираме на тях?

Как ние като християни можем да направим този град по-добър и така да бъдем свидетели за Бога, в Когото вярваме?

Съвременния град Варна не е древната Антиохия. Но въпреки това аз ще се опитам да нахвърля някои идеи как ние можем да живеем подобно на тези първи християни.

В някои отношения ние вече правим това. Ние имаме социален център, който храни бедни хора и аз съм благодарен на хората, които дават средства за него както и на тези, които работят в него. Ние също така знаем, че в нашия град има изоставените деца и деца със специални нужди и е чудесно, че църквата има очи за това и помага според възможностите си.

Но има и други начини, за които си струва да мислим.

Подобно на Антиохия Варна е град, в който живеят различни етноси. Може би сте забелязали, че напоследък това започва да поражда все повече напрежение – от една страна заради мигрантите и бежанците, но също и заради някои наши собствени малцинствени групи. И аз мисля, че тук ние можем да направим повече от това, което правим. През последните години често си мисля, че повечето църкви в нашата страна са прекалено разделени точно по етнически признак. Има църкви, в които се събират българи и църкви в които се събират роми, понякога дори турци. Но много са малко църквите, в които такива групи са смесени по-равномерно. Ние често успяваме да интегрираме чужденци, които дори не говорят нашият език, но сякаш по-трудно се справяме с привличане на нашите собствени малцинствени групи. Аз разбирам добре разликата в културите и дори ако искате разликата в манталитета. Но аз също така вярвам, че Божият народ е само един и че благовестието на Христос е изпратено, за да ни даде едно единство надмогващо тези различия. Може би ние трябва да се молим Бог да изпрати в нашата църква повече хора от различни етноси и да мислим и да търсим начини да как нашата църква може да бъде по-гостоприемна и привлекателна към тези, които са различни от нас. Мисля, че има голяма вероятност през следващите години да чуваме все повече за изостряне на етническите отношения в нашето общество. И аз вярвам, че църквата може да бъде едно силно свидетелство, че тези проблеми имат решение. Но ако ние продължаваме да се делим на български църкви, ромски църкви и всякакви други етнически църкви може да се окаже, че не сме приложили благовестието точно там където е имало голяма нужда от това.

Или помислете за проблемите между поколенията. Отново църквата има уникална възможност да даде свидетелство, че има начин да живеем заедно. Църквата събира хора от всякакви възрасти и поколения. Няма нищо лошо да има детски, младежки, тинейджърски, мъжки и женски събирания, но ние трябва да останем едно тяло, което се събира заедно за поклонение и което се стреми да съхрани своето единство и разбирателство. Разбира се, в една по-голяма църква не можем да познаваме всички и да бъдем еднакво близки с всички, но ние трябва съзнателно да търсим отношения с хора на различна от нас възраст. Аз се нуждая от хора, които са по-възрастни и с по-голям опит от мен. Аз се нуждая и от по-млади от мен хора, които понякога предлагат нови идеи и опитват нови неща, които никога не биха ми дошли наум. Но преди всичко ние трябва да покажем, че въпреки всички различия ние можем да живеем в единство. Ако пропуснем да направим това, ако позволим да бъдем разкъсани по възрастов признак, ние ще изгубим едно от най-силните свидетелства за благовестието, което имаме в нашето общество.

Или помислете за някои специфични съвременни проблеми. Ние имаме проблеми с корупцията, с образованието, с прилагането на законите, с медицинските грижи. Можем ли да се научим да гледаме на тези неща като християни? Спомнете си отново за Ераст – градският ковчежник от Коринт. Той павирал една улица за собствена сметка. Повечето от нас нямат възможност да направят нещо такова – пък да си кажем честно и да можехме сигурно нямаше да го направим. Но все пак можем ли да мислим за тези проблеми по един християнски начин? Може би се чудите как можем да гледаме на тези неща по християнски начин. Не е трудно.

Чуйте какво казва Павел:

Филипяни 4:8 Най-после, братя, всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно, – ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално, – това зачитайте.

Може ли да търсим нещата, които отговарят на това описание в града ни и да ги подкрепяме доколкото можем? Можем ли да подкрепим някоя инициатива или някой човек с идея, можем ли да подпишем петиция, можем ли да спрем някоя неправда около нас? Или не ни се занимава и не искаме да си усложняваме живота? Имаме си достатъчно лични грижи.

С какво искате хората да асоциират евангелските християни в града ни? Хората знаят, че ние ще протестираме срещу гей парада, но мислят ли например, че ние настояваме за съдебна реформа? Ние можем да не сме на едно мнение за това каква реформа е необходима и чии предложения са най-удачни и аз не говоря за политика. Но справедливостта е характеристика на самия Бог и качество, което ни е заповядано да изработваме в себе си и да търсим за другите. Прочетете си СЗ и ще видите, че това е една от основните теми там. И когато виждаме, че правосъдието в страната ни често не работи може би трябва да се запитаме известни ли са християните с това, че настояват за неговото подобряване? Излезте на улицата и питайте хората дали ни виждат по този начин. Знаете ли какъв отговор ще получите? – Не. Ако някой човек в България иска да предложи някакво подобрение на правораздаването църквата не е място където ще му хрумне да потърси помощ. И може би това е проблем.

Ераст е павирал една улица в древен Коринт. Можем ли ние да се ангажираме с нещо в града ни, което да бъде свидетелство за нашата вяра?

Това са само няколко идеи, които просто нахвърлям пред вас. И ако продължите да мислите по-нататък аз съм сигурен, че вие ще добавите още много добри идеи.

Може би някои от вас вече са забелязали, че просто да облечем благовестието в думи или да раздаваме Библии и брошури вече не е достатъчно, за да бъдем чути. Хората ще приемат и отворят Библиите, които им даваме едва след като видят благовестието написано в нашия живот. Те ще започнат да слушат какво им говорим само след като нашето поведение им проговори. Те ще започнат да посещават църква само ако видят, че думите „братя“ и „сестри,“ които употребяваме един към друг не са просто чудат израз, а са пълни с реално съдържание.

Древното писмо на Еремия и примерът на християните в Антиохия ни предизвикват. Бог ни е поставил в този град. Можем ли ние, в началото на 21 век да живеем във Варна не като бягаме от ставащото в него, не като се изолираме, не като се страхуваме, че той ще ни изцапа, не като търсим само на нас да ни е добре, а като се ангажираме с неговите грижи. Можем ли да търсим доброто на градът ни като учители, икономисти, продавачи или пенсионери по такъв начин, че нашият живот да бъде неразделна част от нашето благовестие? И можем ли по този начин да накараме хората около нас да се заслушат с по-голямо внимание в чудното послание за Христос, което имаме?

[1] Следващият материал е почерпан от книгата на Srak, Rodney. The rise of Christianity. Harper Collins. San Francisco, 1997, chp. 7.

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.