Искаме ученици – нали ???


от Радостин Марчев

index

А ти си последвал моето учение, поведение, прицелна точка, вярата ми, дълготърпението, любовта, твърдостта, гоненията, страданията“ (2 Тимотей 2:10-11).

Преди време на българският книжен пазар се появи една книга с провокативното заглавие „Ученици се създават, не се раждат.” Разбира се, изразът е удачен и, разбира се, в нашите църкви често се говори за нуждата от ученичество. Въпросът, който остава е: „Ако ученици се създават, а не се раждат, как по-точно се създават?” Много може да се каже по темата, но съвсем простичко, личните ми наблюдения стигат до следното:

  • Редовното присъствие на даден човек в църква не създава автоматично ученичество. Има прекалено много хора, за които посещението на богослужение е редовна практика, но чийто живот не отразява Христос. Да мерим силата и успеха на една църква по броя на посетителите на сутрешното неделно богослужение е изкушаваща, но груба грешка. Същото важи и за включването в различни църковни дейности. Всеки ученик живее активно своето християнство, но не всеки активист в църква е ученик. (Но неспособността на една църква да привлича хора също по никакъв начин не показва, че тя е вярна на Христос – и това е не по-малко груба грешка.).

  • Проповядването не създава ученици. Доброто, библейски основано проповядване несъмнено има своето място. То може да насочи невярващия към Христос и да информира и мотивира вярващия, но в края на краищата то няма да го изгради като ученик. (Между другото практиката показва, че ако разчитаме единствено на проповдяването – тематично, експозитарно или кактово и да е друго – да създаде библейски грамотни християни ще останем твърде разочаровани.).

За да не бъда разбран неправилно – аз смятам и двете неща за изключително важни и необходими за всеки християнин. Въпреки това, ако разчитаме на доброто проповядване да привлича хора и оценяваме църковния растеж по броя на събраните в неделя сутрин хора може лесно да решим, че в църквата е налице сериозно ученичество докато такова на практика да липсва.

Противно на популярната литература аз съм убеден, че създаването на ученици не може да се сведе до една единствена, вярна, универсално действаща формула. Въпреки това не съм виждал нищо да спомага за изграждане на ученици така както готовността на един зрял християнин да сподели живота си с потенциалния ученик чрез близки, приятелски и дългосрочни отношения. Под това нямам предвид просто един опитен християнин да предава умения на някого, когото изгражда. Това, което визирам е именно споделяне на живот. Уточнението е важно понеже ученичеството означава предаване не просто на знания и умения, а в не по-малка степен и на добродетели и любов. Тези неща не само, че са поне толкова важни, а и представляват незаменим стимул човек да продължи напред когато е трудно – и да има към кого да се обърне за сърдечна подкрепа, а не просто за професионален съвет. Това е причината обучителни курсове, в които личните взаимоотношения не се развиват както трябва никога да не могат да достигнат достатъчно далеч. В повечето случаи, за да може споделеното християнско знание да бъде истински продуктивно ние трябва да плачем с болките и да се смеем с радостите на човека, на когото го споделяме.

Тук идва уловката. Подобно споделяне на живот изисква време и дългосрочно посвещение на индивидуално ниво. Твърде често църковните водачи се оказват хванати в един капан на малко време и много задължения, които трябва да свършат. Нерядко те казват „Да” на неща, които ги извеждат на сцената, дават усещане за значимост и ги карат да чувстват, че работата кипи. Много от тези инициативи действително са добри и полезни. Проблемът е, че тяхното поемане на практика лишава много от църковните водачи от времето необходимо за изграждане ученици чрез близки отношения и лично споделен живот. Когато се наложи да се прави (неизбежен) избор между време за гладкото функциониране на повече или по-малко значимо мероприятие и време отделено за един единствен човек (или малка група хора) „голямото” мероприятие като правило винаги печели. Крайният резултат от това е, че голяма част от църковните водачи на практика не са в състояние да създават ученици. (Разликата между активисти и ученици е много голяма и двете неща не трябва да се бъркат, макар че външно могат много да си приличат.).

Нека отново да не бъдат разбран погрешно. Аз съм напълно съгласен, че пастирите или други водачи в църквата по никакъв начин не трябва да са единствените, които да са ангажирани със създаването и изграждането на ученици. Подобно клерикално разбиране е трагично и почти фатално за духовния живот на всяка една християнска  общност. Нито пък смятам, че това споделяне на живота, за което говоря е единството, което води до изграждането на един човек като Христов ученик. Последното е резултат от много неща и е съвсем възможно допълнителните активности, с които водачите се ангажират индиректно съществено да стимулират духовния растеж на много хора. Накрая аз по никакъв начин не казвам, че в църкви, в които водачите са заети с други дейности няма ученици – слава Богу това не е така. Ученичеството не е просто формула и Светия Дух действа не само чрез нас, но често и въпреки нас.

Казал това обаче аз все още твърдя, че личното, дългосрочно, отнемащо време споделяне на живот е най-ефективното нещо, което съм наблюдавал за изграждане в ученичество. То не е лесно, често носи разочарования и никога не извежда вършещия го в светлината на прожекторите понеже по самата си същност се извършва зад сцената. Въпреки това то е едно то най-важните и необходими неща в нашите църкви. Съвсем не е нужно нашите водачи да го вършат сами. Но ако го пренебрегнат те ще изпратят към нас едно твърде опасно послание за своите приоритети – послание, което редовите християни по всяка вероятност ще копират в собствения си християнски живот. Не е лесно да се плува срещу течението и за една църква е почти невъзможно да надскочи своите водачи. А това на практика означава, че ако истински желаят ученичество в своите църкви църковните водачи ще трябва да покажат на останалите, че на практика и лично (за разлика от простото устно призоваване, организиране на семинари или разпространение на литература) са ангажирани с него. И със сигурност приоритизиране пред поне някои от останалите задачи, които имат.

 „Това, което сте и научили, и приели, и чули, и видели в мене, него вършете; и Бог на мира ще бъде с вас.(Филипяни 4:9).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s