Основания за Бога – 8


НЕ МОЖЕШ ДА ПРИЕМАШ БИБЛИЯТА БУКВАЛНО

от Тимъти Келър

index

Виждам, че голяма част от това, което Библията учи е исторически неточно,” каза Чарлз, инвестиционен банкер. „Не можем да бъдем сигурни, четейки библейските описания, че се е случило именно това.”

„Сигурен съм, че си прав, Чарлз,” отговори Жаклин, жена работеща в сферата на финансите. „Но моят най-голям проблем с Библията е, че тя е културно остаряла. Голяма част от социалните учения на Библията (например относно жените) са социално назадничава. Така не е възможно да приемем Библията като пълен авторитет, за какъвто я смятат християните.”

Когато през 80-те учех в колеж години имах няколко курса върху Библията като литература и се срещнах с водещата мъдрост на това време. Моят професор учеше, че новозаветните евангелия са започнали своето съществуване като устна традиция на различни църковни общности в Средиземноморието. Историите за Исус били формирани от тези общности, така че да говорят за проблемите и нуждите характерни за всяка църква. Водачите направили така, че Исус от тези истории подкрепял политиката и вярванията на техните общности. След това устната традиция циркулирала в продължение на години, еволюирайки чрез побавяне на различни легендарни материали. Накрая, дълго след като самите събития се били случили, евангелията приели писмена форма. До това време било почти невъзможно да се знае до каква степен, ако изобщо в някаква, те отразявали действителните исторически събития.

Така че, какъв бил истинският Исус? Историците, които четях смятаха, че истинският „исторически Исус” е би харизматичен учител на справедливост и мъдрост, който предизвикал опозиция и бил екзекутиран. След своята смърт, казваха те, сред последователите му се появили различни партии и гледни точки за това кой бил той. Някои твърдели, че той бил божествен и възкръснал отт мъртвите, други, че бил просто един човешки учител, който живеел духовно в сърцата на своите ученици. След борба за власт партията на „божественият Исус” победила и създала текстове, които изразявали нейните виждания. Те предполагаемо потиснали и унищожили всички алтернативни текстове показващи един различен Исус. В по-ново време някои от тези потискани алтернативни виждания за Исус се появили отново на бял свят – подобно на „гностичните” евангелия на Тома и Юда. Казва се, че това показвало, че ранното християнство било много разнородно относно своите доктринални вярвания.

Ако това виждане за произхода и развитието на Новия Завет е вярно то би променило радикално нашето разбиране за съдържанието и значението на самото християнство. То би означавало, че никой не може да знае какво наистина е казвал и правил Исус и че Библията не може да бъде авторитетна норма за живота и вярата. То би означавало че по-голямата част от класическите християнски учения – божествеността на Исус, изкуплението и възкресението – са погрешни и се основават на легенди.

Като студент първоначално аз бях разтърсен от това. Как беше възможно всички тези видни учени да грешат? След това обаче аз направих свое собствено проучване и бях изненадан колко малко всъщност са доказателствата за подобна историчка реконструкция. За мое насърчение доказателствата за това по-старо, скептично виждане за Библията се пропукват все повече през последните 30 години независимо, че са пропагандирани от популярната медия чрез книги и филми като „Шифърът на Леонардо.”

Ан Рийс е един от хората, който започнал да открива колко слаба е алтернативата за просто един човешки „исторически Исус.” Райс става известна като автор на „Интервю с вампира” и други книги, които могат да бъдат определени като „ероточни ужаси.” Възпитана като католичка тя изгубила своята вяра в светския колеж, омъжила се за атеист и забогатяла пишейки книги за Лестат, който е едновременно вампир и рок звезда. Тя удиви литературния и медийния свят със заявлението си, че се връща към християнството.

Защо прави тя това? В послеписа към своята нова книга „Христос, нашия Господ: изход от Египет” тя обяснява, че започнала внимателно да изследва материалите свързани с историческия Исус, четейки книги на учени изследващи Исус от най-уважаваните академични институти. Тяхната основна теза била, че библейските документи, с които разполагаме не са исторически достоверни. Тя била удивена колко слаби били аргументите за това.

„Някои книги не бяха нищо повече от предположения натрупани върху предположения….Заключенията се достигаха на основата на малко или никакви данни…Цялата представа за един небожествен Исус, който дошъл в Ерусалим и по някакъв начин бил разпънат…цялата тази картина, която се носи из либералните кръгове, в които се движех и аз в продължение на последните 30 години – тази представа не беше никак защитена. Не само че не беше обоснована, но аз открих в това поле някои от най-лошите и предубедени научни изследвания, които някога са били правени[1].”

Християнската вяра изисква вяра в Библията[2]. Това е голям камък за препъване за мнозина. Срещал съм много нюйоркчани, които са поканени за пръв път на служба в Изкупителя. Центъра на всяка служба е проповед основаваща се не текст от Библията. Средностатистическия посетител е учуден, дори поразен да разбере, че ние слушаме Библията толкова внимателно. Повечето от тях казват, че знаят, че Библията съдържа множество забележителни истории, но днес „не можем да я приемаме буквално.” Това, което те имат предвид е, че Библията не е изцяло достоверна понеже някои нейни части – може би дори много или повечето части – са научно невъзможни, исторически ненадеждни и културно назадничави. Първият от тези въпроси, за науката и Библията, ние разгледахме в предишната глава. Сега се разгледаме останалите два.

„Не можем да вярваме на Библията исторически”

Широко се приема, че Библията е исторически недостоверен сборник от легенди. Една широко отразявана медийно общност от учени „Семинарът Исус” пресмята, че не повече от 20% от думите и действията на Исус записани в Библията могат да бъдат приети за исторически верни[3]. Как можем да отговорим на това? Една единствена книга не е в състояние да изследва историчката точност на всяка част от Библията. Вместо това ние ще запитаме дали можем да вярваме на евангелията, новозаветните описания за живота на Исус като исторически достоверни[4]. Под това аз има предвид „каноничните” евангелия – Матей, Марк, Лука и Йоан – които църквата е признала много рано за автентични и авторитетни.

Често се казва, че новозаветните евангелия са написани толкова много години след случилите се събития, че описанията на техните автори не могат да бъдат достоверни – те са твърде изопачени ако не и изцяло измислени. Много хора вярват, че каноничните евангелия са само четири от едно по-голямо множество други текстове и че са написани, за да подкрепят силата на църковната йерархия докато останалите (вкл. т. нар. „гностични евангелия”) са били потискани. Тази вяра получава нова достоверност в популярното въображение чрез бестселъра „Шифърът на Леонардо.” В тази книга Исус е представен като велик, но със сигурност човешки учител, който много години след своята смърт бил пресъздаден чрез възкресението измислено от водачите на църквата, които правели всичко възможно, за да придобият позиция в Римската империя[5]. Има обаче няколко добри причини, поради които евангелските описания трябва да бъдат смятани за исторически надеждни, а не за легенди[6].

Времето на написване на евангелията е прекалено ранно, за да бъдат легенди

Каноничните евангелия са били написани 40 до 60 години след смъртта на Исус[7]. Писмата на Павел, написани само 15 до 20 години след смъртта на Исус ни дават описание на всички събития от Неговия живот, които намираме в евангелията – Неговите чудеса, твърдения, разпъване на кръст и възкресение. Това означава, че библейските описания за живота на Исус са циркулирали по време на живота на стотици хора, които са били свидетели на събитията свързани с Неговото служение. Евангелският автор Лука твърди, че е получил своите описания за живота на Исус от свидетели, които са все още живи (Лука 1:1-4).

В своята забележителна книга Jesus and the Eyewitnesses Ричард Баукъм привежда множество исторически доказателства, за да демонстрира, че по времето когато евангелията са писани все още е имало множество добре познати живи свидетели на учението и живота на Исус. Те са ги запомнили и са останали активни в обществения живот на църквите през целия си живот служейки като постоянни източници и гаранти на истината на тези разкази. Баукъм използва доказателства от самите евангелия, за да покаже, че техните автори назовават своите свидетели-източници в текста, за да уверят читателите си в достоверност на своите описания.

Марк например казва, че човекът, който помогнал на Исус да носи кръста си към Голгота „е баща на Александър и Руфа” (Марк 15:21). Няма причина авторът да включи тези имена освен ако читателите му ги знаят или имат достъп до тях. Марк казва: „Александър и Руф са свидетели за това, което ви казвам ако желаете да ги питате.” Павел също призовава читателите си да се допитат до живите свидетели ако искат да проверят истинността на това, което казва за събитията свързани с живота на Исус (1 Кор. 15:1-6)[8]. Павел споменава една група от 5000 свидетели, които едновременно са видели възкръсналият Христос. Не можете да напишете подобно нещо на документ предназначен за публично четене освен ако наистина няма живи свидетели, чийто свидетелства са в съгласие и които биха могли да потвърдят това, което авторът казва. Всичко това убедително оборва идеята, че евангелията са били анонимни, колективни, еволюиращи устни традиции. Те са били устни истории взети от устата на живите свидетели, които са запазили думите и делата на Исус с големи детайли.

Не само привържениците на Исус са били живи. Живи са били и мнозина странични свидетели, официални лица и противници, които действително са Го чували да поучава, виждали са Неговите действия и са наблюдавали как умира. За да могат такива измислени, нереални описания на събитията да впечатлят въображението на публиката е било необходимо всички свидетели (както и техните деца и внуци) да са мъртви. Те не трябва са налични, за да не са в състояние да противоречат или да опровергаят налагането на лъжливата история. Евангелията са били написани прекалено скоро, за да е възможно това да се случи.

По този начин би било невъзможно за тази нова вяра да се разпространява по начина, по който тя е правела това ако Исус никога не е казвал и правил нещата описани в евангелията. Павел е можел с увереност да твърди пред държавните власти, че събитията от живота на Исус са обществено достояние: „Тези неща не са се случили в някой ъгъл,” казва той на цар Агрипа (Деяния 26:26).  Хоратра от Ерусалим са били там – те са били в тълпата, която е слушала и гледала Исус. Новозаветните документи не биха могли да кажат, че Исус е бил разпънат докато е имало хиляди живи хора, които са знаели, че това не е така. Ако не е имало Негови явявания след смъртта Му, ако не е имало празен гроб, ако не са съществували подобни твърдения каквито тези публични християнски документи са твърдели, че са се случили, християнството никога не би могло да установи себе си. Слушателите просто биха се изсмели на разказите.

Четирите канонични евангелия са били написани много по-рано от т. нар. гностични евангелия. Евангелие на Тома, най-известния от гностичните документи, е преведено от сирийски и учените са показали, че сирийската традиция в Тома може да бъде датирана най-рано от 175 г. сл. Хр., повече от 100 години след като каноничните евангелия вече са били широко използвани[9]. Адам Копник в The New Yorker пише, че гностичните евангелия са били толкова късни, че те „…не са по-голямо предизвикателство към евангелската вяра отколкото откритието, на един документ от 19 век написан в Охайо и защитаващ крал Джордж би бил предизвикателство за американската демокрация[10].”  Евангелията на Матей, Марк, Лука и Йоан обаче са били приети за авторитетни свидетелски описания почти веднага. Ние можем да видим как Ириней Лионски пише около 160 г., че има четири и само четири евангелия. Широко разпространената идея от „Шифърът на Лонардо,” че император Константин определил новозаветния канон отхвърляйки по-ранните и предполагаемо по-достоверни гностични евангелия просто не е вярна[11].

Що се отнася до „Шифърът на Леонардо” хората знаят, че книгата и филмът са измислица, но мнозина намират за достоверна историчката обстановка, която авторът, Дан Браун, твърди, че е вярна. Бестселърът описва Константин през 325 като постановяващ, че Исус е божествен и потискащ всички доказателства, че Той е бил просто един човешки учител. Дори в документи като писмата на Павел към Филипяните обаче, което всички историци датират на не повече от 20 години след смъртта на Христос, ние виждаме, че християните са почитали Исус като Бог (Филипяни 2). Вярата в божествеността на Христос от самото начало била част от динамиката в растежа на ранната църква. Един историк коментира: „(Дан Браун казва), че император Константин е наложил една изцяло нова интерпретация на християнството на събора в Никея през 325 г. Т.е. той постановил вярата в божествеността на Исус и подтиснал всички доказателства за Неговата човечност. Това означавало, че християнството победило религиозната надпревара в Римската империя чрез употребата на сила вместо чрез своята привлекателност. Като исторически факт Църквата победила съревнованието дълго преди това време, преди да притежава каквато и да е сила, когато все още било спорадично преследвано. Ако един историк е циничен би могъл да каже, че Константин избрал християнството понеже то вече било победило и той искал да подкрепи победителя[12].”

Съдържанието е прекалено непродуктивно за евангелията, за да бъдат те легенда

Теорията, която мнозина днес приемат е, че евангелията са били написани от водачите на ранната църква, за да рекламират своята политика, да консолидират силата си и да изградят своето движение. Подобна теория изобщо не отговаря на това, което всъщност откриваме в евангелията.

Ако това популярно виждане беше вярно бихме очаквали да срещнем множество места в евангелията където Исус взема страна в актуални за ранната църква спорове. Твърди се, че това е начинът, по който евангелията са били оформени от ранните християнски водачи, за да подкрепят тяхната партия. Ние обаче не откриваме нищо подобно. Знаем например, че един от най-големите спорове в ранната църква бил свързан с вярата на някои, че езическите християни трябва да бъдат задължени да се обрязват. В светлината на този значим спор е забележително, че никъде в евангелските описания Исус не казва нищо за обрязването. Най-вероятната причина Исус да мълчи по този въпрос е, че ранната църква не се е чувствала свободна да измисля неща и да слага в устата на Исус думи, които Той не е казвал.

Защо е било необходимо водачите в ранната църква да измислят историята за разпятието ако тя не се е случила? Всеки слушател на евангелията, както в еврейската така и в езическата култура, веднага би заподозрял, че човек, който е разпънат на кръст е престъпник без значение, че разказвачите твърдят обратното. Защо биха измислили християните разказа за Исус, Който се моли на Отец в Гетсиманската градина ако е възможно да не изпълни Своята мисия? Или защо биха измисли тази част от историята на разпъването, в която Той вика към Бога питайки Го защо Го е изоставил? Тези неща единствено биха засегнали или дълбоко смутили перспективните обръщенци през 1 век. Те биха заключили, че Исус е слаб и че е подвел Своя Бог. Защо биха измислили жените като първи свидетели на възкресението в едно общество, в което жените притежавали толкова нисък статус, че свидетелствата им не били приемани като доказателства в съда[13]?  Много по-голям смисъл би имало (ако измисляме историята) да изберем мъже-водачи като свидетели когато Исус е излязъл от гроба. Единствената достоверна причина всички тези инциденти да са записани е, че те действително са се случили.

Освен това защо апостолите – евентуалните водачи на ранната църква – постоянно са описвани като малки, завиждащи, твърде бавно схващащи и накрая като страхливци, които със своите действия или бездействие предават своя учител? Ричард Баукъм изказва подобни аргументи във връзка с описанието на отричането на Петър от Исус, при което той дори проклина своят учител (Марк 14:71). Защо някой в ранната църква би пожелал да опише по този начин своят най-важен водач? Никой не би измислил подобна история и дори ако тя е била истина, твърди Баукъм, никой не би дръзнал да я припомни освен самият Петър или някой упълномощен от Петър и черпещ информация от него за това, какво наистина се е случило[14].

Едно сравнение с гностичните евангелия отново е забележително. Евангелието на Тома и другите подобни документи изразяват една философия наречена гностицизъм, в която света е едно мрачно, зло място, от което нашите духове трябва да бъдат избавени чрез тайно просвещение или „гносис.” Това отговаряло много добре на светогледа на гърците и римляните, но е напълно различно вижданията на еврейския свят през 1 век, от който Исус бил част[15]. Противно на „Шифърът на Леонардо” и други подобни описания не каноничните, а гностичните евангелия евангелия са сграбчили „силните на деня” в древния свят. Каноничните евангелия със своето положително виждане за материалното творение и ударението си върху бедните и подтиснатите са обиждали доминиращото виждане в гръко-римския свят. Каноничните евангелия не само, че ни дават една много по-исторически достоверна картина на това какъв в действителност е бил истинският Исус, но и смело са предизвиквали светогледите на своите гръцки и римски читатели.

Литературната форма на евангелията е прекалено детайлна, за да бъдат легенди

К.С. Луис бил литературен критик на световно ниво. Относно своя прочит на евангелията той отбелязва: „Чел съм поеми, романси, литература описваща видения, легенди и митове през целия си живот. Зная как изгледат те. Не познавам нито една подобна на това. За тези (евангелията) текстове има само две възможности. Те или са репортажи…или някой неизвестен (древен) автор…без известни предшественици или наследници изведнъж е предвидил цялата техника на модерния новелистичен разказ…[16]

Луис има предвид, че древната белетристика няма нищо общо с модерната. Съвременната е реалистична. Тя съдържа детайли и диалози и се чете като описание на свидетел. Този жанр обаче се е развил едва през последните 300 години. В древността романсите, епоса или легендите били различни – детайлите били малко и били споменавани единствено ако показвали развитието на характера или движение в разказа. Това е причината ако четете „Беолф” или „Илиада” да не откривате как героите забелязват дъжда или заспиват с въздишка. В съвременните новели детайлите са добавяни, за да създадат една аура на реализъм, но това никога не се случва в древната белетристика.

Евангелските описания не са измислица. В Марк 4 ни се казва, че Исус е заспал на една възглавница посред бурята в лодката. В Йоан 21 ни се казва, че лодката на Петър била на 100 ярда във водата когато видял Исус на брега. След това той скача във водата и заедно хващат 153 риби. В Йоан 8 докато Исус слуша хората, които описват как жената е била хваната в прелюбодейство, се казва, че Той пише нещо с пръста си по земята. Не ни е казано какво рисува или защо го прави. Нито един от тези детайли не е по никакъв начин важни за разказа или за развитието на характерите. Ако вие или за пишехме интересна история за Исус бихме включили подобни детайли, за да предадем реализъм на историята. Но подобен вид литература е била неизвестна през 1 век. Единството обяснение за причината един древен автор да спомене възглавницата, 153 риби и пишенето в праха е понеже тези детайли са били съхранени в паметта на свидетелите.

Ричрад Баукъм е събрал доста изследвания от психолози за белезите на паметта, която си припомня нещо. Той разглежда белезите на свидетелските описания на събития и как те се различават от спекулативните или измислените описания или от съставната историческа реконструкция. Паметта е избирателна – тя се фокусира върху уникални или последователни събития, тя запазва маловажни детайли (както отбелязва Луис) тя заема ограничена позиция от конкретно място вместо на всезнаещ разказвач и дава сигнали за често припомняне[17]. След това Баукъм показва, че същите тези белези могат да се открият и в евангелските разкази. Живи и важни събития могат да останат с вас в продължение на десетилетия ако често ги припомняме и/или разказваме. Фактор е и факта, че от учениците в древния свят  се е очаквало да запаметяват учението на своя учител и че много от думите на Исус са представени във форма, която всъщност е имала за цел да бъде запаметена и имаме всички основания да вярваме на подобни описания.

Баукъм гледа освен това и към антропологията за доказателства, че евангелските автори не са се чувствали свободни да променят или измислят думите или събитията в живота на Исус. Критичните учени от началото на 20 век са предполагали, че ранните християни са използвали относително флуиден процес за предаване на популярни истории и че са се чувствали свободни да променят историите от миналото, така че да съответстват на съвременната ситуация. Баукъм обаче цитира изследването на Жан Вансина на традициите в примитивните африкански култури, в които измислените легенди и историческите описания ясно са разграничавани едно от друго и се полага много по-голяма грижа за точно запазване на историческите описания. Тези открития подкопават едно критическо научно изследване на евангелията продължило 100 години.

Изследователите на евангелията от времето на критиката на формата насам (вярват), че ранните християни при предаването на традициите свързани с Исус не са правили каквато и да е разлика между миналото време на историята на Исус и тяхното собствено настояще понеже обществата предаващи информация устно не правят подобна разлика. Това не е вярно[18].

Докато пиша днес изглежда има потоп от това, което Дейвид ван Биена от списание Тайм нарича „библейски ревизионизъм” следващ стъпките на Дан Браун и „Шифърът на Леонардо.” Той споменава скорошното твърдение, че е открит гробът на Исус и че Исус се е оженил за Мария Магдалена и е имал деца. Други учени са публикували книги претендиращи за подобни нови прозрения почерпани от гностическите евангелия. Изглежда се задават и още. Ван Биема цитира Лин Гарет, главен религиозен редактор на Пъблишър Уикли, който говори за това, което нарича „ефектът на Шифърът на Леонардо.” „Спекулативните история присъстваха и преди „Шифърът на Леонардо,” казва Гарет. „Но те не оглавяваха списъка с бестселъри и авторите им не се появяваха в The daily show[19].”

Всички тези ревизионистки истории напълно пренебрегват растящия брой научни изследвания, които показват, че е имало много голям брой свидетели на живота на Исус живели години след това. Както известно отбелязва английският учен Винсънт Тейлър ако скептиците за Библията са прави „учениците трябвало да бъдат пренесени в небето веднага след възкресението[20].” Това е единственият начин легендарните елементи да влязат в историята за Исус по времето когато евангелията са били написани, но не това се е случило. Така, иронично, докато популярните медии рекламират описания за живота на Исус  основаващи се на изключително скептични библейски изследвания появили се преди едно столетие действителните основи на тези изследвания бързо се рушат[21].

„Не можем да вярваме на Библията културно”

Когато преди преди почти 20 години за прът път дойдох в Ню Йорк Сити най-големият проблем, който Хората имаха с Библията беше свързан с това, което току що разгледахме – науката и историята. Днес нещата донякъде са се променили. Сега срещам повече хора, които са отблъснати от това, което те наричат остаряло и назадничаво учение на Библията. Изглежда че тя подкрепя робството и подчинението на жените. Тези позиции се струват толкова грозни на съвременните хора, че на тях им е трудно да приемат която и да е друга част от библейското послание.

В ранните дни на „Изкупителя” аз прекарвах много време с хора, които четяха Библията за първи път. В резултат на това аз постоянно отговарях на хора, които се препъваха в някой особено отблъскващ стих. Спомням си един чернокож млад артист, който дойде при мен след служба. Той току що беше открил стиха „роби, покорявайките се на господарите си” (Ефесяни 6:5 и сл.) и почти не беше в състояние да говори. Ето как посъветвах него и други хора за това как да подхождат към текстове, които им се струват отворени за възражения или отблъскващи.

Много хора просто инстинктивно бягат щом открият подобен библейски пасаж. Съветвам ги вместо това да се успокоят и да опитат няколко различни перспективи свързани с въпроса, който ги тревожи. По този начин те могат да продължат да четат и да извлекат полза от Библията дори ако продължават да се борят с някои от нейните концепции.

Една възможност, която аз ги подтиквам да проверят е дали пасажът, който ги притеснява да не учи това, което на тях им се струва, че учи. Много от текстовете, които хората намират за обидни могат да бъдат изяснени с добър коментар, който поставя въпроса в исторически контекст. Вземете например текста: „Роби покорявайте се на господарите си.” Обикновения читател днес веднага, и разбираемо, мисли за африканската търговия с роби през 18 и 19 век или за трафика на хора или за сексуалното робство практикувано на много места днес. След това ние приемаме, че текста учи, че подобно робство е позволено, дори пожелателно.

Това е класически случай на пренебрегване на културната и историческа дистанция между нас и писателите и читателите на оригиналния текст. В Римската империя през 1 век когато е бил написан Новия Завет не е имало голяма разлика межу робите и обикновения свободен човек. Робите не е можело да се различат по раса, говор или облекло. Те са изглеждали като всеки друг и не са били изолирани от останалата част от обществото по никакъв начин. От финансова гледна точка робите са имали същите доходи както и свободните работници и по този начин не са били необичайно бедни. Освен това робите са можели да натрупат достатъчно личен капитал, за да се откупят. Най-важно от всичко, много малко роби са били такива до живот. Повечето са имали основателна надежда, че ще бъдат освободени след 10-15 години или най-много до края на 30-те си години[22].

За разлика от това робството в новия свят било по-систематично и хомегенно брутално. Това било робство на „движими вещи,” при което цялата личност на роба била собственост на неговият господар – той или тя е можел да бъде изнасилен или убит по волята на господаря си. При по-старото основано на връзка или договор робство единствено продуктивността на роба – неговото време и умения – били собственост на господаря му и при това временно. Африканското робство обаче било основано на раса и обичайната му форма била доживотна. Освен това африканската търговия с роби била започната и попълвана чрез отвличане. Библията безусловно осъжда отвличането и трафика на роби (1 Тимотей 1:9-11, ср. Втор. 24:7). Следователно макар ранните християни да не са провеждали кампании за пълно освобождаване на робите следващите поколения християни направили това когато се изправили пред робството от новия свят, което не можело по никакъв начин да се съвмести с библейското учение[23].

Някои текстове не учат това, което изглежда, че учат на пръв поглед. Някои хора обаче са изучавали внимателно конкретни библейски текстове и са започнали да разбират какво те учат и все пак ги намират за отблъскващи и назадничави. Какво трябва да направим тогава?

Аз приканвам хората да размислят, че техните проблеми с някои текстове може да са основани на непроверени вярвания в превъзходството на техния исторически момент над всички останали. Ние не трябва да универсализираме нашето време повече отколкото да универсализираме своята култура. Помислете за идеята криеща се зад самата дума „назадничав.” Да отхвърляме Библията като назадничава означава да примеме, че сега ние сме достигнали до един окончателен исторически момент, от който може да бъде определено всичко, което е назадничаво и прогресивно. Тази вяра със сигурност е точно толкова ограничена и ексклузивна колкото и вижданията на Библията, които смятате за обидни.

Помислете за вижданията на съвременните британци и как те се различават от тези на техните предци англосаксонците от преди 1000 години. Представете си, че двете групи четат Библията и достигат до евангелието според Марк, глава 14. Първо те четат, че Исус твърди, че е Човешкият Син, Който ще дойде заедно с ангели в края на времето, за да съди целия свят според Своята правда (ст. 62). След това те четат, че Петър, водещият апостол, който се отрича от Своя учител и дори накрая Го проклина, за да спаси кожата си (ст. 71). По-късно обаче Петър получава прошка и е възстановен като водач (Марк 16:7; Йоан 21:15 и сл.). Първата история ще накара съвременните британци да потреперят. Тя звучи толкова осъдително и ексклузивно. Те обаче ще харесат историята за това как дори Петър може да бъде възстановен и да му бъде простено. Първата история изобщо няма да смути англосаксонците. Те са знаели много добре, че идва Ден на съда и се радват да получат повече информация за него! Те обаче биха удивени от втората история. Нелоялност и предателство като това на Петър никога не трябва да бъдат прощавани според техните разбирания. Такъв човек не заслужава да живее колко повече да стане водещ ученик. Те биха били толкова отвратени от това, че биха могли да захвърлят Библията и да не прочетат и ред повече от нея.

Разбира се, ние мислим за англосаксонците като за примитивни хора, но някой ден някои други хора ще мислят за нас и за доминиращата ни култура по същия начин. Как можем да използваме нашия собствен времеи стандарт за „прогресивно” както мерило, според което да решаваме коя част от Библията е валидна и коя не е? Много от вярванията на нашите предшественици сега ни изглеждат глупави и дори смущаващи. Нашите внуци също ще намерят много от нашите собствени виждания за остарели. Няма ли да е трагично ако отхвърлим Библията заади едно вярване, което скоро може да изглежда доста неубедително или дори погрешно? Да се отдръпнем от християнството понеже част от учението на Библията е обидно за нас означава да приемем, че ако има Бог Той не трябва да мисли нищо, което да не ни харесва. Има ли смисъл такова приемане?

Има още един съвет за хората, които се борят с някое от ученията на Библията. Ние трябва да се убедим, че правим разлика между големите теми и послания на Библията и нейните по-второстепенни учения. Библията говори за личността и делото на Христос както и за това как трябва да се отнасяме към вдовиците в църквата. Първата от тези теми е много по-фундаментална. Без нея второстепенното учение просто няма смисъл. Следователно ние трябва да разглеждаме ученията на Библията в техния удачен ред.

Нека да вземем за пример една гореща днес тема. Ако кажете: „Не мога да приема това, което Библията казва за ролите на мъжете и жените” вие трябва да помните, че самите християни се различават относно това какво означават някои текстове както и относно много, много други неща. Всички те обаче изповядват, според думите на Апостолската изповед, че Исус е възкръснал от мъртвите на третия ден. Не се безпокойте за ролите на мъжете и жените докато не разберете какво мислите за централните учения на вярата.

Можете да кажете: „Но аз не мога да приема Библията ако това, което тя казва за мъжете и жените е остаряло.” Бих отговорил на това с въпрос – искате да кажете, че понеже не харесвате това, което Библията казва за ролята на половете Исус не може да е бил възкресен от мъртвите? Сигурен съм, че не бихте настоявали на подобна глупост. Ако Исус е Божия Син тогава ние трябва да приемем Неговото учение сериозно, включително Неговата увереност във верността на цялата Библия. Ако Той не е Този, Който твърди, че е защо изобщо да ни е грижа за другите неща, които Библията казва?

Мислете за това по следния начин. Ако се спускате по плиткия край на библейския басейн където има множество спорове свързани с тълкуването можете да се ударите. Но ако се гмурнете в центъра на басейна където съществува консенсус – относно божествеността на Христос, Неговата смърт и възкресение – ще бъдете на сигурно място. Поради тази причина е важно да разгледате основните твърдения на Библията за това Кой е Исус и дали Той е възкръснал от мъртвите преди да я отхвърлите заради някои по-малко централни и по-спорни учения.

Заслужаваща доверие Библия или покорен Бог?

Ако оставим непроверените си вярвания да подкопаят нашата вяра в Библията цената може да бъде по-висока отколкото си мислим.

Ако не вярваме достатъчно на Библията, за да я оставим да предизвика и коригира нашето мислене как би било възможно да имаме лична връзка с Бога? Във всяко истинско лично отношение другият трябва да е в състояние да ви противоречи. Например ако на съпругата не е позволено да противоречи на своя съпруг двамата просто нямат интимна връзка. Помните ли (двата!) филма за Жените на Степфорд? Съпрузите от Степфорд, Кънектикът, решават да превърнат съпругите си в роботи, които никога не престъпват тяхната воля. Една степфордска съпруга е чудесно отстъпчива и красива, но никой не би описал подобен брак като интимен или личностен.

Какво се случва ако премахвате от Библията всичко, което засяга вашата чувствителност и противоречи на волята ви? Ако избирате и вземате това, което искате да вярвате и отхвърляте останалото, как бихте могли да имате Бог, Който някога би ви противоречал в нещо? Вие ще имате един степдордски Бог! Един Бог, който като цяло е измислен от самите вас, не е Бог, с когото имате лични и истински отношения. Единствено ако Бог може да каже неща, което да ви ядосат и да ви накарат да се борите (както в едно истинско приятелство или брак!) вие ще знаете, че сте намерили един истински Бог, а не продукт на вашето въображение. По този начин една авторитетна Библия не е враг на личните отношения с Бога. Тя е предварително условие за тях.

[1] Цитирано в ревюто на Christ the Lord: Out of Egypt by George Sim Johnston in The Wall Street Journal, November 12–13, 2005.

[2] Например известният аргумент за божествеността на Христос: „Лъжец, луд или Господ?” – не работи освен ако не може да бъде доказано, че Исус наистина е твърдял, че е божествен. К. С. Луис излага аргумента в неговата класическа форма: „Един човек, който е просто човек и казва нещата, които Исус е казвал не може да е велик морален учител. Той или е луд – подобно на човек, който казва, че е пържено яйце – или самият дявол от ада. Трябва да направите своя избор. Той или е бил, и е, Божия Син, или пък е луд или нещо по-лошо. Можете да го обявите за глупак или да паднете пред нозете Му и да Го наречете Господ и Бог. Но нека да не казваме тази глупост, че Той е бил велик морален учител.”  (Mere Christianity, Book 2, Chapter 3.). Проблемът с този аргумент е, че той приема, че библейския разказ за думите на Исус е достоверен. Това изисква доказателство, че Библията е исторически достоверна, поне най-общо. Едно по-добро представяне на този аргумент би било: „Лъжец, луд, легенда или Господ.” Докато не покажем, че образът на Исус представян в Библията не е напълно легендарен известният аргумент не е ефективен.

[3] Семинарът Исус използва :критерия на двойното несъответствие” като начин да установи историческата валидност на един библейски текст. Т.е., те твърдят, че можем да бъдем сигурни, че един пасаж е евангелията е исторически достоверен ако неговото учение не може да идва или от юдаизма от 1 век или от ранната църква. Следователно той трябва да противоречи на това, което наем за доминиращите вярвания на юдаизма от 1 век или на християнството. (В противен случай не можем да бъдем сигурни, че пасажът не е измислен в подкрепа на едно доминиращо вярване.) Но подобно приемане мята, че Исус не е бил повлиян от своето еврейско наследство и че Той не може да е оставил и следа в Своите ученици. Поради невероятността на това все повече библейски учени остро критикуват работата на Семинара Исус като ненужно критичен и предубеден по отношение на евангелията.

[4] Тук аз не се опитвам да твърдя, че Библията е изцяло достоверна, а единствено, че нейното представяне на живота и учението на Исус е историческо достоверно. Ако това е така тогава ние можем да направи заключение за това Кой е бил Исус от информацията, която намираме там. Ако в края на краищата ние положим вярата си в Исус тогава Неговото виждане за Библията ще стане наше. Говорейки лично аз приемам цялата Библия за достоверна не понеже съм в състояние по някакъв начин да „докажа” фактологично всичко в нея. Аз я приемам понеже вярвам в Исус и това е било Неговото виждане за Библията.

[5] Научен и четлив отговор на „Шифърът на Леонардо” е  Ben Witherington, The Gospel Code (IVP, 2004). Начинът, по който Уитърингтън  оборва  историческите приемания на „Шифърът на Леонардо” е унищожителен.

[6] Съществува голямо и растящо количество много добро научно изследване, което защитава историческата достоверност на евнагелията. За по-подробно представяне от това, което можем да предложим тук виж следните важни книги: Richard Bauckham, Jesus and the Eyewitnesses (Eerdmans, 2006), N. T. Wright, Jesus and the Victory of God (Fortress, 1998) and The Resurrection of the Son of God (Fortress, 2003), C. Blomberg, The Historical Reliability of the Gospels (IVP, 1987) и The Historical Reliability of John’s Gospel (IVP, 2002), както и по-популярните и стари  F. F. Bruce, The New Testament Documents: Are They Reliable? (Eerdmans, преиздадена през 2003 с предговор от Н. Т. РАйт). Голяма част от най-скептичната критика на Библията се оказва основана не на сериозно историческо изследване, а на силното влияние на философски предубеждения (например алтернативни вярванияІ. За анализ на подобни философски влияния виж  C. Stephen Evans, The Historical Christ and the Jesus of Faith (Oxford University Press, 1996), и Alvin Plantinga, “Two (or More) Kinds of Scripture Scholarship,” Warranted Christian Belief (Oxford University Press, 2002).

[7] На практика всички историци са съгласни с това днес. През 18 и началото на 19 век европейските учени били силно поваляни от просвещенският рационализъм и поради тази причина пристъпвали към библейския текст с предубеждението, че чудесата в евангелията са били добавени много по-късно от първоначалните „фактологични” описания. Понеже знаели, че легендарните описания на исторически събития се формират дълго време след събитията те приели, че евангелиста трябва да са написани поне 100 години след смъртта на Исус. Но откритите през миналия век доказателства от манускрипти са принудили дори най-критичните учени да заключат, че те с а били написани много по-рано. За достъпно разглеждане на датировката на различните новозаветни документи (вкл. евангелията) виж  F. F. Bruce, The New Testament Documents: Are They Reliable?, с предговор на известният учен Н. Т. Райт  Виж също  Paul Barnett, The New Testament. Повечето биха казали, че Марк е написан през 70-те години, а Йоан през 90-те. Това има смисъл и по този начин те биха били написани по времето когато апостолите и другите очевидци са започнали да умират, но все още мнозина от тях са били живи, за да могат да бъдат попитани. (Виж твърдението на Лука в Лука 1:1-4).

[8] Richard Bauckham, Jesus and the Eyewitnesses, глави 2, 3, и 6. Освен това в гл. 4 Баукъм предлага подробен анализ на имената на героите в евангелските истории. Той заключава, че те отразяват видовете имена на евреите в Палестина преди разрушението на Ерусалим през 70-те, а не много по-различните имена в еврейската диаспора след 70-те. Заключението е, че е твърде невероятно евангелските истории да водят началото си от по-късните християнски общности извън Палестина.

[9] N. T. Wright, Simply Christian (Harper, 2006), p. 97.

[10] Гопник добавя: “Тяма нови вярвнаия, нови аргументи и сус сигурност няма нови доказателства в паписрусите, кото биха накарали да се усъмни някой, който вече не се съмнява.” Той говори за гностическия текст Евангелието на Юда. Виж “Jesus Laughed,” The New Yorker, April 17, 2006.

[11] Повече за формирането на новозаветния канон виж Bruce M. Metzger, The Canon of the New Testament: Its Origin, Development, and Significance (Oxford University Press, 1987). За по-кратко разглеждане виж David G. Dunbar, “The Biblical Canon,” in Hermeneutic, Authority, and Canon, D. Carson and J. Woodbridge, eds. (Zondervan, 1986).

[12] C. John Sommerville, The Decline of the Secular University, pp. 105–106.

[13] We will pay more attention to this feature of the gospel narratives in Chapter 12

[14] Bauckham, Eyewitnesses, pp. 170–78.

[15] Wright, Simply Christian, p. 97.

[16] C. S. Lewis, Christian Reflections, Walter Hooper, ed. (Eerdmans, 1967), p. 155.

[17] Bauckham, Eyewitnesses, pp. 324–346.

[18] Пак там., p. 273.

[19] David Van Biema, “Rewriting the Gospels,” Time, March 7, 2007.

[20] Vincent Taylor, The Formation of the Gospel Tradition 2nd ed. (Macmillan, 1935), p. 41. Also quoted and commented on in Bauckham, p. 7.

[21] В своята книга Баукъм призовава новозаветното научно изследване ясно да скъса с по-стария, много скептичен подход към Библията наричан „критка на формата” и свързван най-вече с Рудолф Бултмън. Дали това скоро ще се случили или е врпос на мнеие. Но книги като тези ан Баукъм и Райт отварят вратата за мнозина по-млади учени, които са по-отворени за доказателствата, че на Библията може да се вярва. За интересно описание на историческия произход  на скептичното библейско изследване виж

Hans Frei, The Eclipse of Biblical Narrative (Yale University Press, 1974). За едно въведение в това как скорошното научно изследване е станало много по-малко скетично от по-старото научно изследване виж Craig Blomberg, “Where Do We Start Studying Jesus?” в  Jesus Under Fire: Modern Scholarship Reinvents the Historical Jesus, M. J. Wilkins and J. P. Moreland, eds. (Zondervan, 1995). Най-доброто еднотомно изследване на скорошното научно изследване на Исус е  B. Witherington, The Jesus Quest, 2nd ed. (IVP, 1997). Интересен приемер за това с колко по-голямо уважение се отнася научното изследване е Джон Мейър, авторът на масивната трилогия  A Marginal Jew: Rethinking the Historical Jesus. То е умерен учен, който отхвърля някои библейски текстове като исторически съмнителни. Все пак той унищожително критикува по-стария скептицизъм и показва, че всички основни линии на традиционното виждане за делата и думите на Исус могат да бъдта вярвани на основата на историческото изследване.

[22] Виж  Murray J. Harris, Slave of Christ: A New Testament Metaphor for Total Devotion to Christ (IVP, 1999), pp. 44, 70. Виж също  Andrew Lincoln, Ephesians, Word Bible Commentary, 1990, pp. 416–17: “Съвременните читатели на Библията трябва да се освободят от някои предположения за робството през 1 век, вкл. че е съществувала голяма разлика межсу положението на робите ис вободните хора…и че всички роби са желаели да се осовободят….Съществува значително припокриване в статуса между робите и свободните в римското и гръцкото общество. Робите на гръцките господари можелид а притежават собственост, вкл. свои собствени роби и да получат позовление да поемат нагажименти в допълнение към своите задължения акто роби…Често е било в интерес на господаря да ги освободи понеже техния труд би излизъл по-евтино ако те са свободни….Макар без съмнение да съществували повече от достатъчно приемери за жестокост, бруталност и несправедливост като цяло между робите не съществувало напрежение.”

[23] Макар да е било модерно това да се отрича антиробските учения започват да се появяват в хрситиянството скоро след падането на Рим уи са съпътствани от последващото му пълно изчезване навсякъде освен в периферията на хриситиянска Европа. Когато европейците след това отново въвели робството в новия свят те направили това пред лицето на упорита съпротива от страна на папата, факт, който доскоро удобно е бил „изгубен” от историята. Накрая, премахването на робстовто от новия свят е било започнато и осъществено от християни-активисти…Робството някога е било почти универсално за всички общества, които можели да си го позволят и единствено на запад то се е натъкнало на значителна опозиция, която е довела до неговото изчезване (Rodney Stark, For the Glory of God, Princeton University Press, 2004, p. 291).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s