Големият църковен лов на вещици – 1


от Дейвид Бентли Харт

index

Днес най-блестящата и удивителна басня на модерното време е свързана с борбата на западните хора за свобода, за огромната еманципация на западната култура от политическата тирания и за избавлението на Европа от насилието на религиозната нетолерантност. Със сигурност е вярно, че в началния период на модерната епоха европейското общество страдало от хронични и остри конвулсии на жестокост и кръвопролитие, които разкъсвали западното общество на части, отнели хиляди животи и които били свързани с религиозни символи и реторика. Това била епохата на големия лов на вещици, на т. нар. война на религията, на непреставащо преследване на „еретици” и на разпадането на стария католически ред. Учени сме, че трябва да помним това време като кулминация на цялата християнска история на съюза между религиозният абсолютизъм и силата на светската държава – т.е. векове на йерархически деспотизъм, инквизиции, изгаряне на вещици и кръстоносни походи – един съюз, който милостиво бил разбит и заменен от един умерен режим на светско управление и гарантирани права.

Дали обаче тази история е напълно достоверна може да се каже единствено ако първо се постараем да направим определени разграничения между средновековния и модерния период на „религиозно” насилие и след това във всеки един случай да се опитаме да направим разумна оценка на относителната вина на църквата и държавата.

Някои обвинения са по-лесно оборими от други. Колкото и да е интересно да мислим за средните векове като за едно време на инквизиция, която горяла хиляди вещици на клада ловът на вещици и  обвиненията срещу тях и започнало сериозно в различните региони на западна Европа едва с настъпването на модерния период – особено от края на 16 до средата на 17 – като се твърди, че в продължение на три века (от средата на 15 до средата на 18) били отнети някъде между 30 000 до 60 000 живота макар и като цяло не чрез настояването или одобрението на Католическата църква. Дотолкова доколкото различните регионални църковни инквизиции били въвлечени в това тяхната основна роля в лова на вещици в началото на модерния период била да го потискат: да успокояват масовата истерия чрез налагане на съдебни процеси, да обуздават жестокостта на светските съдилища и да отхвърлят почти всеки един случай.

Вярно е, че вярата в магьосничеството била съвсем реална от средновековието до началото на модерния период както било вярно, че се практикувало фолк магьосничество и дори в някои случаи „вредно” магьосничество (такова, което продавало проклятия, принудителни или смъртни заклинания, аборти и отрови). Но през по-голямата част от средните векове по-голямата част от магьосническите практики били в голяма степен пренебрегвани или третирани снизходително – обичайната присъда била покаяние и примирение с църквата каквато човек намира в ранните „покайни книги” – и вярата в реалната сила на магията била разглеждана като езическо суеверие. Така синодът на св. Патрик през 5 век анатемосал тези, които вярвали в съществуването на вещици притежаващи истинска магическа сила. Капитуалрият на Саксония обнародван от Карл (742-814) като част от неговата кампания за християнизиране на езическия север, постановил наказание за всеки, който, действайки от някаква езическа вяра в магиите, изгори или (доста мрачно) погълне плътта на обвинен магьосник. Canon episcopi написано приблизително по същото време казвало, че жените, които казвали, че са вдигнати във въздуха от Диана страдат от дяволски фантазии и постановявало изключване от общността на хората, твърдящи, че вещиците са реални. Когато св. Агобард (починал 840), архиепископ на Лион, открил, че някои селяни в неговия диоцез вярвали в бургундски вещици, които унищожавали реколтата с градушка и заговорничели с хора от митичната страна Мангония – които изпращали кораби пътуващи по небето, за да крадат реколтата на фермерите – той бил не просто длъжен да настави своите енориаши, че хората не могат да управляват времето, да плуват по ветровете или дори да имат каквато и да е магическа сила, но дори се намесил, за да спаси 4 безпомощни души, които щели да бъдат убити с камъни като заловени мангонианци. Църковната дисциплина приписвана на Реджино вон Прум (починал около 915) наставлява свещениците да предупреждават своите общества срещу вярата в невероятни истории за събрания на вещици летящи в нощното небе и почитащи Диана. Епископ Бурхард от Вормс (починал 1025) предписвал покаяние за тези толкова маловерните, че да вярват в силата на вещиците. Папа Григорий VII (1022-1085) забранил на съдилищата в Дания да екзекутират хора обвинени в използването на магьосничество свързано с влияние на времето, разпространение на болести или загуба на реколтата. Големият доминикански енциклопедист Винсент от  Беуваис (1190-1264), за да разубеди една посетила го жена от вярата, че е вещица, която може да минава през ключалки прибягнал към един много прост експеримент. Той заключил вратата и я подгонил налагайки я с пръчка казвайки й да избяга ако може.

Точно защо се появил един нов интерес към вещерството и демоничното в края на средните векове и защо достигнал размерите на епидемия в началото на модерния период е трудно да кажем. Някои традиционни обяснения са свързани с неща като „емоционалните” последици от черната смърт в средата на 14 век или „тревожността” причинена от някога немислимата ерозия на религиозното единство на католическа Европа, или дори неясни социални патологии, които не могат да бъдат точно квалифицирани. Навярно можем да кажем, дори още по-неясно, че това е свързано с времето носещо желания на нещо отвъдно или със страха и омразата от другото. Точно в края на 11 век например условията на евреите в западна Европа неочаквано започнали да се влошават. През по-ранните средни векове със сигурност имало предразсъдъци спрямо евреите, но не и обществена страст те да бъдат преследвани и избивани. През 1096 обаче жители-„войници,” които се събирали за първият кръстоносен поход по своя път да избавят християните на изток от поробилите ги селджукски турци започнали да ограбват и избиват хиляди евреи по поречието на Рейн  и дори да нападат местните епископи, които се опитвали да опазят евреите в границите на своите диоцези. Бенедиктинският монах и историк Хаф от Флавегни (ок. 1065-1140) се удивлявал, че подобни зверства могат да бъдат извършени независимо от популярното отвращение, църковните осъждения, отлъчвания и заплахи за сурови съдебни наказания. И със сигурност най-отчаяното време за евреите в Еропа през целите средни векове бил периодът когато търсенето на изкупитална жертва било най-голямо: времето на епидемиите през 1348 и 1349 когато евреите в много области били обвинени, че отравят кладенците, от които пият християните. Папа Климент VI (ок. 1291-1352) дори се почувствал длъжен да издаде един декрет през 1348 в защита на евреите посочвайки, че те също били жертви на епидемията (той също така продължил да предлага гостоприемство на евреите в своя двор в Авиньон, независимо от подозренията, с които те били посрещани).

Други разсъждения свързват средновековното вярване в свещени дяволски култове с новите ереси в западна Европа по времето на кръстоносните походи и особено по време на разцвета на катарската църква в южна Франция и в Италия  през 12 и 13 век. Това била вероятно най-голямата криза на политическите и църковните институции, пред която се била изправяла средновековна Европа. Катарите (или албигойците както също били наричани) били гностическа секта: т.е. те презирали плътта, отхвърляли възпроизводството, вярвали, че космоса е създаден, не от Бога, а от сатаната, виждали този свят като затвор, в който душите са държани чрез последователни прераждания и проповядвали спасение чрез вътрешно просветление и бягство от оковите на раждането и смъртта. Катарите живеели аскетичен, трезв и мирен живот и началното отношение на папа Инокентий III (1160-1216) към тях било забележително кротко и толерантно. Първоначалната политика на католическата църква по отношение движението на албигойците всъщност било на мирно убеждаване чрез богословски дебати. Нещата можели да продължат по този начин докато самите катари, чрез отвращението им от раждането на деца, сами тихо унищожат себе си. Но някои благороднически семейства в региона Лонгведок, Франция, започнали да приемат вярата на катарите, до голяма степен като едно извинение за заграбване на католическата собственост. В последните десетилетия на 12 век конт де Фоикс насилствено изгонил монасите от тяхното абатство в Памиерс осквернявайки църквата и заграбвайки имуществото за себе си. Виконт де Базиерс ограбвал и изгарял манастири, затворил един епископ и един абат и, след като абатът умрял във веригите си, с насмешка поставил трупа на обществения амвон. В последното десетилетие на века конт де Толуз, Раймонд VI, най-могъщият от южните барони, дал своята подкрепа за катарите започвайки не само да оскърбява и преследва някои католически монаси, но също така и да граби и изгаря църкви. През 1208 той явно заговорничел за убийството на папския легат.

Така катарското движение продължавало да се разпространява. За Инокентий изглеждало очевидно, че изповедите на катарите говорещи за друг свят започнали да раждат някои твърде земни (и твърде жестоки) последици и бързо се превръщали в източник на социални бедствия заплашващи самите устои на западния християнски свят. Така – поддавайки се на своите страхове – той променил собствената си политика на искрен диалог и активно насърчил френската корона към „кръстоносен поход срещу юга.” Всичко това обаче се оказало извинение за кралят на Франция да завладее Толуза и останалата част от юга и за благородниците от нормандския север да заграбват южните феодални владения за себе си от северните фамилии без да правят разлика дали те са лангвидонци, албигойци или католици. По-ефективно за унищожението на катарите било решението на папа Инокентий IV (починал 1254) – колкото и зависим да бил той в борбата с императора на свещената Римска империя от протекцията на крал Луис IX на Франция (1214-1270) – не само да въведе първата инквизиция, която да се справя с ересите, но (през 1252) да позволи използването на мъчения в отделни случаи за събиране на доказателства.

Използването на мъчения били една древна обичайна практика на римския закон, противна на вековете християнско законопроизводство, но наскоро възкресена от гражданските съдилища в Свещената римска империя. Същите тези съдилища виждали ереста като форма на измяна срещу държавата наказуема със смърт. Макар самата църква да нямала правото да отнема живот инквизицията можела, ако реши, да предаде непокаяните еретици да бъдат съдени и евентуално екзекутирани от светските съдилища. По този начин църквата била свързвана по един много тесен начин с гражданското насилие срещу предполагаемите причинители на социално безредие. И макар църковните инквизиции да се занимавали основно с ереси, понякога те се занимавали и със случаи на магьосничество, макар като правило последните да били в юрисдикцията на гражданското съдопроизводство. И по този начин – макар броят на вещиците реално съдени и предадени на гражданските власти от църковните инквизиции да бил много малък – йерархията на древната църква помогнала да се положи основата на лова на вещици в началото на модерния период.

Казвайки това ние трябва да помним няколко неща.

Очевидно е вярно, че църквата не била имунизирана срещу общата тревога свързана с вредните магии и култове на сатанисти-канибали, особено в края на 15 век. Така например именно двама доминиканци около 1486 създали възбуждащо ужасяващата Malleus maleficarum, известното ръоводство за лов на вещици, което убедило голям брой от читателите й в реалността на дяволската магия. Но човек трябва да отбележи, че основният автор на книгата, Хейнрих Крамер, бил смятан за глупак от мнозина от своите съвременници. В Инсбрук местният епископ не само, че осуетил неговите опити да обвини някои местни жени за вещици, но дори го принудил със сила да напусне града. Същата година, в която се появила Malleus кармелита Жан ван Бийтс публикувал своето Expositio decem catalogie praeceptum, ледено скептично разглеждане на историите за черна магия. Разбира се, през 16 и 17 век имало папи, които – без значение дали наистина вярвали или не в магията – все още вярвали на популярните истории за надигането на сатанизма и които поради тази причина натоварвали инквизитори да търсят злотворците. Все пак именно католическата църква от всички институции на своето време третирала обвиненията в магьосничество с най-явна недоверчивост. Докато светските съдилища и линчуващите тълпи желаели да предадат обвиняемите в нежната рижа на екзекуторите, църковните инквизиции били склонни да изискват сериозни доказателства и, при липса на такива, да отхвърлят обвиненията. В края на краищата в областите където авторитета на църквата и инквизициите бил силен – особено в пиковия момент от лова на вещици – присъдите били изключителна рядкост. В Испания например през целия 14 и 15 век имаме доказателства само за две обвинения довели до съдебни дела. В средата на 16 век Каталонската инквизиция поставила прецедент (който останалите инквизиции скоро последвали) да настоява срещу всички последващи обвинения във вещерство. Около 1609 г. по време на бума на паника свързана с лова на вещици в Баската провинция испанската инквизиция отишла толкова далеч, че да забрани дори разискването на веществото. Повече от веднъж през следващите години Иберийските инквизиции били задължени да се намесват когато светските съдилища подновявали обвиненията.

КЪМ ЧАСТ 2

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.