Бележки върху спасенито – 5

ДУША, ТЯЛО И ТВОРЕНИЕ

от Радостин Марчев

Вече посочихме, че смисълът на понятието спасение нерядко бива погрешно стесняван както като обхват така и времево. Има обаче поне още два начина, по които то може да бъде погрешно стеснено.

Първият е когато започнем да говорим за спасението като за спасение на човешката душа. Вярно е, че понякога самият Нов Завет използва подобен език.

Чрез твърдостта си ще придобиете душите си (Лука 21:19)

като получавате следствието на вярата си, спасението на душите си. (1 Петър 1:9)

Често обаче когато говорят за спасението много християни имат предвид нещо доста специфично. Често се казва, че човек е направен от смъртно тяло и безсмъртна душа. Затова в този живот ние трябва да мислим какво ще стане с душата ни след смъртта. Именно в този смисъл много християни се молят за „спасение на много души“ или казват: „Днес още една душа се спаси.“

Каквото и да имат предвид Лука и Петър в горните стихове подобно виждане за спасението е сериозно погрешно и то в повече от един аспект.

Първо, без да навлизаме в неясната област на спора между дихотомията и трихотомията[1], човек не е съставен от „смъртно тяло и безсмъртна душа.“ 1 Тим 6:16 е напълно категоричен, че Бог е единственият, Който притежава безсмъртие по природа.

Който е едничък безсмъртен и живее в непристъпна светлина, Когото никой от човеците не е видял, нито може да види. Нему чест и владичество вовеки. Амин (СИ[2]).

Безсмъртието, което се приписва на човешката душа може да бъде виждано като подарък от Бога, но не и равно на Божието природно безсмъртие. Всъщност дори тялото не е лишено от този дар – то наистина умира (както всички много добре знаем), но едно от основните християнки учения е възкресението на тялото, на което Павел посвещава своята знаменита 15 глава от 1 Коринтяни.

Второ, и пряко следствие от това е, че според християнството не се спасява само душата на човека, когато бъде отделена от тялото след неговата смърт. Историческото християнско учение е, че спасението се простира върху душата и тялото. Нещо повече, човек е създаден от Бога като единство между тяло  душа и никога не може да бъде пълноценен и цялостно щастлив докато двете не са съединени в единство. Именно поради тази причина исторически християните са казвали, че до времето на възкресението, когато душата отново с съединява с тялото, хората, макар и в Божието присъствие, не са в състояние да достигнат до пълно блаженство.

От друга страна, учението, което гледа на тялото като на „затвор за душата,“ от което един ден ще се освободи и ще премине в едно славно и щастливо съществуване не е християнство, а древногръцко философско и религиозно учение наречено платонизъм. Факта, че в нашите църкви тези две неща се бъркат трябва да ни подейства отрезвяващо.

Има обаче и още един начин, по който спасението бива стеснявано. Това става когато последното се представя като нещо изцяло индивидуалистично, което има отношение единствено към мен и моята вечна съдба. Разбира се, в определена степен то наистина е такова. В друг смисъл обаче, посланието на Библията е, че Бог не спира до спасението на отделни хора. Макар че това не е съвсем еднозначно има редица текстове, които говорят за спасение на цялото творение. Под това нямам предвид универсализъм в какъвто и да е смисъл, а изкупване на природата. Един от най-ясните пасажи се намира в Римляни 8:

 Защото създанието с усърдно очакване ожида откриването ни като Божии синове. Понеже създанието беше подчинено на немощ {Гръцки: Суетност.}*, не своеволно, но чрез Този, Който го подчини, с надежда, че и самото създание ще се освободи от робството на тлението, и ще премине в славната свобода на Божиите чада. Понеже знаем, че цялото създание съвокупно въздиша и се мъчи до сега.  И не то само, но и ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и ожидаме осиновението си, сиреч, изкупването на нашето тяло (Римляни 8:19–23).          

Ако това е истина ние можем да гледаме на спасението в много по-широка рамка – не просто като спасение на отделни хора, а като изкупване и запазване (и дори довеждане до нейната пълнота) на цялата красота на света, в който живеем и която дори в своето паднало състояние нерядко ни спира дъха. Както живописно се изразява Н. Т. Райт този свят няма да бъде рециклиран в кошчето за отпадъци. Бог го обича и има много по-велик план за него, а когато работим за неговото опазване ние не смазваме колелетата на машина, която се е засилила към пропаст.

Дали можем да говорим за спасението дори още по-широко – за изкупване на културата, изкуството, творчеството, знанието и всичко стойностно в нашия свят? Вероятно е пресилено да кажем, че Библията недвусмислено говори за това. Но, струва ми се, че има поне някои знаци, които сочат в тази посока….

[1] Т.е. дали човек е съставен от две (душа и тяло) или три (дух душа и тяло) компонента.  Всъщност начинът, по който Писанието използва изразите е толкова неясен, че никак не е лесно да се достигне до категорично заключение – виж напр. статията на Н.Т. Райт Ум, дух, душа и тяло: всички за един и един за всички: размисли върху антропологията на Павел в нейният сложен контекст. Всъщност оказва се дори, че са възможни и други варианти – напр. полихотомно или монохотомно виждане – виж Дуализма тяло-ум и  Отговор на Biologos на Джон Хамет.

[2] РИ от 1940 и Цариградския превод съдържат „Който сам притежава безсмъртие“ като по този начин донякъде скриват смисъла. Той обаче е правилно предаден във Верен (2002) и Съвременен превод (2004)