от Радостин Марчев
Тази година наградата на Christianity Today в категорията Biblical studies, award of merit беше спечелена от книгата на Мишел Лий-Барнеуел Neither Complementarian nor Egalitarian: A Kingdom Corrective to the Evangelical Gender Debate.
По темата е изписано толкова много, че човек с право е скептичен относно идеята, че по нея може да се каже нещо особено ново. Самият аз съм още по-скептичен, че може да съществува нещо като „трето виждане” (изразът е от предговора на К. Блумбърг), което да не е нито комплиментарно нито егалитарно. Причината това е, че според мен въпросите поставени на карта са прекалено важни и практични, за да могат да бъдат отговорени без човек да попадне в една от двете широки категории (Въпреки протестите на Блумбърг когато самият той пише по въпроса редакторът го поставя в комплиментарната категория).
Въпреки това Мишел Лий определено успява да каже нови неща. Без да отрича значимостта на въпросите за ръководството, авторитета, равенството и служенията в отношенията между мъжете и жените в църквата и в семейството тя обръща внимание на две важни неща (1) Че е възможно да започваме нашето изучаване с погрешни въпроси, на които искаме да си отговорим и (2) Че това може да ни накара да пропуснем някои важни неща, които разглежданите библейски текстове всъщност искат да ни кажат. Авторът се спира на 3 групи текстове, рутинно използвани в спора между егалитари и комплиментари – отношението на Исус към жените, разказът за грехопадението и отношенията в семейството.
Разглеждайки мястото на жените в служението на Исус тя обръща внимание, че акцента, който евангелистите поставят не е върху това дали жените имат или нямат равно участие. Този въпрос наистина може да присъства и текстовете може да има какво да ни кажат за него, но това, на което те обръщат внимание не е толкова равенство колкото включване. В едно разделено общество Бог създава нещо ново – църква, в която всички съществуващи бариери между хората могат (всъщност трябва) да бъдат преодолени и която се характеризира с приемането на всеки – богати и бедни, роби и свободни, гърци и варвари, мъже и жени. Именно в тази светлина трябва да бъде четен известният стих Гал. 3:28. Това включване на свой ред трябва да води до единство – нещо, което редица текстове в НЗ дебело подчертават. Следователно търсене отговор въпроси като: „Кой може да заема ръководна позиция в църквата?” или „Имат ли мъжете и жените равен достъп до всички служения?” всъщност може да ни отклони от основния акцент и въпросите, които той поставя и които трябва да слушаме: „Как църквата може да включи в себе толкова различни хора и след това да живее и работи в единство?” Този последен въпрос, разбира се, може да включва предишните. Но отговорът, който трябва да търсим може да се окаже воден от различни акценти и приоритети.
По подобен начин, когато изучаваме текстове като Ефесяни 5 (и паралели) спорът често се върти около това кой на кого трябва да се подчинява и дали Павел дава универсален семеен код или използва по най-добрият начин съществуващите институции преформулирайки ги според християнския контекст и принципи. Но отново, въпросът за „правата,” „подчинението” и „вземането на окончателните решения” може да ни накара да пропуснем нещо по-важно – начина, по който Павел преформулира съществуващите културни разбирания. Посочвайки мъжът като „глава” той го определя като най-важната част на тялото, която трябва да бъде пазена и за запазването на която останалите трябва да са готови да се жертват (както казват редица древни текстове използващи същата метафора). Но апостолът всъщност казва точно обратното – главата е тази, която трябва да е готова да се жертва за всяка останала част така както Христос се отказа от всички и се пожертва за нас. Това, съчетано с принципите на Исус за водач-слуга, определя един нов начин на живот дори в отношения, в които съществува йерархия. Говорейки за това Мишел Лий много точно прави едно уточнение в понятието водене чрез слугуване. Изразът, отбелязва тя, е изключително широко разпространен в християнската култура и се приема и използва както от егалитари така и от комплиментари. На практика обаче той може да се разбира по два начина, които се оказват твърде различни. Разликата е в това на коя дума в израза ще поставим ударението. Това ще определи дали говорим за водач-слуга, т.е. човек, който слага на първо място воденето и след това се стреми да го използва като служи на другите или за водач-слуга, т.е. човек, който желае на първо място да служи и именно понеже служи той е следван и признат от хората като водач. Разликата между двете неща може да се окаже почти колкото между небето и земята.
Смятам, че не е възможно да избягаме от необходимостта да отговорим на въпросите повдигнати от спора между егалитари и комплиментари. В същото време обаче Мишей Лий поставя този спор в една донякъде по-различна перспектива, която ни позволява да виждаме по-широката картина, да търсим по-други резултати и да ценим по-различни неща. Както егалитари така и комплиментари могат да вземат много от книгата. Не че казаното в нея е изцяло ново. Макар и донякъде по различен начин подобни идеи доста ясно могат да бъдат видени и в книгите на Джон Стейкхаус Finally Feminist: A Pragmatic Christian Understanding of Gender и особено в преработената й версия Partners in Christ: A Conservative Case for Egalitarianism. При всички случаи обаче те си заслужава да бъдат слушани внимателно защото сочат един „по-превъзходен път.”
Rado's blog 