Серия амвонна – 7

КРАЯТ

от Радостин Марчев

Завършекът на една проповед може да е една от най-важните й части. Той  може да изиграе лоша шега като остави горчив вкус в слушателите от една иначе добра проповед. Повечето учебници по омилетика не се уморяват да повтарят това, но въпреки това доста проповедници никога не усвояват този урок и не отделят необходимото време и внимание на начина, по който завършват.

Има поне три неща, които са истинско предизвикателство за добър край.

Първо, проповедника трябва да знае кога да завърши своята проповед. Това трябва да стане не по-късно от момента след като ясно изложи идеите, които желае да сподели. За съжаление има проповедници, които продължават да говорят доста след като това вече е направено. Несъдържателното говорене (или дори многословие) може да се окаже едно от най-отегчителните неща за слушателите.

Една история разказва за човек, който стоял пред църква, в която се провеждало богослужение когато от нея излязъл един богомолец. „Свърши ли вече проповедникът?“ попитал човекът. „Да,“ отговорил излизащият, „само че още не го знае.“

Второ, проповедникът трябва да има някаква представа за времето, през което болшинството от хората, на които говори са способни да слушат съсредоточено. То може да е различно за различните църковни общности и дори в една общност не е нещо статично и може да се променя с времето. Църквата обаче не е единственият фактор, който определя способността на хората да се съсредоточават за определено време. Редица други неща (образователен ценз, влияние на технологии като телевизия и т.н.) също оказват влияние и ако проповедникът не ги вземе под внимание прави това на собствен риск.

Това съобразяване с времето, разбира се, касае продължителността на проповедта: твърде дългата (за аудиторията) проповед би изгубила вниманието им преди края, а прекалено кратката би ги оставила с впечатление, че проповедникът не е казал достатъчно (макар че това може да не е така). Но не става въпрос единствено за продължителността на проповедта, а и за цялостното богослужение. Ако преди проповедта прекалено много време е заето от други неща когато се достигне до самата проповед може да се окаже, че слушателите вече са изгубени – дори при добро желание на тях им е трудно да слушат съсредоточено. Накрая това важи с двойна сила за посетителите, които не са членове на църквата и не са навикнали на ритъма на богослужението.

Не е никак лесно да обхванем всички тези три неща заедно, но не е и невъзможно и проповедникът ще направи добре ако мисли за тях преди да се качи на амвона. Както казах няма универсална времева рецепта – последната може да варира значително и да се променя с времето.

Трето, една проповед може да бъде завършена по различни начини. Два от тях са т. нар. затворен или отворен край. Първият обикновено обобщава основните изводи от посланието или изказва някаква последна мисъл. Отворения край обаче действа съвсем различно. Той съвсем умишлено не прави нито едно от тези две неща и оставя усещането за нещо недоизказано. Целта му е да провокира слушателите да продължат да мислят по-нататък и ако е добре подготвен той може да е много успешен в това.

Нито един от двата завършека не е по-добър от другия. Но с течение на годините съм наблюдавал доста често да се случва нещо интересно ако в проповядва гост говорител или богослужението е откривано и завършвано от човек различен от проповядващия. Ако този човек има нагласа и темперамент различна от този на проповедника той често се изкушава да завърши умишлено оставения отворен финал. Той му се струва незавършен и заради това желае да изведе основните изводи за слушателите. Така те чуват една втора, импровизирана мини проповед обясняваща първата, като без да иска й пречи да окаже въздействието, която тя може да окаже. Ето защо познаването на разликата между отворения и затворения финал може да е важно.