Бележки върху спасението – 3

ПАЛИТРА ОТ МЕТАФОРИ

от Радостин Марчев

Един от най-спорните въпроси относно спасението/изкуплението е свързан с неговият „механизъм[1].” Причините за това са много, но една от основните е, че Новия (а и Стария) Завет ни представя спасението по-скоро под формата на образи отколкото като рафинирани богословски формулировки. Това е вярно дори за посланията на Павел. Следователно ние трябва да извлечем „механизма” от „образа,” който Писанието представя пред нас и на тази основа да формулираме богословското съдържание на понятието.

Това е доста очевидно от самото название. „Изкупление” (виж напр.  Римл. 3:24; Кол. 1:14; Еф. 1:7 и мн. др.) е образ свързан с широко разпространената в древния римски свят практика на робството. Апостолите ни казват, че Бог действа подобно на човек, който заплаща цената на един роб и по този начин го „изкупва,” откъсва го от предишния му господар и го прави свое притежание. От този „образ“ някои християни са склонни да извлекат следният „механизъм:“ Христос дава Своите живот и кръв като цена изискваща се за нашите грехове[2]. Библейски основания за подобна интерпретация очевидно има, но това съвсем не означава, че въпросът е приключил.

Първо, трябва да се запитаме много сериозно дали подобен образен език може да бъде точно и адекватно преведен на пропозиционни твърдения. Ако се върнем към нашия пример с изкуплението още през 4 век Григорий Богослов повдига сериозни въпроси към подобна „трансакция.”

Той пише: „Остава да проучим въпроса и догмата, на който мнозина не обръщат внимание, но за мен лично изисква сериозно проучване. За кого и за какво е пролята тази изливаема за нас кръв – великата и преславна кръв на Бога и Архиерея и Жертвата? Ние бяхме във властта на лукавия, продадени на греха и чрез сластолюбието си сме купили покварата си. А ако цената на изкуплението не се дава на друг, освен на властващия, питам: на кого и по каква причина е платена такава цена? Ако на лукавия, колко е оскърбително! Разбойникът получава цената на изкуплението, получава я не само от Бога, но (получава) самия Бог, за мъчителството си взема такава безмерна цена, че за нея би било справедливо да пощади и нас! А ако ли пък на Отца, то, първо, по каква причина кръвта на Единородния е приятна на Отца, Който не е приел и Исаака, принасян в жертва от баща си, а е заменил жертвоприношението, давайки овен вместо словесната жертва? Или от това става ясно, кое приема Отецът, не защото Го е искал или е имал нужда, а според домостроителството и защото на човека е било необходимо да се освети чрез Богочовечеството, за да може Той Сам да ни избави, преодолявайки мъчителя със сила, и да ни въздигне към Себе Си чрез Сина, Който посредничи и всичко урежда в чест на Отца, Комуто, оказва се, Той във всичко се подчинява? Такива са делата Христови, а което е по-високо от тях, да се почете с мълчание”

Разбира се, напълно възможно е някой да се опита и дори да даде адекватен отговор на тези въпроси. Но те при всички случаи ни предупреждават за опасността от „превода” от образен на пропозиционен език  – всъщност поставят въпроса за реалната възможност подобен превод да бъде направен правилно.

Второ, образността на „изкуплението” съвсем не е единствената, която срещаме в Библията. Апостолите наистина говорят, за спасението като за изкупуване на роб, но Исус описва себе си като Лекар дошъл да лекува болните и разказва притчата за блудния син, която представя нещата по съвсем различен начин. Павел от своя страна добавя образа на съдебна зала, в която обвиняемия (ние) чуваме оправдателна присъда от съдията (Бога) и на битка, в която злите сили поробващи и деформиращи доброто Божие творение са решително победени и разоръжени (виж напр. Кол. 2:13-15). И т.н….

Човек остава с впечатлението, че целта на Библията не е толкова да ни даде „материала,” от който да извлечем в детайли и да опишем с прецизни богословски формулировки някакъв механизъм на изкуплението/спасението колкото да ни помогне да схванем неговата удивителна същност. Именно това е целта на образния език. Той представя пред очите ни ярки картини, които макар да нямат нищо общо помежду си онагледяват една и съща истина. Спасението прилича на добър човек, който поради своята милост откупва един измъчван роб от неговият жесток господар. Спасението е като съдебно дело, в което човек чува своята присъда: „Невинен.” Спасението е като блуден син, който след години мъчително скитане най-сетне се завръща у дома си. Спасението е като тежка болест, която най-после е излекувана…

Нито един (или дори няколко избрани) от тези образи не следва да стои като парадигма в дадена теория – ако искаме да сме честни към Писанието ние трябва да държим сметка за всичките. Тук обаче се натъкваме на нов проблем. Начинът, по който Библията използва дадена образна метафора не винаги е логически съобразен с другите. Например Новия Завет говори за християните едновременно като за „родени” (Яков 1:18; Йоан 3) и като за „осиновени” (Римл. 8:15; Гал. 4:5) от Бога. Двете неща не могат да са верни едновременно, от което е очевидно, че използвайки ги Светия Дух няма за цел да ни представи логически съвместими образи, които допълвайки се ни дадат детайлите на богословска прецизност. Не, както казахме по-горе, Библията ни представя различни картини, които сочат към една и съща истина, но без да е необходимо да се допълват логически. Всъщност съпоставени една с друга те могат дори да са противоречиви. А това отново ни изправя пред въпроса за възможността да направим докрай верен „превод” на образния език в пропозиционни твърдения – при това вече не на един единствен образ, а на съвкупността от всичките.

Всичко това, колкото и сложно да звучи, може да има съвсем практично приложение в живота на отделния християнин и на Църквата като цяло. Разнообразната образност на спасението може да ни помогне да бъдем гъвкави към нуждите и възприятията на хората, на които го представяме. Така вместо да се придържаме към обяснение на даден „механизъм“ (Ти си грешник и според Божията справедливост заслужаваш смърт, но Христос понесе Божия гняв върху Себе Си. Така цената е платена и ти можеш да имаш прошка) ние можем да подхождаме по множество различни начин. С това съвсем не искам да кажа, че християните трябва да справят да говорят например за греха понеже това не е модерно и не се приема добре. Но в някои случаи  ние можем да свържем греха вместо с гняв и наказание с болест и лекарство, което ни помага отново да бъдем здрави и да живеем пълноценно. Двата образа са в еднаква степен библейски. Или пък можем да използваме термините на битка, в която Христос вече е извоювал победата над нещата, които са поробвали живота ни – греха, сатана, смъртта – и сега ни дава плодовете от тази победа. Разбира се, това не премахва изцяло нуждата от формулиране на някакъв „механизъм“ – най-малкото понеже поне от време на време се налага да обясняваме КАК тези неща стават реалност[3]. Всъщност самата Библия ни казва много „как“ – чрез въплъщението и жертвата на Христос, по благодат, чрез вяра и т.н. Нито пък има нещо лошо в предлагането и развиването на богословски модели за „механизма“ на изкуплението – християните са правили това през цялата история на Църквата. Но в края на краищата може да се окаже, че  е по-удачно да говорим за това КАКВО е спасението, а не КАК точно то се осъществява. Последното в никакъв случай не е без значение, но изглежда ударението на самото Писание пада върху първото.

[1] Под това имам предвид най-общо начина, по който Божиите благодатни действия към хората им носят спасение.

[2] Подобно представяне, разбира се, е съвсем грубо. Идеята може да бъде и на практика е артикулирана много по-прецизно.

[3] Заслужава си да обърнем внимание на факта, че исторически Църквата никога не е предлагала и одобрявала някакво общо разбиране за механизма на спасението.  Такива се появяват във вижданията на отделни богослови или на деноминационно ниво. Но на вселенско липсва.