ЦЪРКВАТА Е ОТГОВОРНА ЗА МРАЧНИТЕ ВЕКОВЕ – 2
от Родни Старк
Морален прогрес
Всички класически общества били робски. Всъщност всички познати ни общества над съвсем примитивното развитие били робски – дори голяма част от северозападните индиански племена имали роби дълго преди пътешествието на Колумб[1]. Сред това всеобщо робство само една цивилизация някога отхъврлила човешкото робство: християнската. И тя направила това два пъти!
Историята за това как робството се появило повторно и след това било премахнато в западното полукълбо ще бъде разказана на друго място. Но за първи път робството не било премахнато по време на Ренесанса или Просвещението. Това се случило през мрачните векове. И това било осъществено от умни църковни водачи, които отначало започнали да отслужват тайнствата на всички роби запазвайки единствено ръкополагането за свещенство. Отначало следствието от това християнизиране на робите останало незабелязано, но скоро свещениците започнали да казват, че никой истински християнин (или евреин) не трябва да бъде роб[2]. Тъй като робите били християни свещениците започнали да подтикват собствениците да освободят робите си като едно „безкрайно добро действие,” което допринасяло за затвърждаване на собственото им спасение[3]. В достигналите до нас завещания са записани множество освобождения на роби. Скоро се появил и още един фактор: смесените бракове. Независимо, че те били противозаконни в по-голямата част на Европа има доста доказателства за смесени съюзи през 7 век обикновено между свободен мъж и жена робиня. Най-известният такъв брак се състоял през 649 г. когато Кловис II, крал на франките, се оженил за британската робиня Бетилда. Когато Кловис починал през 657 Бетилда управлявала като регент докато най-големият й син станал пълнолетен. Бетилда използвала своята позиция, за да извършва кампания срещу търговията с роби и за да откупва хората намиращи се в робство. При нейната смърт Църквата признала Бетилда за светица.
В края на 8 век крал Карл се противопоставил на робството докато папата и мнозина други властни и ефективни църковни гласове повтаряли св. Бетилда. В началото на 9 век епископ Агобард от Лион казвал: „Всички хора са братя, всички призовават един и същ Отец, Бога: господарят и робът, бедният и богатият, ученият и неученият, слабият и силният…Никой не е по-издигнат от другия….Няма…роб или свободен, но във всичко и винаги е само Христос[4].” Скоро никой не се „съмнявал, че робството е срещу Божия закон[5].” През 11 век както св. Вулстаф така и св. Анселм водели успешни кампании за премахване на последните остатъци от робството от християнския свят[6].
Премахването на робството било просто най-драматичния пример за морален прогрес по време на мрачите векове. На друго място ние ще разгледаме корените на демократичните християнски учения за моралното равенство и негативните християнски оценки на държавата, които довели до изненадващо представително избрани „парламенти” отначало в различни италиански градове-държави, а след това и по-нататък на север.
Прогреса на високата култура
Дори ако можем да извиним Волтер, Гибон и други защитници на предполагаемото Просвещение за това, че са забравили големите постижения и иновации в земеделието или военното дело, те със сигурност би трябвало да бъдат сурово осъдени за пренебрегването или отричането на забележителните постижения във „високата култура” постигнати от средновековните европейци в музиката, изобразителното изкуство, литературата, образованието и науката.
Музика
Римляните и гърците пеели и изпълнявали монофонична музика: един единствен музикален тон бил изпълняван от всички гласове или инструменти. Средновековните музиканти измислили полифонията, едновременното звучене на два или повече музикални тона, в хармония. Точно когато това се е случило не е известно, но „то било установена практика когато била описана в Musica enchiriadis, публикувана около 900[7].” Около 10-ти век била изобретена и популяризирана адекватна система, така че музиката да може да бъде точно изпълнявана от музиканти, които никога не са я чували.
Изобразително изкуство
За съжаление забележителната епоха на изобразителното изкуство, която се появила в Европа през 11-ти век е известна като “Римски стил” независимо от факта, че била много различна от всичко правено от римляните. Името било наложено от професори през 19 век, които „знаели,” че Европа се възстановила от мрачните векове като се върнала назад към римската култура. Следователно това би могла да е единствено епоха на лоша имитация на римски неща. Всъщност Римския стил архитектура, скулптура и изобразително изкуство били оригинални и силни, така че „дори късните римски майстори никога не биха ги разбрали[8].” След това, през 12-ти век периодът на Римския стил бил последван от дори още по-силната готическа епоха. Изглежда удивително, но готическата архитектура и изобразително изкуство са били проклинали от критиците по времето на Просвещението заради това, че не се „съобразявали със стандартите на класическите Рим и Гърция: „Да бъде проклет този, който ги е измислил[9].” Същите тези класици погрешно смятали, че стилът произлиза от „варварските” готи (оттук и името) и както знае всеки, който е виждал някоя от великите европейски готически катедрали, артистичната присъда на тези критици не била по-добра от тяхната история, да не казвам нищо за тяхното презрение към архитектурните изобретения, вкл. летящите подпори, които направили възможно за първи път да се изграждат високи сгради с тънки стени и големи прозорци давайки по този начин тласък на забележителната архитектура на стъклописите. Отново хората на изкуството през 13-ти век в северна Европа били първите, които започнали да използват маслени бои и да поставят творбите си на опънати платна вместо на дърво или гипс. Това „позволило на художника да отдели време, да използва четката с удивителна деликатност, да постигне ефекти,…които изглеждали почти като чудеса[10].” Всеки, който смята, че великите художници се появили през италианския Ренесанс трябва да разгледа творбите на Ван Ейк. Толкова за идеите, че хилядолетието последвало падането на Рим било артистична дупка лишено от изобразително изкуство или по-лошо.
Литература
Гибон написал The Decline and Fall of the Roman Empire на английски език вместо на латински. Волтер писал почти изцяло на френски, Сервантес на испански и Макиавели и да Винчи на италиански. Това било възможно единствено понеже на тези езици била дадена литературна форма от средновековните гиганти като Данте, Чосър, безименните автори на chansons de geste и монасите, които, започвайки през 9-ти век, се посветили да пишат жития на светиите – „първите познати ни страници на френската литература… принадлежали към този жанр[11].” Така била формулирана и популяризирана светската проза. Толкова за неграмотността и невежеството на мрачните векове.
Образование
Университета бил нещо ново под слънцето – една институция посветена изключително на „висше образование.” Това християнско изобретение било много различно от китайските академии за обучение на мандарини или от училищата на дзен майсторите. Новите университети не се занимавали основно с повтаряне на приетата мъдрост. Вместо това, точно както е и днес, един член на факултет се прославял и получавал покана да се присъедини към друг факултет чрез иновации. Следователно през мрачните векове университетските професори – днес известни като схоластици – отделяли най-голямо внимание на търсенето на познание[12]. И те постигнали множество забележителни резултати както ще видим по-нататък.
Първите два университета се появили в Париж (където учели Алберт велики и Тома Аквински) и Болоня в средата на 12-ти век. Оксфорд и Кеймбридж били основани около 1200 и след това, през останалата част от 13-ти век, дошло наводнение от нови институции. Широко е разпространено грешното виждане, че това не били истински университети, а се състояли едва от 3-4 преподавателя и няколко дузини студенти. Точно обратното, в началото на 13-ти век Париж, Болоня, Оксфорд и Толуза вероятно приемали 1000 до 1500 студенти всеки – приблизително 500 нови студента се присъединявали към Парижкия университет всяка година. Независимо от този прием мнозина „просвещенски” историци се присмиват на тези университети като интелектуално „безнадеждни” и „покварени от схоластичните и църковни наслагвания[13].” Но именно в тези „безнадеждни” ранни университети се родила науката.
Наука
В продължение на поколения историците са твърдели, че една „научна революция” започнала през 16-ти век когато Николай Коперник изложил хелеоцентричния модел на слънчевата система. Но наскоро специалистите по история на науката са заключили, че това, което се случило било всъщност еволюция, а не революция[14]. Точно както Коперник просто направил следващата стъпка в космологията на своето време така и разцъфващата наука на това време била кулминация на един постъпен процес, който бил направен през предишните векове. Тази еволюция ще бъде проследена в глава 7.
Това тогава била епохата, която интелектуалните защитници на Просвещението дискредитирали като трагичен упадък в невежество и суеверие. Не е за учудване, че мнозина съвременни историци са гневни от използването на термина „мрачни векове.” Както истъкнатият специалист по средновековна история Уорън Холистър (1930-97) казва в своето президентско обръщание пред Pacific Historical Association: „Според мен всеки, който вярва, че епохата, през която е изградена катедралата в Шартар и е изобретен парламента и университета е „мрачна” трябва да е бавноразвиващ се – или много, много невеж[15].” Или пък просто трябва да е непоправимо антихристиянски.
[1] Stark, 2003a, chapter 4.
[2] Bonnassie, 1991, 30.
[3] Bloch, 1975, 14.
[4] In Bonnassie, 1991, 54.
[5] Bloch, 1975, 11.
[6] Ibid., 30.
[7] Daniel, 1981, 705.
[8] Gardner and Crosby, 1959, 236.
[9] De la Croix and Tansey, 1975, 353.
[10] Johnson, 2003, 190.
[11] Lopez, 1967, 198.
[12] Colish, 1997, 266.
[13] Manchester, 1993, 103–4.
[14] Cohen, 1985; Gingerich, 1975; Jaki, 2000; Rosen, 1971.
[15] Hollister, 1992, 8.
Родни Старк е американски социлог на религията. Преподавал 32 години в Универсиатета във Вашингтон през 2004 той се премества в Университета Бейлър където е Директор на Института за изследване на религията. Автор е на 28 книги и 144 статии.
Rado's blog 