Основания за Бога – 7


ОБОРИЛА ЛИ Е НАУКАТА ХРИСТИЯНСТВОТО

от Тимъти Келър

index

„Моето научно образование прави трудно, ако не и невъзможно, за мен да приема твърденията на християнството,” казва Томас, млад студент по медицина. “Понеже вярвам в еволюцията аз не мога да приема преднаучното библейско описание за началото на живота.”

“И библията е пълна с описания на чудеса,” добавя Мишел, студентка по медицина. “Те просто не може да са се случили.”

Бестселърите на Ричард Доукинс, Даниел Денет и Сам Харис твърдят, че науката като цяло и по-конкретно еволюционната теория, е направила християнството ненужно и остаряло. Доукинс казва: “Макар атеизмът да е бил логически приемлив и преди Дарвин, Дарвин е направил възможно човек да бъде интелектуално задоволен атеист[1].” В “Делюзията Бог” той отива много по-далеч. Той твърди, че човек не може да мисли научно интелигентно и все пак да се придържа към някакви религиозни вярвания. Или едното или другото. За да подкрепи своята теза той посочва, че едно изследване от 1998 показва, че едва 7% от американските учени в Националната академия на науките вярват в личностен Бог[2]. Това е доказателство, че колкото по-интелигентен, рационален и научно мислещ човек сте толкова по-малко сте способен да вярвате в Бога.

Прав ли е Доукинс? Дали като цяло науката е оборила християнската вяра? Трябва ли да избираме между това да мислим научно и да вярваме в Бога?

Научно невъзможни ли са чудесата?

Първата причина, поради която много хора смятат, че науката е оборила традиционната религия е, че повечето част от големите религии вярват в чудеса, намесата на Бог е естествения ред. Чудесата са особено важни за християнската вяра. Християните ежегодно празнуват чудесата на въплъщението, раждането на Исус и на телесното възкресение на Исус от гроба. Новият Завет е пълен с описания на чудеса, които Исус е извършил по време на Своето служение. Научното недоверие към библията започва с просвещенската вяра, че чудесата не могат да бъдат примирени с едно модерно, рационално виждане за света. Въоръжени с това убеждение учените се обръщат към библията и казват: “Описанията на библията не могат да бъдат верни понеже съдържат толкова много чудеса.” Предположението лежащо зад една такава схема е: “Науката е доказала, че няма такова нещо като чудеса[3].” Но зад това приемане се крие един скок на вяра. Едно нещо е да кажем, че науката е екипирана да изследва единствено естествените причини и не може да говори за нищо друго. Съвсем друго е да се настоява, че науката е доказала, че не е възможно да съществуват други причини.

Джон Макуайър пише: “Науката изхожда от предположението, че всяко събитие, което се случва в света може да бъде обяснено посредством други събития…също толкова иманентни и принадлежащи на този свят. (Така)…чудесата са несъвместими с нашето модерно разбиране както за наука така и за история[4].” Макуайър е напълно прав да твърди, че когато изучава даден феномен ученият трябва винаги да предполага, че съществува естествена причина. Причината за това е, че естествените причини са единствените, които неговата методология може да изследва. Съвсем друго е да се настоява, че науката е доказала, че не може да има никакъв друг род причини. Не би могъл да съществува експериментален модел за проверка на твърдението: “Не е възможна никаква свръхестествена причина, за който и да е естествен феномен.” Следователно това е едно философско приемане, а не научно откритие. В крайна сметка аргументът на Макуайър е кръгов. Той казва, че науката, чрез своята природа, не може да открие или да изследва свръхестествени причини и следователно, такива причини не съществуват. Философът Алвин Плантинга отговаря: “Вероятно Макуайър има иска да каже, че самата практика на науката изисква човек да отхвърля идеята за Бог възкресяващ някой от мъртвите….Този аргумент…е подобен на твърдението на пиян човек, който настоява, че трябва да търси изгубените си ключове на светлината на лампите понеже там светлината е по-добра. Тъй като е много по-трудно да ги намери в тъмнината той твърди, че те трябва да са на светло[5].”

Другото скрито приемане в твърдението: “Не е възможно да се случват чудеса” е “Не може да съществува Бог, който да върши чудеса.” Ако има Бог Създател няма нищо нелогично във възможността да се случват чудеса. Все пак ако той е създал всичко от нищо за него едва ли би било проблем да преподреди част от творението както и когато пожелае. За да бъдете сигурни, че чудеса не могат да се случат би трябвало да сте убеден без всякакво съмнение, че не съществува Бог. А това е едно твърдение на вяра. Съществуването на Бога не може да бъде нито доказано нито отречено.

В конфликт ли е науката с християнството?

Днес широко се вярва, че се води война между науката и религията. Една от причините за това мнение е, че медията има изгода да отразява новини и събития като сблъсък между добрите и лошите. Тя широко отразява битките между светските и религиозните хора свързани с изучаването на еволюцията в училищата, изследването на стволовете клетки, раждането инвитро и много други области на науката и медицината. Тези битки правят да изглежда достоверно твърдението на Доукинс, Харис и други, че въпросът стои “или-или” – можете да бъдете или учен и рационалист или религиозен човек. През годните, през които служа в “Изкупителят” съм говорил с много научно образовани хора и биолози, които имат здрави ортодоксални вярвания. Един млад студент по медицина ми каза: “Библията отрича еволюцията, която се приема от по-голямата част от образованите хора. Ужасно ме притеснява това, че много християни поради своята вяра в Библията могат да развият едно толкова антинаучно мислене.” Неговата загриженост е напълно разбираема. Ето как му отговорих. Еволюционната наука приема, че по-сложните живи организми са еволюирали от по-простите посредством процесът на естествен подбор. Мнозина християни вярват, че Бог е създал живота по този начин. Например католическата църква, най-голямата църква в света, е направила официално изявление, определящо еволюцията като съвместима с християнската вяра[6]. Все пак християните могат да вярват в еволюцията като един процес без да вярват във “философският натурализъм” – виждането, че всичко има естествена причина и че органичният живот е продукт единствено на случайни, ненаправлявани от никого сили. Когато еволюцията бъде превърната във включваща всичко теория, която обяснява абсолютно всичко което ние вярваме, чувстваме и правим като продукт на естествен подбор тогава вече не се намираме на арената на науката, а на философията. Еволюцията като включваща всичко теория съдържа непреодолими трудности като светоглед.

Доукинс настоява, че ако вярваме в еволюцията като биологичен механизъм ние също така трябва да вярваме и във философският натурализъм. Но защо? Същата година в която Доукинс издаде своята книга “Делюзията Бог” Франсис Колинс публикува “Езикът на Бог.” Колинс е уважаван учен изследовател и ръководител на проекта за човешки геном. Той вярва в еволюционната наука и критикува движението на Интелигентният дизайн което отрича трансмутацията на видовете. Все пак Колинс вярва, че фината настройка, красотата и реда на природата сочат към божествен създател и описва своето обръщение от атеизма към християнството.

Тук виждаме това, което Доукинс казва, че не може да съществува – някой който твърдо вярва в еволюцията като биологичен механизъм, но който напълно отхвърля философският натурализъм. Колинс, разбира се, не е сам[7].

Противно на опростената схема на Доукинс съществуват множество различни модели предлагани за това как Бог се  свързва с развитието на живите форми, които наблюдаваме днес. Йън Барбур излага 4 различни подхода на отношение между науката и религията: конфликт, диалог, интеграция и независимост. В единия край на спектъра, в конфликта” стоят защитниците на “научният креационизъм” и, иронично, мислители като Доукинс. Всяка страна е приела военният подход на отношения между науката и вярата. Много креационистки виждания за Битие 1 правят всякакъв вид еволюционни процеси невъзможни докато философският натурализъм на Доукинс прави религиозната вяра напълно невалидна. В другия край на спектъра са тези, които вярват, че вярата е като цяло нещо лично и субективно и следователно изобщо не говори за емпиричната реалност. Самият Барбур смята, че този модел жертва твърде много и предпочита спектърът на по-умерените и уважавани подходи, в които науката и религиозната вяра признават своите съответни сфери на авторитет[8]. Все пак моделът на конфликт получава най-голяма публичност. За щастие това виждане губи убедителност сред все по-голям брой учени.

Историята на секуларизацията на американските институции е разгледана в уважаваната и важна книга редактирана от Крисчън Смит[9]. В нея Смит твърди, че моделът на конфликт на отношения на науката и религията е бил умишлено преувеличен и използван за подкопаване на контролът на църквата върху институциите и увеличаване на собствената им културна сила[10].  Моделът на абсолютна война на науката и разума е бил продукт не толкова на интелектуална необходимост колкото на една конкретна културна стратегия. Мнозина учени не виждат несъвместимост между вярата в Бога и свята работа.

Две значими изследвания, които подкрепят това заключение са провеждани през 1916 и 1997. Американският психолог Джеймс Люба провежда първото изследване сред учените задавайки им въпроса дали вярват в един Бог, който активно общува с човечеството, поне чрез молитва. 40% казват, че вярват, 40%, че не вярват и 20% не са сигурни. През 1997 Едуард Ларсън и Лари Уитъм повтарят същото изследване задавайки съвсем същият въпрос на учени. Те отчитат в научното списание Nature, че не са намерили промяна за изминалите 80 години[11].

Какво да кажем тогава за известното твърдение на Доукинс, че почти всички известни учени не вярват в Бога? В “Делюзията Бог” той цитира последвалата кореспонденция на Ларсън и Уитъм в Nature година по-късно. Тук те отбелязват, че когато са задали същият въпрос за вяра в Бога на членове на Националната Академия на Науките едва 7% са отговорили с “Да[12].” Доукинс цитира тази статистика като едно доказателство, че интелигентното научно мислене почти винаги води до заключението, че Бог не съществува.

Все пак съществуват големи проблеми с начинът, по който Доукинс и дори Ларсен и Уитъм тълкуват данните от подобни изследвания. Първо, имайте в предвид първоначалният въпрос зададен на учените на двете изследвания. Учените са питани дали вярват в Бог, който лично общува с хората. Вярата, че един трансцедентен Бог е създал вселената не е достатъчна, за да се приеме човекът за “вярващ.” Всеки учен от НАН, който вярва в Бог, който не общува с човечеството автоматично е поставен в категорията невярващ. Изследването е предназначено единствено да “види” учените с консервативна, традиционна вяра. Тези с по-общи вдявания са премахнати поради начина, по който е формулиран въпросът.

Второ, Доукинс разбира данните като установяващи причинно следствена връзка между научният ум и атеизма. Неговото предположение e, че учените от НАН не вярват понеже мислят научно. Все пак изследването не доказва и не може да докаже каква е причината учените от НАН да не вярват в Бога. Алистър МакГрат, богослов с докторат по биофизика от Оксфорд, пише, че по-голямата част от невярващите учени, които той познава са атеисти поради причини различни от тяхната наука. Множество комплексни фактори водят един човек  до вяра или неверие в Бога. Някои от тях са лични преживявания, някои са интелектуални и някои са социални. Социологът Питър Бергер е показал, че нашата група на познати и основни взаимоотношения формира нашата вяра много повече отколкото сме склонни да признаем. Учените подобно на неучените, са твърде засегнати от вярванията и отношенията на хората, от които желаят да бъдат уважавани. Според опитността на МакГрат повечето от неговите колеги атеисти пренасят своето отношение към Бога и в своята наука а не ги основават на самата наука[13].

Освен това Доукинс създава в читателите си впечатлението, че всички учени атеисти биха се съгласили с него, че никой рационален, научен ум не може да вярва в Бога. Но случаят просто не е такъв. Стивън Джей Голд, големият учен еволюционист от Харвард, който сам е атеист, познава всички тези изследвания, но не може да заключи като Доукинс, че науката по необходимост се противопоставя на християнската вяра. Той пише: “Или половината от моите колеги са удивително глупави или дарвиновата наука е напълно съвместима с религиозните вярвания – и в еднаква степен съвместима и с атеизма[14].” Когато Голд говори за “половината от моите колеги” той вероятно няма в предвид някакви стриктно научни данни. Той просто знае, че голям брой от неговите най-уважавани колеги учени имат традиционни религиозни вярвания за Бога. Една от причините Голд да не може да се съгласи с Доукинс е, че той е много по-готов да заключи, че науката може и да не е способна да даде отговор на всичко свързано с човешкото съществуване задоволявайки всеки мислител.

Друг учен, който казва това е философът Томас Нейджел, който критикува подходът на Доукинс в един обзор на “Делюзията Бог” в списанието The new Republic. Нейджъл също е атеист, но смята, че Доукинс греши настоявайки, че ако изобщо решим да бъдем учени трябва да прегърнем “физичният натурализъм….че крайното обяснение на всичко трябва да се намира в физиката на елементарните частици, струнната теория или каквито и да е там закони управляват елементите, от които  е управляван материалният свят.” Например той пита дали ние наистина вярваме, че нашите морални интуиции, като например геноцидът, са морално погрешни, не са реални, а просто резултат от неврохимичните реакции в нас. Може ли физиката да даде цялостен отговор на реалността изпитвана от хората? Нейджъл се съмнява. Той пише: “Редукционистикият проект обикновено се опитва  да възстанови някои от първоначално отхвърлените аспекти на света като ги анализира чрез физични – т.е. поведенчески или неврофизиологични – термини, но той отрича реалността на това, което не може да бъде редуцирано. Аз вярвам, че подобен проект е обречен – че опасностите на съвестта, мислите, ценностите и .т.н. не са илюзии, дори ако не могат да бъдат идентифицирани с физични факти[15].”

Това е причината, поради която дори много атеисти вярват, че Доукинс греши, че науката не може да обясни всичко и защо научната мисъл може да е съвместима с религиозната вяра. Дори ако концепцията за битката между науката и религията все още има силна популярна подкрепа ние трябва да се откажем от идеята, че ни се налага да избираме между двете или че ако желаем да бъдем християнин трябва да се намериме в конфликт с науката. Една голяма част от учените смятат себе си за дълбоко или умерено религиозни – и тази бройна нараства през последните десетилетия[16]. Няма необходимо разделение между науката и посветената вяра.

Не е ли  доказала еволюцията, че Библията греши?

Какво да кажем за по-конкретният въпрос как еволюционната наука се съвместява с библейското описание на сътворението в Битие 1 и 2? Със сигурност тук имаме челен сблъсък. Не, случаят не е такъв. Различни християнски мислители използват всичките модели на Барбур за отношенията на науката с вярата – конфликт, диалог, интеграция и независимост. Някои християни от особено публичното движение на Научният креационизъм вземат моделът на конфликт и настояват, че Битие 1 учи, че Бог е създал всички живи форми за един период от 6, 24 часови дни само преди няколко хиляди години. От другата страна на спектъра са християните, които приемат моделът на независимост и просто казват, че Бог е основната причина стояща в началото на света и че след това са действали естествените причини. Други мислители заемат междинни позиции. Някои смятат, че Бог е създал живота и след това  е направлявал естественият подбор, за да развие всички сложни форми от по-простите. Според това виждане Бог действа като причина отгоре надолу без да нарушава еволюционният процес. Други, които вярват, че във фосилните останки им празнини, твърдят, че видовете изглежда сякаш се “появяват,” а не се развиват от по-прости форми и вярват, че Бог е извършвал мащабни творчески действия в различни моменти през големи периоди от време.

Връзката на науката с религията зависи не само от това как четем научните данни, но и как тълкуваме ключови пасажи от библията, като Битие 1. Християните, които приемат авторитета на библията са съгласни, че основната цел на библейското тълкуване е да открие първоначалното значение на даденият автор, което той желае да бъде разбрано от неговите читатели. Това означава винаги да тълкуваме даден текст в зависимост от неговия литературен жанр. Например когато християните четат Псалмите те ги четата като поезия. Когато четат Лука, която твърди, че съдържа свидетелства на очевидци (виж Лука 1:1-4) те я четат като история. Всеки читател може да види, че историческите текстове трябва да се четат като история и че поетичната образност трябва да бъде четена като метаисторична. Проблеми се появяват на няколко места в библията където жанра не може да бъде лесно идентифициран и ние не сме напълно сигурни как авторът очаква той да бъде четен. Битие 1 е един текст, чието тълкуване е спорно сред християните, дори сред тези, които имат “високо” виждане  за библейското вдъхновение[17].

Лично аз споделям виждането, че Битие 1 и 2 са свързани по начин подобен на връзката между Съдии 4 и 5 или Изход 14 и 15. Във всяка двойка едната глава описва едно историческо събитие, а другата е песен или поема за богословското значение на събитието. Когато четем Съдии 4 е напълно очевидно, че това е описания на случилото се по време на битката, но когато четем Съдии 5, песента на Дебора за битката, езикът е поетичен и метафоричен. Когато Дебора пее, че звездите са слезли от небето, за да воюват за Израел  ние разбираме, че тя говори метафорично. Аз мисля, че Битие 1 съдържа белези на поезия и следователно е “песен” за чудото и значението на Божието творение. Битие 2 е едно описание на това как то се е случило.

Винаги ще се спори за това как да тълкуваме някои текстове –  включително Битие 1. Но е лъжлива логика да настояваме, че ако една част от Писанието не може да бъде четена буквално то никоя не може. Това не е вярно за никоя човешка комуникация.

Какво можем да заключим? Понеже вярващите християни заемат различни позиции както за значението на Битие така и за природата на еволюцията тези, които разглеждат християнството като цяло не трябва да си позволяват да бъдат разсейвани от този второстепенен спор. Скептикът няма нужда да приема никоя от тези позиции, за да приеме християнската вяра. Вместо това той или тя трябва да се съсредоточи върху и да претегли централните твърдения на християнството. Едва след като достигане до някакво заключение за природата на Христос, възкресението и централните черти на християнското послание човек трябва да премисли различните виждания свързани с християнството и еволюцията. Представители на тези различни виждания често предполагат, че техният подход е Едиснтвената Истинска Християнска Позиция за еволюцията[18]. Всъщност аз съм сигурен, че мнозина, които четат това ще бъдат подразнени, че аз не отделям време, за да се произнеса относно различните виждания. За протокола аз мисля, че Бог е направлявал някакъв вид процеси на естествен подбор и все пак отхвърлям концепцията за една включваща всичко теория. Един коментатор на Битие добре улавя този баланс: “Ако еволюцията е…издигната до статуса на светоглед за начина, по който нещата са, тогава съществува директен конфликт с библейската истина. Но ако еволюцията остане на нивото на научна биологична хипотеза изглежда, че съществуват малко причини за конфликт между настояването на християнската вяра за съществуването на творец и научните изследвания за начина, по който – на нивото на библиологията – Бог е извършил този творчески процес[19].”

Изцеление на света

Не мога да съм прекалено твърд с хората, които се борят с идеята за Божията намеса в естествения ред. Трудно е да се вярва в чудесата и няма как да не е така. В Матей 28 се казва, че апостолите срещат възкръсналият Исус на планината в Галилея. “И когато го видяха поклониха Му се; а някои се усъмниха.” (ст. 17). Това е забележително признание. Ето един автор на ранен християнски документ, който ни казва, че някои от основателите на християнството не са можели да вярват в чудото на възкресението дори когато са гледали право в него със собствените си очи и са го докосвали с ръцете си. Не съществува друга причина това да бъде в текста освен ако действително се е случило. Текста ни показва няколко неща. Той е едно предупреждение да не си мислим, че единствено модерните, научни хора се борят с идеята за чудеса докато древните, по-примитивни хора не са имали проблеми с това. Апостолите отговарят подобно на всяка група модерни хора – някои вярват на очите си, а други не. Той също така е едно насърчение да бъдем търпеливи. Всички апостоли завършват живота си като велики църковни водачи, но някои са имали много повече проблеми да вярват от други.

Все пак най-важното нещо в този текст е това, което той ни казва за естеството на библейските чудеса. Те ни водят не само до когнитивна вяра, но до поклонение, до удивление и страхопочитание. По-конкретно чудесата на Исус никога не са били магически трикове предназначени единствено да впечатляват и да принуждават. Никога не Го виждаме да казва нещо като: “Виждаш ли онова дърво там? Гледай как ще го запаля от разстояние.” Вместо това Той използва Своята чудодейна сила, за да изцелява болните, да храни гладните и да възкресява мъртвите. Защо? Ние, модерните хора мислим за чудесата както за отхвърляне на естествения ред, но Исус желае те да бъдат възстановяване на този естествен ред. Библията ни казва, че първоначално Бог не е създал света пълен с болести, глад и смърт. Исус е дошъл, за да изкупи света там където той е объркан и да го възстанови където е пречупен. Неговите чудеса не са просто доказателства, че Той притежава сила, но също така и едно удивително предвкусване на това, което предстои да направи с тази сила. Чудесата на Исус не са просто предизвикателство към нашите умове, но едно обещание към сърцата ни, че света, който всички желаем идва.

[1] Richard Dawkins, The Blind Watchmaker (W. W. Norton, 1986), p. 6.

[2] Richard Dawkins, The God Delusion (Boston: Houghton Mifflin, 2006), p. 100.

[3] Van Harvey, например казва, че зашитата на чудесвата никога не може да бъде взета насриозно от критичният историк понеже подобно мислене нарушава “това, което ние сега наричаме здавомислещо виждане за света.” Van Harvey, The Historian and Believer (Macmillan, 1966), p. 68. Виж също неговото есе, ‘New Testament Scholarship and Christian Belief’ in Jesus in History and Myth, R. Joseph Hoffman and Gerald A. Larue, eds. (Prometheus, 1986).

[4] John Macquarrie, Principles of Christian Theology (Scribner, 1977), p. 248, quoted in Plantinga, Warranted Christian Belief, p. 394.

[5] Plantinga, Warranted Christian Belief, p. 406. Плантинга цитира една важна статия от философа  William Alston, който твърди, че човем може много добре да прави наука дори ако вярва, че Бог е вършел и дори че все още върши чудеса. Виж ‘Divine Action: Shadow or Substance?’ in The God Who Acts: Philosophical and Theological Explorations, Thomas F. Tracy, ed. (Pennsylvania State University Press, 1994), pp. 49– 50.

[6] Виж John Paul II’s Message to the Pontifical Academy of Sciences, October 22, 1996, ‘Magisterium Is Concerned with the Question of Evolution for It Involves Conception of Man’.

[7] Francis Collins, The Language of God: A Scientist Presents Evidence for Belief (Free Press, 2006). Книгата е преведена на български език. Друг пример за водещ учен, който вярва в създадена от Бога вселенаи все пак отхвърля както интелигентния дизайн така и еволюцията като материалистична философия е астрономът от Харвард Owen Gingerich, който е написал God’s Universe (Belknap Press, 2006).

[8] Ian Barbour, When Science Meets Religion: Enemies, Strangers, or Partners? (Harper, 2000). Барбур твърди, че докато християниате използват всички тези модели това което той нарича “интеграция” е най-добрият. Виж глава 4 ‘Evolution and Continuing Creation’.

[9] Christian Smith, ed., The Secular Revolution: Power, Interests, and Conflict in the Secularization of American Public Life (University of California Press, 2003).

[10] Пак там., pp. 1– 12. Виж също главата на  Alister McGrath, ‘Warfare: The Natural Sciences and the Advancement of Atheism’, The Twilight of Atheism (Oxford University Press, 2002), и главата на Rodney StarK, ‘God’s Handiwork: The Religious Origins of Science’, в For the Glory of God (Princeton University Press, 2004).

[11] Edward Larson and Larry Witham, ‘Scientists Are Still Keeping the Faith’, Nature (April 3, 1997). See also Stark, To the Glory of God, pp. 192– 97.

[12] Edward Larson and Larry Witham, ‘Leading Scientists Still Reject God’, Nature 394, no. 6691 (1998): 313.

[13] Alister McGrath, The Dawkins Delusion?, p. 44.

[14] From Stephen Jay Gould, ‘Impeaching a Self-Appointed Judge’, Scientific American 267, no. 1 (1992). Quoted in Alister McGrath, The Dawkins Delusion? (Inter-Varsity, 2007), p. 34.

[15] Thomas Nagel, ‘The Fear of Religion’, The New Republic (October 23, 2006).

[16] Stark, For the Glory of God, pp. 192– 97.

[17] See Gordon Wenham, Genesis 1– 15 (Word, 1987).

[18] Независимо от широко разпространеното впечатление за обратното както вътре така и извън църквата съвременният научен креационизъм не е традиционният отговр на консервативните и евангелски протестанти през 19 век когато става известна дарвиновата теория. Широко е бил приеман фактам че Битие 1 може да говори за дълги периоди а зне за буквални дни.  R. A. Torrey, фундаменталиста редактор на Фундаментите (публикувани между 1910 и 1915, които дават дефиницията на термина “фундаменталист”), казва, че е възможно човек “да вярва напълно в неогрешимостта на библията и все пак да бъде някакъв вид еволюционист” (цитирано в Mark Noll, Evangelical American Christianity: An Introduction [Black-wells, 2001], p. 171). Човекът който защитавал учението за абсолютната непогрешимост на библията, B. B. Warfield от Принстън, вярвал, че Бог може да е използвал нещо подобно на еволюция за да създаде живите организми. Най-доброто описание за възникването на съвременният научен креационизъм е от Ronald L. Numbers, The Creationists: the Evolution of Scientific Creationism (Knopf, 1992). Виж също Mark Noll, The Scandal of the Evangelical Mind (Eerdmans, 1994), ‘Thinking About Science’, и Mark Noll and David Livingstone, B. B. Warfield on Evolution, Scripture, and Science (Baker, 2000).

[19] David Atkinson, The Message of Genesis 1– 11 (IVP, 1990), p. 31.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s