Изкупваме ли благовремието?


от Радостин Марчев

проповядвана във Втора баптистка църква, Варна

30.04.2017

Ние все още се намираме във възкресенския сезон и затова ще ви разкажа една възкресенска история.

На 9 април 2017, докато християнския свят радостно празнува Цветница в две църкви в Египет избухват бомби, които убиват 45 души и раняват още 130. Отговорността за атаката е поета от Ислямска държава. Това е второто кърваво нападение за последните няколко месеца.

Повечето от нас вероятно не знаят много за египетските християни. Коптите, както още са наричани те, са най-голямото религиозно малцинство в Египет като изчисленията варират между 10 и 20% от населението на страната.

Египетската църква е една от най-древните в света. Тя води своето начало още от 1 век като Александрия е била един от най-големите и важни християнски центрове. Но през 639 г. Египет пада под ислямско владичество и по този начин е откъснат от останалия християнски свят.

Макар и в доминиращо ислямско обкръжение коптите са съхранили своята идентичност и вяра, но това често им струва скъпо. Много от тях казват, че са дискриминирани при достъп до образование, медицински грижи, кандидатстване за работа и правораздаване заради своята вяра. Нерядко коптски момичета са отвличани и принуждавани да се омъжват за мюсюлмани, да приемат исляма или да проституират. Християните често  стават жертви и на ислямски екстремисти. Нека да ви дам малко статистика.

През 1981 г. двама души отвлечат християнски свещеник и искат от него  да се отрече от вярата си. Когато той отказва похитителите му прерязват гърлото. Същата година са убити още 16 християни. През 1994 са застреляни 14 християни, през 1997 – 22, а през 2000 – 20. През 2001 г. в Ел-Коше е изгорена една новопостроена църква и 35 християнски къщи, а 20 християни са убити. През 2006 един човек напада 3 църкви в Александрия като убива 1 и ранява 10 човека. През 2009 г. 2 християни са застреляни в църква. През 2010 г. тълпа от 3000 мюсюлмани напада коптската част на града Марша Матроу принуждавайки 400 копти да се барикадират в местната църква. Разрушени са 18 къщи, 23 магазина и 16 автомобила. Отново през 2010 г. са застреляни 7 души по време на рождествена служба. През 2011 г., отново на Рождество избухва кола-бомба пред коптската катедрала в Александрия. Убити са 21 и ранени 80 души.  В безредици през същата година за убити още около 30 християни и са изгорени няколко църкви. През 2013 г. в Египет им държавен преврат. Веднага след него са изгорени 40 църкви, а други 23 са сериозно повредени. През 2016 г. е нападната коптската катедрала в Кайро като са убити 28 души и 47 са ранени.

Кървавият атентат на Цветница тази година, за който ви разказах е едно от последните нападения. Но най-интересното е как християните реагират на това. Много от тях избират да простят вместо да търсят. Вдовицата на една от жертвите от атентата е поканена в едно от най-популярните египетски телевизионни предавания. Докато водещият я интревюира тя се обръща към камерата и казва:

 „Аз не тая гняв срещу човекът направил това.” Аз му казвам: „Дано Бог също да ви прости. Повярвайте ми, ние ви прощаваме. Вие изпратихте съпругът ми на място, за което аз дори не мога да мечтая.”“

“Тези египетски копти … са направени от … желязо!”[1],” е единственото, което може да каже водещият след кратко неловко мълчание.

Апостол Павел пише

Еф. 5:15-16 – И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши.

Египетските християни живеят в едни наистина лоши за тях дни, но са намерили начин да изкупят времето и да го превърнат в благовремие, добро време за християнско свидетелство. Те са разбрали значението на това, което казва апостол Павел и по-важното –живеят го на практика.

Ние не сме преследвани заради вярата си, но по един друг начин ние също сме заплашени от религията на света, в който живеем и се намираме в не по-малка опасност.

Когато всяка неделя се събираме в църква ние се покланяме на Бога, отправяме мислите си към Него и един вид си сверяваме часовниците спрямо Неговите стандарти. Но когато излезем от църква ние попадаме в един свят, който също има своите богослужения и проповеди, които имат за цел да ни предадат своите ценности и да ни формират според своята матрица[2]. Никой не ги нарича с тези религиозни имена, но те са точно това. Идете в някой мол или включете рекламите по телевизията и ще ги видите. В религията на нашия свят човекът е висша ценност, а крайната  цел е задоволяване на неговите лични желания и апетити. Идолите на тази религия са неща като пари, власт, вечна младост, удоволствия и перфектно тяло. Това е религия на необуздано трупане и потребление, растящ егоизъм и все по-голям индивидуализъм, при  който се късат все повече връзки между хората. Ако един човек може да мине покрай просяк без да го забележи и без нищо да трепне в него докато си мисли как да си купи последен модел телефон няма защо да се учудваме, че хуманитарни организации крадат от помощите за бедни. Ако главната цел в живота на много хора е как да придобият и потребяват все повече и повече чудно ли е, че съществува корупция по това, което наричаме висшите етажи на властта – че и по не толкова висшите? Аз ви казах миналия път – ние започваме да приличаме на това, на което се покланяме.

Ние живеем в свят, който живее според определена религия, покланя се на свои идоли и е ревностен хората да участват в неговите богослужения. Ние не наричаме нещата с тези имена, но на практика те са точно това. И ние се заблуждаваме ако мислим, че можем да живеем в този свят без тези неща да ни влияят или че можем да лесно да изберем и последователно да отстояваме други ценности и да служим на друг Бог.  Затова Павел пише:

Внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши.

Преди няколко години един американски социолог прави изследване на ценностите на християните и резултатите, до които достигна са много интересни. Той казва, че голяма част от съвременните християни вярват в нещо, което той нарича Терапевтичен, моралистичен деизъм[3]. Голяма част от християните, казва той, вярват в Бога, но през по-голямата част от времето се държат така сякаш Той не съществува. Те сами, автономно живеят и управляват живота си. Те имат някакви морални норми, но търсят и се обръщат към Бога най-вече когато имат някакъв проблем, който Той трябва да разреши, за да могат те отново да си живеят живота. В това християнство не ние ориентираме себе си спрямо Бога, а Бог трябва да се върти около нас, нашите проблеми, нашите желания и нашето лично щастие. Едно популярно учение днес е, че Бог иска всички християни да са здрави, да са богати и да имат влияние и успех в този свят с каквото и да се захващаме. Това е, което много хора търсят и очакват от своята вяра. Те може да не го казват толкова директно, но това е което търсят, желаят и ценят в края на краищата.

Този социолог казва, че голяма част от християните ценят същите неща и се стремят към същите неща, както нехристияните. Прекият резултат от това е, че християните живеят не много по-различно от нехристияните. Ние можем да се наричаме християни, можем да използваме християнски жаргон и може да звучим много духовно, но ако имаме същата ценностна система, която има света и ако се стремим към нещата, към които се стреми той ние на практика не сме християни. Ние сме започнали да се покланяме на идолите на света и сме направили Бога просто слуга на нашите лични прищевки, желания и апетити. Ние сме преобърнали Господната молитва и вместо да казваме „да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля“ ние на практика се молим „Дай ми това, което аз искам и ме остави да си живея живота, който ми допада.“ И това не е християнство.

Бог е създал света да функционира по начин много по-различен от начина, по който той функционира в момента. И когато Бог призовава от този деформиран свят хора към Себе и Той не ги  вика, за да напълни ръцете им с още повече идоли, с които те да вредят на себе си и на другите. Не че Бог е стиснат Бог, Който не иска да дава – самата природа на Бога е да дава и Той с любов дава всичко – дори Собствения Си живот – за хората. Но за да получим ние трябва преди това да пуснем идолите, на които служим и в които често сме се вкопчили отчаяно – парите, успеха, физическата красота, кариерата – не задължително да ги изгубим, но да престанем да им се покланяме. Бог не ни призовава да копираме живота на света просто поставяйки го в духовна опаковка – Той ни призовава да се откажем от него, за да станем нови хора и да се научим да живеем по нов начин. За тази цел Той създава Църквата – едно ново общество, което трябва да живее по нов начин и да показва един нов и различен начин да бъдем истински хора. Затова Църквата не трябва никога да се срамува или притеснява, че е различна от останалия свят – тя е създадена, за да бъде различна. Напротив, когато започнем да се опитваме да привлечем невярващите хора като им показваме, че сме „нормални,“ което означава, че живеем не много по-различно от тях, ние преставаме да бъдем Църква.

Ние сме призовани да бъдем именно различни. Християните в Египет могат да бъдат свидетели за своята вяра само като отказват да следват правилата на отмъщението и изберат да простят. Християните в България сме изправени пред други избори, но за да останем християни ние често ще трябва да избираме да действаме по начин, по който повечето други хора обикновено не постъпват.

Нека да ви дам един пример. Днес много се говори за бежанската криза. Много хора се страхуват, че за кратко време страната ни може да се напълни с чужденци, които не се знае какво могат да направят. По границата ни с Турция се строят огради, а по телевизията излъчват интервюта с българи започнали да се занимават с лов на хора. Много хора са уплашени. И когато хората са уплашени понякога се случват грозни неща. Не зная дали някои от вас си спомнят, но през 2014 в село Розино дойдоха няколко човека, които бягаха от война. След няколко дена хората от селото ги изгониха като кучета. Само преди няколко месеца стана нещо още по-странно. Двама младежи от Афганистан бяха настанени в дом за деца в Широка Лъка. Момчета на 16 и 17 години, които казват, че родителите им вероятно са убити. Това няма как да се провери, но е напълно възможно. Спомняте ли си какво стана? Хората от Широка Лъка казаха, че не ги искат и ги изгониха. Две деца на 16 и 17 години…В едно интервю по телевизията кметът каза: „Не е ясно какви действия могат да предприемат. Ами ако хукнат да бягат по гората.”

Когато хората са уплашени те говорят и вършат странни неща. Но точно това е момента когато християните трябва да пристъпят напред и да покажат един по-различен начин да бъдем хора.

Аз разбирам, че християните могат да имат различни виждания за това как държавите трябва да реагират на бежанската криза и какъв е най-добрият и правилен начин да се справят с нея. Но всички християни трябва да са на едно мнение за отношението към хората, които бягат от война. Те са наши ближни, на които ние нямаме право да обърнем гръб. Спомняте ли си какво казва Христос:

 „Гладен бях и ме/не ме нахранихте, жаден, гол…Понеже сте направили това на един от тези най-малките сте направили или не сте направили това на Мен.“

Така че една католическа църква в Белене решава да приложи това на практика. По международни спогодби България се е съгласила да приеме определен брой бежанци на своя територия. Тези християни пишат до правителството и казват: Ние искаме да помогнем на едно такова семейство бежанци. Ще им помогнем да си намерят жилище и работа, да учат езика и ще сме до тях докато се ориентират в една чужда страна. Отговор няма повече от година, но накрая все пак ги свързват с едно семейство от Сирия. Тези хора са проверени от българските власти. Сигурно е, че наистина са бежанци и че не са свързани с никакви терористични групировки. Освен това семейството е образовано – бащата е инженер, майката преводачка, а двете им деца учат. Хората наемат квартира и започват да учат езика. През това време църквата е до тези мюсюлмани и им помага.

Предполагам, че много от вас знаят продължението на историята. Много хора в Белене не харесват това, което християните там правят. Свещеникът Паоло Кортезе получава заплахи по телефона – вкл., че ще бъде убит. На рожденият му ден има опит църквата да бъде подпалена. Сирийските бежанци, които са поканени също са заплашвани и в края на краищата решават да напуснат града. Свещеник Паоло Кортезе също е изпратен извън България поради опасения, че може да пострада.

Погледнато по този начин случката изглежда като пълен провал. Но не е точно така. Няколко християни смело дават своето свидетелство. Католическата църква в България изразява официално становище, в което твърдо застава зад това, което християните в Белене са направили. След няколко дни ОЕЦ също излиза с официално становище, в което подкрепя християните от Белене и техните действия[4]. В София няколко стотин човека се събират на митинг в подкрепа за Паоло Корезе и настояват да се сложи край на саморазправата с бежанците. В митинга участват някои бивши и настоящи политици.

Случката се превръща в гореща новина, която достига до огромен брой хора. В момента в електронните медии често има възможност да се коментира написаното. Аз обикновено чета тези коментари и в този случай видях колко много хора бяха впечатлени и респектирани от начина, по който тези християни са действали.

Когато Църквата има смелостта да действа по този начин, дори ако се налага да тръгне срещу течението на общественото мнение това може да й навлече неприятности, но и респектира и сепва много хора. Това е което ние като християни сме призовани да правим – да показваме един по-различен начин на живот.

Но както всеки който е опитвал знае не е лесно да се живее по този начин защото изисква цялостна промяна на приоритетите и немалко усилия.

Така че тази сутрин искам да ви попитам: Какво искаме да постигнем в живота си? Към какво се стремим? Какви са нашите цели? Можем да последваме желанието за успех и престиж и да мерим постигнатото по парите, които печелим и удобствата, които можем да си позволим. Можем да живеем живот белязан от консумеризъм и индивидуализъм – можем да го живеем дори и в църква. Или можем да търсим едни по-различни добродетели – неща, които нашето общество може да смята понякога за слабост, а понякога дори за глупост.

Помните ли: „Блажени нищите по дух,… скърбящите,…кротките,…. тези, които гладуват и жадуват за правдата,….милостивите,…чистите по сърце…миротворците,…..гонените заради правдата?“ Когато дойде Божието царство както на небето така и на земята това ще са нещата, които ще имат значение.

Внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши.

Християнският живот не е нещо, което можем да живеем със собствени сили – ние се нуждаем от помощта и силата на Светя Дух. Но християнският живот също така включва и поемане на лична отговорност да работим върху себе си, така че с Божията помощ в нас да се изградят добродетелите, които Бог желае да притежаваме и чрез които ние ще бъдем в състояние да живеем един различен живот на християнско свидетелство.

Това е голяма тема и днес нямаме време да говорим подробно за нея, но аз искам съвсем накратко да посоча 3 области, в които ние трябва да се учим.

1. Ние трябва да се учим да мислим правилно. На някой може да му се струва странно, че трябва да се учим да мислим, но това е едно от най-важните неща. Нашето мислене не е изолирано от това, което се случва около нас. Събитията в живота ни влияят, приятелите, с които общуваме ни влияят, нещата, които виждаме с очите си влияят. Всяка статия от вестник, която четем и всеки филм, който гледаме са една проповед, които се опитват да ни убеди в нещо.

Затова ние като християни сме призовани редовно да си сверяваме часовниците.

Римл. 12:1-2 И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, – това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.

Ние можем да действаме правилно само ако преди това се научим да мислим правилно. Ето защо Павел ни казва, че ние трябва постоянно да обновяваме умът си, така че той да не се съобразява с влиянията на света около нас, а да се научи да познава Божията воля. Ето затова ние имаме нужда от време прекарано в молитва и от време с Библията – време, през което ние обновяваме умът си и не само говорим на Бога за нашите нужди и проблеми, а и се учим да слушаме какво ни казва Той.

2. Ние трябва да се научим на добродетели[5]. Много съвременни хора мислят, че добродетели не могат да се научат – тях или ги имаме или ги нямаме. Или си милостив или не си. Или имаш търпение или не. Това са дадености, които не могат да се променят. Но древните хора са мислели точно обратното. Те са смятали, че добродетелите могат да бъдат научени ако човек тренира себе си да действа по правилен начин. Това означава, че той първо трябва да реши как е редно да постъпва и след това да се стреми да следва това решение в различните ситуации, в които го поставя живота. Отначало той ще прави много грешки. Но ако постоянства след време тези решения, които е взел и се стреми да прилага на практика малко по малко ще се превърнат в негова втора природа. Накрая ще дойде момент когато той ще започне да действа правилно дори без да се замисля.

Ние правим нещо много подобно когато възпитаваме децата си. Ние ги учим какво е правилно и какво е погрешно и след това следим те да действат по този начин. И ако упорстваме в това след време можем да видим, че те изграждат определени ценности – или пък пороци в зависимост какво им предаваме.

Аз не виждам причина това да не може да бъде приложено и към възрастни хора. Всъщност целия Нов Завет ни казва да се „упражняваме старателно в добри дела“ (виж Тит 3:8,14).

Така  че ние (1) трябва да обновим умът си като се научим да мислим правилно и след това (2) да се упражняваме да приложим нашето мислене в правилни действия.

Има и още едно, трето нещо, което трябва да научим:

3. Да се научим да живеем заедно. Много хора идват в църква като завършени индивидуалисти. Много хора и остават в църква като завършени индивидуалисти. Но църковната служба не е просто възможност да се поклоним на Бога и да чуем нещо за Него. Това не е всичко. Ние трябва да се научим и да виждаме и приемаме другите християни, с които се виждаме всяка седмица. Новия Завет нарича църквата „Христово тяло,“ от което всеки един от нас е отделна част. Не е възможно това да е вярно ако ние не започнем да обръщаме внимание на другите християни, ако не се интересуваме от тях, ако не станем част от живота им и ако не започнем да се грижим един за друг.

Всяка седмица ние съобщаваме, че след служба в столовата има кафе и приканваме хората да останат заедно още малко време. Но те няма да останат ако ние нямаме желание да свържем живота си заедно. Ако това не е така винаги ще има заведения, в които ще правят по-добро кафе и обстановката ще е по-приятна.

Един от основните проблеми на нашето време е индивидуализма, откъснатостта между хората и самотата. И точно това е област, в която християните са призовани да показват един по-различен живот. Ако се провалим в това, ако сме християни, които се покланяме всяка седмица заедно, но не можем истински да разчитаме един на друг и не се грижим един за друг ние със сигурност ще се провалим и в много други неща – вкл. в своята способност да водим нови хора към Бога.

Внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши.

Павел казва, че е възможно ние всъщност да нямаме чак толкова много добри възможности и че трябва да внимаваме да не ги пропуснем. Едно от нещата, които ние считаме за даденост е времето, но това не е така. В даден момент то свършва и ние не можем да го върнем назад.

Наскоро прочетох следното:

За да разберете колко струва една седмица, попитайте редактора на седмичния вестник.

За да разберете колко струва един час, попитайте двама влюбени, които очакват да се видят.

За да разберете колко струва една минута, попитайте някой, който е изпуснал влака.

За да разберете колко струва една секунда, попитайте някой, който е преживял катастрофа.

За да разберете колко струва една стотна от секундата, попитайте носител на сребърен медал на олимпийските игри.

Времето е скъпо. Напълно възможно е ние да пропуснем да изкупим благовремието, да не използваме добрите възможности, които Бог ни дава.

Затова искам днес да се запитаме: Какво искам да постигна през живота си? Към какво се стремя? Какво считам за най-важно за себе си? Ние отделяме най-много усилия и време за нещата, които считаме за най-важни. Кои са те за нас?

Бог ни призовава да се осмелим да живеем по различен начин, следвайки една различни ценности и да станем част от Божията революция и хора, които работят за Божието царство.

Внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши.

[1] Casper. Jayson. Forgiveness: Muslims Moved as Coptic Christians Do the Unimaginable. CT, 20.04.2017. Извлечено на 22.04.2017 от http://www.christianitytoday.com/ct/2017/april-web-only/forgiveness-muslims-moved-coptic-christians-egypt-isis.html?start=1

[2] Идеите в тази част идват от Smith, James. Desiring the Kingdom: Worship, Worldview, and Cultural Formation. Baker Academic, 2009. Виж и Smith, James. You Are What You Love: The Spiritual Power of Habit. Brazos Press.

[3] Виж Smith, Christian. Soul Searching: The Religious and Spiritual Lives of American Teenagers. Oxford University Press, 2009.

[4] Виж http://eabulgaria.org/?page=news&id=621

[5] Идеите в тази част идват от книгата на Right, N.T. After You Believe: Why Christian Character Matters. HarperOne, 2012.

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.