НА КОГО Е ПРИНЕСЕН ИСУС КАТО ОТКУП?
от Радостин Марчев
Въпросът на кого е бил принесен Исус (или Неговата кръв) като откуп може да хвърли интересна светлина върху изследването на темата за спасението.
Първо, подобен език и образност са доста характерни както за Стария, така и за Новия Завет.
Старият Завет ни дава доста примери за откупуване или изкупване.
- Влизайки в обещаната земя евреите получават заповед да откупват своите първородни деца чрез агне или яре (Изх. 13:13–16).
- Идеята за откуп се среща често в книгата на пророк Исая (35:9; 41:14; 43:1,14; 44:22–24; 52:3; 62:12; 63:9).
- Пс. 49:6–9 говори съвсем определено за откуп.
- Еврейските мъченици умират като откуп за народа (2 Макавеи 7.37–38; 4 Мак. 6.27–29; 17.21–22).
- Темата се среща в Кумран (1QS 5.6; 8.3–10; 9.4).
- Накрая към горните примери може да се прибави и темата за откупа, даден от близкия сродник (Лев. 27:47–55 Разбира се, в Новия Завет въплътеният Исус действа именно като такъв близък сродник).
В Новия Завет Исус на няколко пъти използва думата по отношение на Своето собствено служение и цел (Мт. 20:38; Мк. 10:45; 14:23–24,36). Съвсем възможно е правейки това Той да гледа назад към вече разгледаната старозаветна образност.
Новозаветните автори също използват думата или нейните производни (1 Петър 1:18–19; 1 Кор. 7:22–23; Гал. 5:1; Римл. 6:14–23; 1 Тим. 2:6).
Второ, думата изразява идеята за заместване на едно нещо с нещо друго (макар и съвсем не задължително за поемане на грехове от някой друг.) Разглеждайки начина, по който тя е употребена както в Стария, така и в Новия Завет, не откриваме нито един случай, в който тя да изразява идеята, че откупът е платен на дявола. Има обаче случаи, когато откупът се плаща на Бога.
Вземайки предвид как Исус е наричан и сам нарича Себе Си „откуп“, не е чудно, че в древната църква възниква спор на кого всъщност е платен този откуп. На запад Анселм Кентърбърийски пише своето най-известно съчинение Cur Deus Homo като противодействие на някои твърде неправилни според него разбирания по този въпрос. Векове по-рано, на изток Григорий Богослов изрича своите често цитирани думи по същия повод:
„Остава да проучим въпроса и догмата, на който мнозина не обръщат внимание, но за мен лично изисква сериозно проучване. За кого и за какво е пролята тази изливаема за нас кръв – великата и преславна кръв на Бога и Архиерея, и Жертвата? Ние бяхме във властта на лукавия, продадени на греха и чрез сластолюбието си сме купили покварата си. А ако цената на изкуплението не се дава на друг, освен на властващия, питам: на кого и по каква причина е платена такава цена? Ако на лукавия, колко е оскърбително! Разбойникът получава цената на изкуплението, получава я не само от Бога, но (получава) самия Бог, за мъчителството си взема такава безмерна цена, че за нея би било справедливо да пощади и нас! А ако ли пък на Отца, то, първо, по каква причина кръвта на Единородния е приятна на Отца, Който не е приел и Исаака, принасян в жертва от баща си, а е заменил жертвоприношението, давайки овен вместо словесната жертва? Или от това става ясно, кое приема Отецът, не защото Го е искал или е имал нужда, а според домостроителството и защото на човека е било необходимо да се освети чрез Богочовечеството за да може Той сам да ни избави, преодолявайки мъчителя със сила, и да ни въздигне към Себе Си чрез Сина, Който посредничи и всичко урежда в чест на Отца, Комуто, оказва се, Той във всичко се подчинява? Такива са делата Христови, а което е по-високо от тях, да се почете с мълчание.“
С това Григорий категорично отхвърля идеята, че откупът е платен на дявола. В стриктния смисъл на думата това не е откуп и на Бога (макар че Той приема жертвата на Христос). В тази светлина следва да четем други негови изказвания, говорещи за откупа, като следното:
„И изкупление понеже Той ни освободи, нас, които бяхме държани като пленници на греха, давайки Себе Си като откуп за нас, жертва, която премахва греховете на света.“ (Слово 30.20)
Редица други патристични автори не са така нюансирани в своя изказ и ясно твърдят, че Христос е бил даден като откуп на Бога.
Йоан Дамаскин е категоричен:
„Нашият Господ Иисус Христос, бидейки безгрешен, понеже не бе сторил грях (Ис. 53:9; 1 Петр. 2:22), взе върху Си греха на света (Иоан. 1:29), и в устата Му нямаше лъжа (Ис. 53:9), не бе подвластен на смъртта, тъй като смъртта влезе в света чрез греха (вж. Рим. 5:12). И така, Той умира, претърпявайки смърт за нас, и принася самия Себе Си в жертва на Отца заради нас. Защото съгрешихме пред Отца и Той трябваше да приеме откупа, предложен за нас, та по този начин да се освободим от осъждане. Защото кръвта на Господа съвсем не бе принесена на тиранина. И така, смъртта идва, лапва телесната примамка, хваща се на въдицата на Божеството и като поглъща безгрешното и животворящо Тяло, загива и връща всички, които някога е погълнала. Защото, както с внасянето на светлина тъмнината изчезва, така и тлението бива прогонено от натиска на живота и за всички настъпва живот, а за погубителя – гибел.“ (Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра 3.27)
В светлината на горното следва да се четат и следващите негови думи:
„Той изличи греховете ни както плати за нас най-прекрасният и ценен откуп. Ние всички бяхме освободени чрез кръвта на Сина, която ходатайства за нас пред Отца.“ (Йоан Дамаскин, Слово първо за божествените образи, 21)
„И справяйки се с непокорството на човека, случило се в началото чрез дърво, „Той стана полсушен до смърт даже смърт на кръст“, поправяйки това непокорство, което се е случило чрез дърво, чрез това покорство, което (било изработено) на дървото (на кръста)… Все пак във втория Адам ние сме примирени, бивайки направени покорни до смърт. Понеже сме били длъжници не на друг, а на Този, Чиято заповед сме нарушили в началото.“ (Ириней Лионски Против ересите, in the Ante-Nicene fathers, vol. 1, ed. Alexander Roberts and James Donaldson (Edinburg: T&T Clark, 1899, 544)
„Следователно, прощавайки греховете Той наистина изцелил човека, докато в същото време изявил Кой е самият Той. Понеже ако никой не може да прощава грехове освен единствен Бог, докaто Господ ги простил и изцели човека, ясно е, че самият Той бил Божието Слово, станало Човешки Син, приемайки от Отца властта да прощава грехове; понеже бил човек и понеже бил Бог, за да може като човек да страда за нас и като Бог да може да се смили над нас и да прости дълговете ни, в които ние сме били станали длъжници на Бога Създател. И следователно Давид казва предварително: „Блажен оня човек, чието беззаконие е простено, чийто грях е покрит. Блажен оня, на когото Господ не вменява грях“, посочвайки по този начин прощението на греховете, което последвало Неговото явление, чрез което Той „унищожил списъка с нашите грехове и го приковал на кръста“ (Колосяни 2:14), така че както чрез едно дърво ние сме били направени длъжници на Бога,(така също) посредством едно дърво да приемем прощение на дълговете.“ (Ириней Лионски. Против ересите, 5.17.3)
Кирил Ерусалимски казва същото:
„Ако Финеес, когато бивайки ревностен и убил злодееца отмахнал Божия гняв, няма ли Исус, Който не убил някой друг, а „даде Себе Си като откуп за мнозина“ да премахне Божия гняв срещу човечеството?“ (Катехизисни поучения 13.2)
През 3 век християнски писател, известен като Псевдо-Ориген (Адамантий) отива дотам, че нарича идеята за плащане откуп на дявола „бохогулна глупост“ (De recta in Deum fide – Диалог за истинскта вяра в Бога).
Други християни обаче далеч не са така убедени в това. Василий Велики например в своя коментар на Псам 143:3–4 казва, че откупът е платен на дявола, макар веднага след това да добавя, че кръвта на Христос е умилостивение направено от името на хората, които не са били в състояние да дадат това, което Бог изисква. А в т.нар. василиева литургия той използва друг образ – откупът е платен на смъртта: „Той даде Себе Си като откуп на смъртта, чрез която ние бяхме държани пленници, продадени под робството на греха…“
Автори като Ориген, Григорий Нисийски и Августин отиват още по-далеч.
„На кого дал Христос живота Си като откуп за мнозина? Със сигурност не на Бога. Може ли тогава да бъде на злия? Понеже той ни държал здраво докато не му бил даден откупа, самият живот на Исус. (Сатана) бил измамен от идеята, че може да владее над Него и не видял, че не може да понесе мъчението да го задържи.“ (Ориген, Коментар на Матей 16:8[1]).
„За да е сигурен, че откупът за нас лесно ще бъде приет от (Сатана), който го изисквал, Бог се скрил под покривалото на нашата природа, така че, както при една гладна риба, куката на божеството да може да бъде погълната заедно със стръвта на плътта и по този начин като животът влезе в дома на смъртта и светлината свети в мрака, това, което е напълно противоположно на светлината и живота да може да изчезне, понеже не е в природата на мрака да остава когато има светлина или на смъртта да съществува когато действа животът.“ (Григорий Нисийски, Голям катехизис, 24)
„Господният кръст приличал на капан за мишки за дявола: примамката, която го уловила била смъртта на Господа.“ (Августин Блажени)
Този пример показва доста ясно няколко неща.
Първо, не е възможно винаги да очакваме цялостна хармония в мненията на църковните отци. В някои случаи те могат да държат (и на практика държат) различни мнения по дадени въпроси. Разбира се, това са били хора, от които има какво да научим и ние трябва да ги слушаме внимателно. Но да бъдем до такава степен подведени от техния авторитет, че да решим, че те задължително говорят в един глас по всеки въпрос означава да направим едновременно две грешки – да започнем да вкарваме техните думи в нашата предварително изградена схема за това какво те могат и трябва да казват и по този начин на практика да престанем да ги слушаме истински, и да изпаднем в патролатрия (идолозиране на патристичния авторитет).
Второ, въпросът за откупа е пряко свързан с образния език, който библейските автори използват по отношение на изкуплението. От една страна е напълно естествено християните да използват този език с пълни шепи поради своята почти към Писанието като Божие слово. Но използването на дадена дума, израз или образ все още не ни казва достатъчно за начина, по който тези автори го разбират. Както виждаме от примера с откупа, концепцията може да се разбира не само по различен, а дори по противоположен начин. Възможно е и обратното – концепцията да е изразена по различен начин, но лежащата зад нея идея всъщност да е доста близка (В някои случаи това може да е валидно и за някои от приведените по-горе примери).
Трето, този пример доста добре показва опасността от буквалистично разбиране на понятията, за което говорихме в част 3. Когато НЗ описва спасението/изкуплението като нещо (откуп, победа, оправдание) това не означава задължително, че трябва да приемаме тези сравнения като напълно съответстващи на действителността. В този смисъл е много вероятно целият спор на кого е платен откупа да е безсмислен. Това, което можем да кажем със сигурност е, че Божието спасително дело може да се сравни с плащането на откуп (или цена), за да бъде един човек избавен от робството (на греха, смъртта, сатана), в което се намира. Аналогията без съмнение е богата и полезна. Но ако твърдим, че това е описание, което напълно съответства на действително станалото, означава да изпаднем в опасност да се заблудим жестоко, както удачно посочва Григорий Назиански.
[1] Виж също неговият коментар на Римл. върху Римл. 2:13.
Rado's blog 