Бележки върху спасението – 7

АТАНАСИЙ ВЕЛИКИ И ЗАМЕСТНИЧЕСКОТО ИЗКУПЛЕНИЕ

от Радостин Марчев

Последно променено на 05.04.2017.

През последните години моделът за заместническото изкупление попада под тежък обстрел. По-конкретно в България той често се явява значима пречка в диалога между протестанти и православни. Едно от често чуваните обвинения е, че той представлява изцяло западна юридическа конструкция, която е напълно чужда на древната патристична мисъл и не намира никаква подкрепа в нея.

Моето убеждение е, че това не отговаря на истината. Както видяхме в част 4 някои форми на това виждане може да са сериозно дефектни, но това не означава, че махалото трябва да се залюлее към обратната крайност. В подкрепа на това в следващите няколко части аз ще представя откъси от патристични текстове, които използват едновременно език и идеи, сходни на тези, които откриваме в модела на заместническо изкупление. Тъй като по никакъв начин не считам, че съм специалист в областта на патристиката, аз напълно допускам възможността поне в някои случаи да не съм разбрал правилно мисълта на авторите или да я използвам извадена от контекст и налагайки върху нея собствените си предубеждения. Във всеки подобен случай аз оставам отворен да дискутирам и с готовност бих приел корекции и уточнения – разбира се, подкрепени със съответните аргументи и текстови анализ. В същото време ми се иска да помоля читателите, които са на различно мнение да направят същото – да оставят текстовете да говорят без да твърдят, че те не могат да казват това, което всъщност казват.

Първият случай, който ще разгледам е свързан с най-известното съчинение на един от най-великите древни християнски светци – Атанасий Велики и неговата книга „За въплъщението на Словото“[1].

В началото на своята творба Атанасий Велики описва сътворението на човека. Той обяснява, че последният бил сътворен природно смъртен, но с възможност, ако остане верен на Бога, да живее вечно. Човекът обаче избрал да престъпи Божията заповед и ял от дървото на познание доброто и злото. Говорейки за това Атанасий използва на моменти доста ясен юридически език като „престъпване на заповедта“, „нарушаване на закона“ и „осъждане на смърт“ (За въплъщението, 4,5). Той цитира Премъдрост Соломонова 6:18: „да пазиш законите (ѝ) е залог за безсмъртие.“ В същия дух той казва, че (За въплъщението 7):

„смъртта… получила законна власт над нас, а от закона не можело да се избяга, понеже бил положен от Бога поради престъплението… Защото, от една страна, би било чудовищно Бог да се окаже неистинен след като веднъж е казал; тоест, след като Той е повелил, че престъпвайки веднъж заповедта, човек трябва да умре, след престъплението човекът да не умре, а да се прекърши Божието слово. Понеже Бог не би бил истинен, ако след като е казал, че трябва да умрем, човекът останел жив“

Малко по-нататък Атанасий добавя един важен детайл относно своето виждане за прошката на греховете – според него тя е възможна чрез покаяние дори без въплъщението на Христос (За въплъщението 7):

„И така, още веднъж, какво решение било възможно да вземе Бог? Да иска покаяние от човеците заради тяхното престъпление? Това би могло да се счете достойно за Бога, сякаш както чрез престъплението човеците са станали подвластни на тление, така и чрез покаяние биха могли да се върнат отново към нетлението. Но покаянието, първо, нито би отговаряло на онова, което е истинно в Бога, защото ако човеците не останели в хватката на смъртта, Бог пак щял да остане неистинен, нито пък – второ, покаянието извеждало човеците от присъщото за тяхната природа, а единствено ги предпазвало да не съгрешават. Ако това било случай единствено на престъпление, а не и на следващо след него тление, покаянието би било напълно достатъчно, но ако още с начеване на престъплението човеците станали подвластни на тлението, свойствено на тяхната природа, и се лишили от благодатта, която имали, бидейки (сътворени) по Божия образ, какъв по-нататъшен ход бил необходим?“

Самото въплъщение, според Атанасий, се явява необходимо поради нуждата хората да бъдат избавени от тлението, получено в резултат на престъпването на заповедта. „…тлението на човеците не може да бъде надвито другояче, освен чрез смърт като задължително условие“ (За въплъщението, 9). Ако правилно разбирам неговата мисъл, въплъщението и смъртта на Христос били необходими, за да може умирайки Той да понесе вместо нас наказанието, наложено поради Божията заповед, която не можела да пропадне и да ни даде безсмъртие. Според собствените му думи (За въплъщението, 8):

„Приемайки така тяло, досущ като нашите, понеже всичките били под наказанието на смъртното тление, Той го предал на смърт вместо всички и го предложил на Отца, правейки това поради любовта Си, така че, първо, в Него да умрат всички впримчени и да се отмени законът за погублението на човеците, защото неговата сила се изразходвала напълно в тялото на Господа и вече нямал сила срещу човеците, Неговите събратя; и второ, при все, че човеците се били обърнали към тлението, Той да може да ги върне обратно към нетление да ги оживи от смъртта чрез  посвещаването на Своето тяло и чрез благодатта на Възкресението като направи смъртта да изчезне от тях като слама от огъня.“

Това виждане е донякъде различно от класическото представяне на учението за наместническото изкупление. Атанасий смята, че покаянието е напълно достатъчно за прошка на греховете, но това не е така с придобитото тление в резултат на престъпване на Божията заповед. Класическата теория за наказателсното заместническо изкупление от своя страна твърди, че за прошката е необходимо пренасяне на „нещо“, свързано с греха. Какво е това „нещо“ е донякъде спорно – исторически въпросът за възможността грехът да бъде прехвърлян от една личност на друга е бил остро дискутиран, като немалко богослови твърдят, че това е невъзможно. В този случай може да се говори за поемане следствията от греха, но не и на самия грях[2].

Казали това обаче трябва веднага да допълним, че разликата не е чак толкова голяма. Схемата на Атанасий напълно попада под определението за наместническо изкупление, понеже някой друг прави вместо нас нещо, което ние не сме в състояние да направим за себе си – Христос умира вместо нас. Тя също така напълно утвърждава необходимостта от изпълнение на Божията присъда срещу престъплението. Христовите смърт и възкресение не са просто победа над смъртта, но и заплащане, изпълнение на Божията присъда срещу човешкия грях[3]. Всъщност, имаме основание да наречем виждането на Атанасий не просто заместническо изкупление, но дори наказателно наместническо изкупление[4].

Отново с думите на Атанасий (За въплъщението, 9):

„…Той приел за тази цел тяло, способно на смърт, за да може то чрез принадлежността си на Словото, Което е над всичко, да може достойно да умре вместо всички, а самото то, поради идването на Словото да пребивава в него, да остане нетленно, за да може след това да се сложи край и на тлението на всички други чрез благодатта на Възкресението. Именно чрез предаването на смърт като приношение и жертва без недостатък, на приетото от Самия Него тяло, Той отведнъж отменил смъртта на Своите събратя, чрез принасянето на нещо равностойно…“

И отново (За въплъщението, 20):

„Но тъй  като пак било необходимо да се плати и дължимият от всички дълг, понеже Както вече казах, всички трябвало да умрат,  наистина специално за тази цел Той дошъл между нас с това намерение: след доказателствата за Своята божественост от делата Си, Той след това предложил също и Своята жертва от името на всички, предавайки на смърт Своя Храм на мястото на всички, за да може, първо – да направи човеците да прекратят и да ги освободи от тяхното древно престъпление, и още – да покаже Себе Си по-могъщ даже и от смъртта, явявайки Своето Собствено тяло нетленно – като първия плод от възкресението на всички.“

И пак (За въплъщението, 20):

„И така станало, че едновременно се осъществили две чудеса – умирането на всички било извършено в тялото на Господа, а смъртта и тлението били изцяло премахнати, поради единението на хората с Него, понеже смърт трябвало да има и тя трябвало да бъде претърпяна заради всички, тъй че дължимият от всички дълг да бъде платен.“

И пак (За въплъщението, 21):

„И сега, когато обещаният Спасител на всички е умрял на наше място, ние верните в Христа вече не умираме като преди, съгласно предупреждението на закона, понеже това осъждение се е прекратило…“

На тези места езикът на Атанасий ми се струва ясен – Христос умира „вместо всички“, „заради всички“ и „на наше място“, „за да плати дълга“ и т.н.

Понякога се твърди, че подобна интерпретация изопачава мисълта на Атанасий, който вижда смъртта на хората не като наказание, наложено от Бога, а единствено като естествено следствие от неговото отдалечаване от Бога. Д-р Гари Уилямс коментира това по следния начин[5]:

„Флууд все още може да се опре на своето твърдение, чеза Атанасий смъртта, понесена от Христос, не е юридическа необходимост, а естествено следствие от греха: „Отделен от източника на Живота той умрял.“ Тази „поквара“ и произлязлата от нея „смърт“ не е разбирана от Атанасий като едно външно наложено наказание, а като неизбежно следствие от греха.“

Това прекалено опростява сложната танатология, която откриваме при Атанасий, който работи с една широка дефиниция на смъртта, виждана едновременно и като следствие, и като наложена. Когато говори за Исус, умиращ с нашата смърт, той има предвид не само физическия край на Неговия земен живот, а цялата връзка на резултата от човешкия грях, включително самата втора смърт. Следователно, казвайки, че Исус е умрял с нашата смърт, Атанасий има предвид, че Исус е понесъл в Себе Си състоянито на ада, едно състояние на поквара, за което той мисли като за една ужасяваща форма на продължаващо не-съществуване.

Идеята за смъртта като продължаващо несъществуване, която може да изглежда парадоксално, бива обяснена от платонистката онтология, към която Атанасий се придържа. Той дефинира злото като извращение на доброто и по този начин мисли, че всяко в края на краищата изоставено състояние на съществуване, като втората смърт или ада, всъщност представлява една форма на намалено съществуване, което е близо до не-същестуване. Принципът е ясен в „За въплъщението“:

„Това, което не съществува е зло, но това, което съществува е добро, тъй като е било сътворено от съществуващия Бог.“

Следователно, той е в състояние да твърди, че дяволът, който все още „съществува“ е мъртъв след идването на Христос.

„Що се отнася до дявола, който преди това злобно ликувал в смъртта „понеже нейните връзки са развързани“ (Деяния 2:24), единствено той останал истински мъртъв.“

На основата на това виждане за зло Атанасий използва термина „смърт“, за да опише цялостния наказателен процес на изоставеност и поквара. Това е намаленото съществуване, в което в момента се намират дяволът и неговите ангели, и самият ад, в който те имат своето не-съществуване. Тук присъства един есхатологичен аспект: когато хората били лишени от познание за Бога „те също така били лишени от вечно съществуване. Но това означава, че когато умирали те оставали в смърт и поквара“. Атанасий вижда едно продължаващо страдание в едно лишено от съществуване състояние. Това е смъртта, на която Христос подчинил Себе Си. Ние знаем това, понеже тя е също така и проклятието в Битие 1:17:

„Това „ти ще умреш чрез смърт“, какво друго означава освен, да останеш в покварата на смъртта.“

Тази смърт, както видяхме, Атанасий настоява, че била изпълнена в смъртта на Христос на кръста.

Това са някои от ключовите елементи в танатологията на Атанасий. В един смисъл тази „смърт“ може, като казва Флууд, да бъде виждана като естествено следствие от отвръщането от Бога, източника на живота. Отвръщането на грешника очевидно е ключ в нанасянето на наказание над самия него. Все пак последното също така е и един действен отговор на Бога. По-нататък в неговата книга става ясно, че за Атанасий състоянието на продължаващо не-съществуване е резултат от Божия намеса и присъда… Каквито и елементи на морален натурализъм да присъстват във виждането на Атанасий за смъртта, там има и едно силно ударение на Божия съд като намеса.“

Разбира се, учението на Атанасий не може да се ограничи до едно единствено негово съчинение. Но обръщайки се към останалото му творчество ние откриваме същите идеи[6]:

„Светът като отговорен бил съден от закона, но Словото поело присъдата върху Себе Си.“ (Срещу арианите 1.60).

„Логосът приел тяло за да може, плащайки дълга вместо нас, чрез Себе Си да снабди това, което липсвало на хората.“ (Срещу арианите 2.66)

„Преди това, светът като виновен, бил под присъдата на закона; но сега Словото, взело върху Себе Си присъдата и пострадало в тялото заради всички, дало на всички спасение.“ (Четири слова срещу арианите, NPNF 4:341)

„Той също понесъл нашите грехове на дървото… Понеже това, което Йоан казва, че „Словото станало плът“, има следния смисъл, както можем да видим от един подобен текст на Павел: „Христос стана проклет (бук. проклятие) за нас.“ И точно както Той Сам не е станал проклятие, но се казва, че станал такова, понеже взел върху Себе Си проклятието вместо нас, така също Той станал плът, не като се променил в плът, но понеже приел заради нас жива плът и станал Човек.“  (Писмо до Максим, NPNF² 2:4:578)

В заключение, виждането на Атанасий за изкуплението не е напълно идентично с обичайното съвременно представяне на теорията за наместническото изкупление. Разликите обаче съвсем не са толкова значими, че да говорим за несъвместимост или противопоставяне.

За едно подобно атанасиево предсатвяне на нуждата от изкупление виж класиеската първа проповед на Прокъл от Констабнтинопол за Дева Мария (виж Proclus of Constantinople and the Cult of the Virgin in Late Antiquity, гл. 4)

[1] В цитатите по-долу използвам непубликувания превод от гръцкия текст на на Н. Антонов.

[2] За начално въведение в темата заедно с препратки към допълнителна литература виж статията на Оливър Крисп в Tibdal, Derek. The Atonement Debate: Papers from the London Symposium on the Theology of Atonement. Zondervan, 2008.

[3] Това според Атанасий е само едната причина за въплъщението. Той добавя и една друга причина – разкриване на хората на истината за Бога – която се приема от всички християни и в случая не касае нашето разглеждане.

[4] В богословската терминология това се явява по-тесен подвид на първото. Всъщност докато огромната част от християните виждат смъртта на Христос поне в някакъв смисъл заместнчиеска, далеч не всички я приемат за наказателна т.е. свързана с наказание заради човешкия грях.

[5] Willliams, Garry. Penal substitutionary atonement in the Church Fathers. EQ 83.3 (2011), 195–216. Статията е написана като отговор на Flood. Derek. ‘Substitutionary Atonement and the Church Fathers: A Reply to  the Authors of  Pierced for Our Transgressions’,  Evangelical Quarterly, 82.2 (2010), 142–59. За един изцяло различен прочит виж  Benjamin Myers, The patristic atonement model в Crisp, Oliver and Fred Sanders. Locating atonement. Zondervan, 2015.

[6] Ограниченият обем не позволява тяхното разглеждане и анализ в контекст.