Бележки върху спасението – 2

МОМЕНТ ИЛИ ПРОЦЕС

от Радостин Марчев

Както казахме, говорейки стриктно богословски „спасението” е доста широко понятие. То включва в себе си няколко неща – (1) прошка на греховете и придобиване на нов статус пред Бога, което се нарича оправдание (2) приемане в Божието семейство (осиновление) (3) новорождение (4) израстване в святост (освещение), (5) окончателно прославяне, (6) възкресение с ново тяло и т.н. като списъкът в никакъв случай не е пълен.   Във връзка с това си струва да отбележим две неща.

Първо, горният списък ясно показва, че някои от нещата в него са се случили вече, други се случват в момента, а трети предстоят да се случат в бъдещето.

Второ, същото може да бъде видяно от начина, по който Новия Завет говори за спасението.

В някои случаи той го споменава в минало време:

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога” (Ефесяни 2:5,8).

„Който ни е спасил и призвал със свето призвание, не според нашите дела, а според Своето намерение и според благодатта, дадена нам в Христа Исуса преди вечните времена” (2 Тим. 1:9).

„Той ни спаси не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост чрез окъпването, сиреч, новорождението и обновяването на Светия Дух” (Тит 3:5).

В други говори за него като за осъществяващо се в момента:

„Защото словото на кръста е безумие за тия, които погиват; а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила.” (1 Кор. 1:18).

„И това вършете като знаете времето, че часът е вече настанал да се събудите от сън; защото спасението е по-близо до нас сега, отколкото, когато изпърво повярвахме” (Римляни 13:11).

Накрая има стихове, които трасират спасението в бъдещето:

„Когото любите без да сте Го видели; в Когото като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост,като получавате следствието на вярата си, спасението на душите си” (1 Петър 1:8-9).

„А тоя, комуто работата изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се спаси, но тъй като през огън” (1 Кор. 3:15).

„Който устои до кай той ще се спаси” (Матей 24:13).

Прекият извод от всичко това е, че спасението в своята цялост не може да бъде сведено до конкретен, фиксиран във времето момент, а е по-удачно да бъде виждано като процес, който е започнал при нашето оправдание в миналото и ще завърши с нашето прославяне в бъдещето. Ето защо Павел може да напише:

„Затова, възлюбени мои, както сте били винаги послушни, не само както при мое присъствие, но сега много повече при моето отсъствие, изработвайте спасението си със страх и трепет” (Фил. 2:12).

Исторически, различни християнски традиции поставят ударение върху различни части (ако можем да се изразим така) от спасението. Някои говорят за него най-вече като за нещо, което се е случило в миналото (оправданието и приемането от Бога) и в което могат да бъдат напълно уверени. Други наблягат повече на това, което се случва в момента (освещението и устояването във вярата) и което предстои да бъде достигнато в бъдещето (възкресението и прославянето). В следствие на това голяма част (макар и не всички) от противоречията могат да се окажат просто използване на еднакви понятия, в които обаче се влага повече или по-малко различно съдържание. Това със сигурност е вярно например за разговорите между православни и протестанти. Това също така показва значението на правилното разбиране на определени богословски понятия.

Една последна бележка в тази връзка. Без значение дали човек смята, че един истински християнин може да „отпадне от вярата” и „да изгуби спасението си” или не няма причина той да няма увереност за своето настоящо приемане от Бога. Ако е дошъл при Христос с искрена вяра и покаяние, уповава се на Неговата благодат и се стреми с Божията помощ да живее богоугоден живот той може да разчита на Божиите обещания („Който дойде при Мене никак няма да го изпъдя.”). Нещо повече, доколкото мога да преценя апостолът смята, че е нормално християнинът да има уверение от Светия Дух, Който живее в него, че е (сега, в настоящия момент) приет от Бога и Божие дете.

„Защото не сте приели дух на робство, та да бъдете пак на страх, но приели сте дух на осиновление, чрез който и викаме: Авва Отче! Така самият Дух свидетелствува заедно с нашия дух, че сме Божии чада.” (Римляни 8:15-16).

Струва ми се, че това е не само възможно, а съвсем естествено разбиране на текста, което може да се проследи в християнската история[1].

[1] Виж например Йоан Златоуст, Беседи върху Римляни, беседа 14.3 и двете проповеди на Джон Уесли „Свидетелството на Духа” в Джон Уесли, Проповеди.

Реклама