Бележки върху спасението – 9

ЙОАН ЗЛАТОУСТ И ПРОШКАТА НА КРЪСТА

от Радостин Марчев

Йоан Златоуст е авторът, който ни е оставил най-голям брой патристични съчинения на изток. Тяхното цялостно изследване в контекст е невъзможно в тази обем. Все пак можем да отбележим три важни неща.

Първото е ясният юридически език, който той на моменти използва във връзка със спасението. Следващият пасаж е само един от множеството примери, които могат да бъдат приведени.

„Бог е Този, Който оправдава. Кой е този, който осъжда? Той (Павел) не казва, че Бог прощава греховете ни, а нещо по-велико: „Бог е Който ни оправдава.“ Понеже когато Божията присъда ни обяви за оправдани и то такъв Съдия като Този, какво остава на обвинителя? Затова Той едновременно ни е избрал и оправдал и удивителното е, че е направил това чрез смъртта на Своя Син. Христос е умрял за нас[1].“  (Римляни, Омилия 15)

Взет сам по себе си той по никакъв начин не е доказателство за заместническата теория за изкуплението (или за някоя друга). От значение е не дали някой използва юридически език и образност,  а какво се крие зад нея – или както точно се изразява друг древен автор – смисълът е не в думите, а в тяхното значение. Казвам това понеже често в дискусия между православни и протестанти последните са обвинявани в „юридизъм“. Макар аз напълно да приемам критика на ниво идеи, както отбелязахме по-горе, единствено използването на юридически език не следва да бъде причина за каквото и да възражение. Негативното отношение към подобно изразяване сред някои съвременни православни кръгове по никакъв начин не е определящо за патристичната традиция – както източна така и западна – както между другото и за самата Библия.

Второ, Йоан Златоуст изглежда свързва прошката на греховете със смъртта на Исус на кръста. На различни места в обемното му творчество откриваме пасажи, които говорят за това.

„Когато Йоан Предтеча видял Христос, той казал на учениците си: „Ето Божият Агнец“ (Йоан 1:35). Чрез това той им показал целия дар, който Бог дошъл да даде и начина на очистване. Понеже „Агнецът“ заявявал и двете неща. И Йоан не казал: „Който ще понесе“ или „Който е понесъл“, а „Който носи греха на света“, понеже Христос правел това. Всъщност Той го понесъл не само когато страдал, но оттогава дори до днес Той носи греховете, не като че ли постоянно бива разпъван (понеже Той веднъж завинаги принесе жертва за греховете), но тъй като от тази единствена жертва Той продължава да ги очиства.“ (Омилии върху Йоан 18.2).

„Днес нашият Господ е на кръста и ние празнуваме, така че вие да можете да познаете, че кръстът е един празник и един духовен триумф. Преди това кръстът е бил наименование на едно наказание, но сега е станал нещо достойно; преди е бил символ на присъда, но сега е станал знак на спасение… Той е просветил стоящите в тъмнина, той ни е примирил, нас, които сме били във вражда с Бога.“ (За кръста и крадеца)

„Христос ни изкупи от проклятието на закона като стана проклет за нас; понеже е писано: „Проклет всеки, който виси на дърво.“

Всъщност хората се намирали под друго проклятие, което казва: „проклет всеки, който не постоянства да върши всичко писано в Книгата на закона“ (Втор. 27:26). Под това проклятие, казвам, се намирали хората, понеже никой човек не постоянствал в закона нито пазел целия закон. Но Христос заменил това проклятие за другото: „Проклет всеки, който виси на дърво.“ Тогава както този, който виси на дърво, така и този, който престъпва закона е проклет и било необходимо за този, който ще ги освободи от самото проклятие, да се освободи от него, но да приеме друго на неговото място и по този начин да ни освободи от проклятието. Това било подобно на невинен човек да реши да умре заради друг, осъден на смърт и да го освободи от наказанието. Защото Христос взел върху Себе Си не проклятието на прегрешението, а другото. Понеже „не беше извършил неправда нито се намери неправда в устата Му“ (Исая 53:9; 1 Петър 2:22). И чрез Своята смърт Той освободил от смърт тези, които умирали и вземайки върху Себе Си проклятието, Той ги избавил от него.“ (Коментар на Галатяни, Омилия 3, ст. 13).

Вероятно най-ясно това може да се види в неговия коментар към Евреите. В Омилия 17 Златоуст коментира принасянето на Христос като жертва. Първо, както говорихме в част 4, той подчертава, че Христос е едновременно свещеник и жертва, принасящ и принасян.  След това той казва, че Христос умира като жертва за грях, сравнима с жертвите според еврейския закон. Важният въпрос, на който трябва да отговорим на това място е как той разбира смисъла на жертвата по отношение на греха – какъв е резултатът от приноса. Следвайки разсъжденията на Златоуст имаме основания да смятаме, че той свързва жертвата на Христос с прошка на греховете (17.4):

„И какво е (значението на) „Понесе греховете?“ Точно както при приноса ние носим нашите грехове и казваме: „Съгрешили волно или неволно, прости ни“, т.е. ние първо ги споменаваме и след това молим за тяхната прошка. Така също и тук. Къде Христос е направил това? Чуй как Той Сам казва: „И заради тях аз освещавам себе Си“ (Йоан 17:19). О! Той понася греховете. Той ги взема от човеците и ги носи пред Отца, не за да може Той да направи нещо против тях (човечеството), а за да може да ги прости.“

Златоуст не описва механизма на тази прошка, но доста ясно казва, че Христос взема греховете на хората и ги представя пред Отца, за да могат те да бъдат простени. Това вземане Той свързва ясно с жертвата на кръста, която се явява жертва за грях, аналогична на, макар и много по-съвършена от, старозаветните жертви за грях на животни.

Малко по-нататък той обяснява това със следните думи (17.5):

„Какво означава „Той се яви, за да отмахне греховете като принесе Себе Си.“ Какво е това, което Той „отмахва“ и прави достойно за презрение? Понеже грехът вече няма никаква смелост, защото той е станал безсилен в това да изисква наказание и не го изисква, т.е. той е бил победен. Това, което е трябвало да унищожи всичките човеци, само било погубено.“

Трето, поне на едно място – Омилия 11 от неговия коментар на 2 Коринтяни – Йоан Златоуст ясно говори с термини, описващи трансфериране на вината от човека върху Христос (2 Коринтяни, Омилия 11.6):

„И за да можеш сам да научиш какво е това, размисли за казаното от нас. Ако един, Който сам е цар, виждайки един разбойник и злодеец под наказание, даде Своя единствен възлюбен Син, Своя единствен и истински, да бъде убит; и прехвърли освен това смъртта и вината от него върху Своя Син (Който самият не е извършил нищо подобно), за да може да спаси осъдения и да го очисти от лошата му репутация.“

Илюстрацията е изключително ясна. Няма да е пресилено ако кажем, че именно тя разкрива смисъла на предходните секции 2–6.[2] Дали тя ясно изразява богословските възгледи на Йоан Златоуст или е прекалено натегната реторика е въпрос на допълнителна дискусия. Текстът обаче стои в споменатата омилия и ние нямаме право да го пренебрегваме.

[1] Всички преводи на Златоуст в тази част са мои собствени.

[2] Виж коментара на Лойд Пиърсън от неговата докторска дисертация върху изкуплението при Йоан Златоуст. Забележи, че един от неговите рецензенти е православният богослов Валери Карас.