ИЛИ/ИЛИ?
от Радостин Марчев
В част 3 казахме няколко думи за различните метафори използвани в Библията във връзка с механизма на изкуплението. Същият въпрос стои и на едно, ако мога да се изразя така, по-високо организационно ниво, касаещо теориите за спасението/изкуплението. Най-популярно това се представя като сравнение между 5 теории, които могат да бъдат съвсем накратко описани по следния начин:
- Christus Victor – на кръста Христос побеждава силите на сатана, греха и смъртта и по този начин освобождава вярващите в Него от тяхната власт[1]. Често тази теория се свързва или представя като рекапитулация (изложена още от Ириней Лионски в неговото съчинение Против ересите), според която Христос повтаря това, което прави Адам, но за разлика от него без да съгреши. Така, явявайки се втори Адам (виж 1 Кор. 15:45) той преобръща ходa на историята, тръгнала в погрешна посока поради греха на първия.
- Теорията за откупа – смъртта на Христос е откуп, чрез който хората са изкупени.
- Теорията за удовлетворението – смъртта на Христос е необходимото удовлетворение за накърнената от човешкото непокорство Божия чест. Тя е изложена най-пълно и с огромна популярност от Анселм Кентърбърийски в неговото съчинение Cur Deus Homo (Защо Бог стана човек).
- Теорията на моралния пример. Представена най-популярно от Пиер Абелар, тя вижда живота на Христос като един пример, към който ние сме привлечени да подражаваме.
- Теорията за заместничеството – Христос заема нашето място, вземайки върху Себе Си нашия грях и понасяйки Божието наказание, като по този начин ни освобождава от необходимостта ние да претърпим същото.
Макар да са исторически добре представени и да се срещат често в литературата по въпроса, тези пет теории далеч не изчерпват всички възможности и елементи. Една едновременно интересна и спорна концепция например е миметиката на Рене Жирар[2]. Теосиса (или обожението) е ключово понятие в православното мислене за спасението[3]. Морна Хукър (заедно с мнозина други) поставя интересния въпрос дали Павел вижда Христос като наш заместник или като наш представител[4]. Нещо повече, горното описание е съвсем грубо и схематично и съвсем не е достатъчно човек да прецени дадено виждане. Накрая, дори в рамките на една единствена теория нещата могат да бъдат представени в различни форми. В част 4 видяхме как това действа по отношение на теорията за заместническото изкупление, но дори това е единствено драскане по повърхността.
По-важното е следното: подобно на случая с различните метафори на изкуплението/спасението, тези различни теории често биват поставяни една срещу друга. Идеята е, че човек трябва „да избере страна“ и ако защитава една теория това означава, че той автоматично изключва останалите.
Нещата обаче не са толкова прости. Макар да е напълно възможно някои идеи наистина да са изключващи се, това по никакъв начин не е задължително за теориите като цяло. Всъщност те спокойно могат да се окажат допълващи се, като това дава възможност християните да оценят различни аспекти и компоненти на своето спасение. Примерът с шведския епископ и богослов Густав Аулен е много показателен в това отношение. Неговата книга Christus Victor: An Historical Study of the Three Main Types of the Idea of Atonement доста рязко противопоставя заместническото изкупление и Christus Victor докато твърди, че именно последната е определяща за мисленето на Мартин Лутер (като след това идеята е изгубена в по-късната лутеранска традиция). Макар и малко по своя обем, съчинението предизвиква сериозен академичен отзвук и стимулира свежо научно изследване. Резултатът от него е разнопосочен. От една страна се оказва, че основните идеи на Chrisus Victor, заедно с концепцията за теосиса, наистина се намират в творчеството на Лутер[5]. От друга страна, става също така ясно, че заместничесткото изкупление е не по-малко характерно за реформатора. С други думи, за Лутер не представлява проблем да мисли едновремено с концепциите на Christus Victor, теосиса и наместническото изкупление. По същия начин идеи от теорията на моралния пример на Абелар могат съвсем спокойно да работят като допълнение на всяка от изброените теории – в края на краищата примерът на Христос действително може да бъде мощен стимул да бъдем едновременно привлечени към Него и да Му подражаваме.
С други думи, рязкото противопоставяне между различните теории за спасението не винаги е оправдано. За щастие една значима част от съвременното научно изследване се придвижва именно в тази посока, търсейки обогатяване като последното по никакъв начин не следва да бъде виждано като богословско безразличие. Например Джон Стот в своята книга Кръсът на Христос (София, Нов човек, 2001), макар да остава напълно посветен на теорията за наместническото изкупление успява да намери в своето виждане място за множество елементи от други теории. В много по-голяма степен основната теза на Джеръми Р. Трийт (The Crucified King: Atonement and Kingdom in Biblical and Systematic Theology. Zondervan, 2014) е, че спасението може да бъде виждано през призмата на Christus Victor, но самaта победа се осъществява чрез заместнческата жертва на Христос. По този начин двете теории са неразривно свързани. Н. Т. Райт също намира възможност да свърже двете виждания в редица свои изказвания и т.н. Всъщност, както отбелязват Крисп и Сандърс в своето въведение, това е преобладаващият подход в съвременното третиране на въпроса (виж Crisp, Oliver and Sanders, Fred. Locating Atonement: Explorations in Constructive Dogmatics. Zondervan, 2015).
Според мен това е забележително добро развитие.
[1] Виж Aulen, Gustav. Christus Victor: An Historical Study of the Three Main Types of the Idea of Atonement. Wipf & Stock, 2003.
[2] За анализ и критика на Жирар виж Boersma, Hans. Violence, Hospitality, and the Cross: Reappropriating the Atonement Tradition. Baker Academic, 2006.
[3] На практика далеч не само в православното. Виж напр. Gorman, Michael. Inhabiting the Cruciform God: Kenosis, Justification, and Theosis in Paul’s Narrative Soteriology. Eerdmans, 2009; Karkkainen, Veli-Matti. One with God: Salvation As Deification and Justification. Liturgical Press, 2004. Виж дори Horton, Michael. Union with Christ. Zondervan, 2012, който, въпреки своя антагонизъм към източното православие, изрично подчертава близостта на своята концепция с учението за теосиса.
[4] Hooker, Morna. Paul: A Beginner’s Guide. Oneworld Publications, 2012. Виж също McGrath, Alister. What Was God Doing on the Cross? Zondervan, 1993.
[5] За допълнителна информация виж статиите в раздела Обожение в този блог. Виж също Braaten, Carl. Union with Christ: The New Finnish Interpretation of Luther. Eerdmans, 1998.
Rado's blog 
Радо,
Съгласен съм, че темата е сложна и че не трябва да се отхвърлят различните модели. Даже, ако някой се опита да ги разбере и осмисли ще си направи услуга.
Странно ми е, че сред 5-те най-популярни модела, не видях този, който според мен е бил най-популярният. Съжалявам, не му знам богословското название, та ще го нарека Теория за очистителната жертва. В нея Христос е жертвата, чрез чиято кръв се очистваме от греха, и от там идват всички спасителни резултати/последици. Чрез очистването се избаваме от робството на греха, смъртта и сатана, и в същото време чрез тази жертва закона е изпълнен и грехът е премахнат, и така се избавяме от обвинението на Закона. Тази жертва ни очиства и вече нищо не пречи на Бог да ни опрости греховете. Така се избавяме от справедливия Божи гняв предизвикан от греховете ни. Тази жертва съвършенно премахва греха и вече може да бъдем едно с Бога.
В това виждане Христос принесе себе си в жертва на Бог. Той напрви това като изпълнение на Божията воля, и в такъв смисъл Бог пожертва сина си. С други думи, Бог даде Сина си за нас, кoeто е много различно от Бог уби сина си, или пък Бог изля гнева си върху Иисус.
На кратко, това е модела.
Не съм го описал понеже доколкото си спомням не съм срещал подобен модел като исторически популярен.
Той не ми е непознат, но не зная историческото богословие да го представя по този начин като значим модел.
Приемам поправки – възможно е да науча нещо ново.
Може в „големите“ книги да не е влязло. Ако ти се намери време това може да ти е интересно (не и непознато, разбира се):
Радо, стана ми любопитно, че „Теорията за жертвата“ не е включена в „богословските списъци“. Ранната църква вярвала … първо, второ, трето … че и Абелар е в този списък. …
А Дейвид Берков много добре си е направил домашното, но не съм сигурен че ще имаш време да го изслушаш. Аз едно време трябваше да си платя за да чуя лекцията, а сега достъпът е безплатен. Наистина, това е голям жест от негова страна.
Между другото, правосланите богослови смятат, че това, което Берков излага е точно според ортодоксалното виждане по въпроса на изкуплението. Някак си, това виждане е останало извън полезрението на западните богослови, но не мога да си обясня защо. Може би и заради това ти казваш в част 8, че Варнава „не конкретизира механизма на изкуплението“, а пък за мен той го е изложил много ясно:
„Поради тази причина Господ принесъл Своята тленна плът, за да можем ние да бъдем осветени чрез прошката на греховете, което става чрез поръсването с Неговата кръв.“ Варнава, гл.5
Само споделям любопитни факти. Смятам, че нещата, за които Берков говори се знаят от всички, порсто модела не е включен в теориите по необясними за мен причини. Иначе, ние тая тема толкова я обсъждахме, че чак книга се написа 🙂
Толкоз от мен. Успех!
Благодаря, Жоро,
Само да ми остане време и с удоволствие ще ги прослушам.
Имам обаче съмнения, че ако един модел на изкуплението не е влязъл в повече или по-малко стандартните класификации от „дебелите книги“ той едва ли може да претендира, че е водещ и най-разпространен. Учението за изкуплението е изучавано вече стотици години, а понеже е спорно както вътре така и между отделните традиции – два пъти по-внимателно. Не ми се вярва точно водещият модел да е останал незабелязан като такъв.
Не че „моделите,“ за които пиша изчерпват всичко – има и доста други класификации – просто нямам спомен точно този да съм го срещал като водещ. Отново, приемам поправка.
Това, което казваш е напълно логично и имаш основание да се съмняваш. Аз не случайно се застраховах със „според мен“. Не претендирам да съм непремено прав.