Митове за науката и религията – 2


 ХРИСТИЯНСТВОТО Е ОТГОВОРНО ЗА УНИЩОЖАВАНЕТО НА ДРЕВНАТА НАУКА

от Дейвид Линдберг

index

Човек открива няколко фактора зад „затварянето на западния ум:” атаката на апостол Павел над гръцката философия, приемането на платонизма от християнските богослови и налагането на ортодоксалността от императорите отчаяно желаещи да запазят добрия ред. Налагането на ортодоксалността вървяло ръка за ръка с подтискането на всякакъв вид незавсимо милене. До 5 век не само, че рационалното мислене било подтиснато, но то било заменено с „мистерии, магии и авторитет.” (Charles  Freeman, The Closing of the Western Mind: The Rise of Faith and the Fall of Reason, 2003)

Един пролетен ден през 415, както ни казва историята, гневна тълпа християнски зилоти в Александрия, Египет, подтикнати към действие от наскоро избрания епископ Кирил, брутално убила красивата млада езическа философка и математичка Ипатия. Обучавана първоначално от своя баща, завършен математик и астроном, Ипатия писала научни коментари по математически и философски текстове. Нейната популярност и влияние – и накрая нейната защита на науката срещу християнството – толкова разгневили епископа, че той заповядвал тя да бъде убита.

Различни версии на тази история са запазена марка за анти-християнската полемика от времето на Просвещението когато ирландския мислител Джон Толанд написал един вълнуващ памфлет, претрупаното заглавие на който казва всичко: Ипатия, или историята на най-красивата, най-добродетелната, най-учената и съвършенствата във всяко отношение дама, която била разкъсана на парчета от александрийските свещеници, за да бъде задоволена гордостта, надпреварата и жестокостта на архиепископа обичайно наричан, но незаслужаващ това име, св. Кирил (1720). Според Едувард Гибон, автор на The History of the Decline and Fall of the Roman Empire (1776–88): „Ипатия била свалена от своята коленица, съблечена гола, завлечена в църквата и безчовечно убита от четецът Петър и група диви и безмилостни фанатици. Плътта й била отделена от костите с остри мидени черупки, а треперещите й части били предадени на пламъците.” В същото описание убийството на Ипатия е представени като „смъртоносния удар” върху древната наука и философия. Известният историк на древната наука Б. Л. Жан дер Верден твърди, че след Ипатия александрийската математика изчезнала. В своето изследване на древната наука Мартин Барнел използва смъртта на Ипатия като белег за „началото на християнските тъмни векове[1].”

Историята за убийството на Ипатия е едно от най-често повтаряните в цялата история на науката и религията.  Традиционното му тълкуване обаче представлява чиста митология. Както посочва чешкия историк Мария Дзиелска в своята скорошна биография Ипатия се оказала хваната в политическата борба между Кирил, един амбициозен и безмилостен църковник, желаещ да разшири своето влияние и приятелят на Ипатия Орест, имепрският префект, който представлявал Римската империя. Независимо от факта, че Орест бил хрситиянин Кирил използвал неговото приятелство с езичничката Ипатия срещу него и я обвинил в практикуването на магия и чародейство. Макар и убита до голяма степен по жестокия начин описан по-горе – като възрастна жена на около 60 години – нейната смърт е свързана изцяло с политиката и по никакъв начин с науката. Кръстоносният поход на Кирил срещу езичниците идва по-късно. Александрийската наука и математика процъфтявали през следващите десетилетия[2].

Подвеждащото описание на смъртта на Ипатия и книгата на Фриймън Closing of the Western Mind, цитирана по-горе, представляват опити да се поддържа жив един стар мит: описанието на ранното християнство като рай за антиинтелектуализма, източник на антинаучни настроения и един от основните средства отговорни за изпадането на Европа в това, което популярно е известно като „мрачни векове.” Подкрепящите това доказателства са многобройни и дори изобилни. Апостол Павел (чието влияние за формиране на християнските виждания, разбира се, било огромно) предупреждава колосяните: „Внимавайте да ви не заплени някой с философията си и с празна измама, по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа.” И в своето първо послание към коринтяните  той наставлява: Никой да не се лъже. Ако някой между вас мисли, че е мъдър според тоя век, нека стане глупав за да бъде мъдър.Защото мъдростта на тоя свят е глупост пред Бога, понеже е писано: „Улавя мъдрите в лукавството им.” [3]

Подобни виждания били изразявани от няколко ранни църковни отци загрижени да не допуснат ереси и да защитят християнското учение от влиянието на езическата философия. Северноафриканският картагенец Тертулиан (ок. 160-ок.240), изключително добре образован  и много влиятелен защитник на ортодоксалното християнско учение, без съмнение бил най-гласовитият от тези защитници на християнската ортодоксалност. В своите най-известно думи той казва: „Какво общо има Атина (имайки предвид езическата наука) с Ерусалим (т.е. християнската религия)? Какъв договор може да има между Академията (вероятно на Платон) и Църквата? Какво общо има между еретиците и християните?…Откажете се от всички опити да създадете едно смесено християнство съдържащо платонизъм, стоицизъм и диалектика! Ние бе желаем любопитни разговори след като сме получили Христос Исус, не желаем да търсим повече след като вече сме намерили благовестието. Освен нашата вяра ние не желаем друга вяра. Понеже щом веднъж сме повярвали това няма нищо друго, което да трябва да вярваме[4].”

Съвременникът на Тертулиан, Тациан (?-ок. 172), гръкоговорещ месопотамец, който се преместил в Рим, пита философите: „Какви са благородните неща, които постигна чрез търсенето на философия? Кои от твоите най-известни хора не са се хвалили суетно?… Мога да се смея на тези, които днес се придържат към мненията на Аристотел – хора, които казват, че земните неща не са под грижата на провидението…Затова не се подвеждайте от тържествените събрания на философите, които не са философи, които догматизират грубите фантазии на момента[5].”

Подобни оплаквания са изказвани и от други критици на езическото (т.е. не християнското) учение.

Но да спрем тук означава да представим една серизно непълна и много подвеждаща картина. Точно писателите, които осъждат гръцката философия също така използват нейната методология и инкорпорират големи части от нейното съдържание в собствените си мисловни системи. От Юстин Мъченик (?- ок. 165) до св. Августин (354-430) и след това учените християни се съюзявали с гръцката философска традиция виждайки я като свойствена за християнската мисъл. Водещ сред тези философии бил платонизма (или неолатонизма), но черпенето от стоицизма, аристотелианството и неопитагорейството също било често срещано. Дори обвиненията излезли изпод християнските пера, без значение дали ставало дума за конкретна философска позиция или за философията като цяло, често отразявали едно впечатляващо използване на гръцката и римската философска традиция.

Но какво общо имали тези религиозни и философски традиции с науката? Съществувала ли някаква активност или съвкупно знание по това време, което можем да наречем „наука?” Ако не, тогава митът така както е изразяван, е очевидно неверен.

Но нека да не си позволяваме да се измъкнем толкова лесно. В периода, който ние разглеждаме имало свойствени вярвания за природата – за произхода и структурата на космоса, за движенията на небесните тела, за природата на елементите, за болестите и здравето, обяснения за драматичните естествени феномени (гръмотевиците, светкавиците, затъмненията, дъгата и др. подобни) – и тяхната връзка с боговете. Това били съставките на това, което векове по-късно щяло да се развие като модерна наука (някои вече съответствали на своите съвременни съответствия). Ако се интересуваме от произхода на западната наука тях ние трябва да изследване. За да наименуват това начинание историците на науката използват различни изрази като „естествена философия” и „математическа наука” са най-популярните. За по-голяма яснота аз избирам да говоря за тях просто като за „класически науки” – т.е. науките произлезли от гръцката и римската класическа традиция – и за практикуващите ги като за „учени” или „философи/учени.”

Както видяхме християнски автори понякога изразяват дълбока враждебност към класическите науки. Тертулиан, с когото вече се срещнахме, нападал езическите философи за това, че свързвали боговете с елементите и слънцето, луната, планетите и звездите. В хода на своите аргументи той изливал гнева си върху суетата на древните гръцки учени/философи: „Кажете ми, моля ви, каква мъдрост има в подобен  стремеж към непотвърдени спекулации? Какво доказателство ни е предложено…от безполезните домогвания на едно безсъвестно любопитство, което е измамено чрез артистично използване на езика? Следователно то служи на Телес Милетски (филосф от 6 в. пр. Хр.), който като се взирал в звездите докато вървял… се самоубил като по невнимание паднал в кладенец… Така неговото падане е преобраз на философите. Имам предид на тези, които упорстват да прилагат своите изследвания към суетни цели тъй като те са обзети от една суетно любопитство към естествените обекти[6].”

Но именно аргументът, който Тертулаин представял бил изграден, и то в много голяма степен, върху материали и чрез използване на методите почерпани от гръко-римската философска традиция. Той твърди, например, че точните очертания на орбиталните движения на небесните тела (ясна подсказка за откритията на гръцките астрономи) говорят за една „управляваща сила,” която владее над тях. И ако са управлявани те със сигурност не може да са богове. Той също така използва „просветеното виждане на Платон” в подкрепа на твърдението, че вселената трябва да е имала начало и следователно не може самата тя да е божество. И в тази и в други свои творби той „триумфално парадира” със своето познание (както се изразява един от неговите биографи) изреждайки дълъг списък с други древни авторитети[7].

Василий Кесарийски (ок. 330-379), който живял в различен век и различен регион от християнския свят показва подобно отношение към класическата наука. Той остро напада философите и астрономите, които „съзнателно и доброволно заслепяват себе си за знанието на истината.” Тези хора, продължава той, „са открили всичко, освен едно нещо: те не са открили факта, че Бог е създателят на вселената[8].” На други място той пита защо трябва да „се измъчваме оборвайки грешките, или по-скоро лъжите, на гръцките философи, когато е достатъчно да съберем и сравним техните взаимно противоречащи си писания[9].” Но докато напада грешките на гръцката наука и философия – и това, което не вижда като погрешно той щедро определя като полезно – Василий също така показва значително умение и познание на тяхното съдържание. Той говори против петият елемент на Аристотел, квинтесенцията, оборва стоическата теория за цикличното унищожение и възстановяване на вселената, хвали тези, които използват законите на геометрията, за да оборят теорията за множеството светове (явно намекване за аргумента на Аристотел за уникалността на космоса), осмива питегорейската идея за музиката на планетарните сфери и говори за суетността на математическата астрономия.

Тертулиан, Тациан и Василий по този начин са представяни като външни за класическата традиция, опитващи се да дискредитират и унищожат това, което смятали за заплаха за ортодоксалното християнство. Със сигурност част от тяхната реторика подкрепя едно подобно тълкуване, както например когато те представят простата вяра като една алтернатива на философските размишления. Но ние трябва да погледне отвъд реториката към действителната практика. Едно нещо е да подиграваш класическите науки и философските системи, които стоят зад тях или да кажеш, че те са безполезни, а съвсем друго е да ги изоставиш. Независимо от своята подигравка Тертулиан, Василий и други подобно на тях се занимавали със сериозни философска аргументация черпейки от точно тази традиция, която презирали. Няма да изопачим доказателствата ако кажем, че те били вътрешни за тази традиция опитващи се да формулират една алтернативна философия основана на християнски принципи – противопоставяйки се не на изучаването на философия, а на научните философски принципи, които те смятали за погрешни и опасни.

Най-влиятелният от църковните отци и този, който най-решително формирал кодифицирането на християнското отношение към природата бил Августин от Хипо (354-430). Подобно на своите предшественици Августин имал сериозни резерви спрямо стойността на класическата философия и наука и легитимността на тяхното изучаване. Но неговата критика била смълчавана и конкретизирана от едно признание, както на думи така и на дела, за легитимността на използването на всяко познание, което може да се намери във вселената, вкл. за религиозната полза. Накратко, макар Августин да не се посветил на разпространяване на науките той не се и страхувал от тях в техните езически версии в  степента, в която се страхували мнозина от неговите предшественици.

Разпръснати из многобройните съчинения на Августин се намират опасения свързани с езическата философия и нейния научен партньор и наставления към християните да не ги надценяват. В своя Enchiridion той уверява своите читатели, че няма нужда да се страхуват ако християните са „невежи за качествата и броят на основните природни елементи или за движенията, реда и отклоненията на звездите, небесната карта, природата на животните, растенията, водите, реките и планините…За християните е достатъчно да вярват, че източникът на всичко сътворено…е…добротата на Твореца[10]. В За християнското учение  Августин говори за безполезността и суетността на астрономическото знание: „Макар движението на луната…да е известно на мнозина, малцина са тези, които безпогрешно знаят изгряването или залеза или пък другите движения на останалите звезди. Подобно знание само по себе си, макар да не е свързано с каквото и да е суеверие, е от много малка полза за тълкуване на Божествените Писания и дори го затруднява чрез безполезно изучаване. И тъй като науката е свързана с най-пагубната грешка на суетното (астрологическо) предсказание по-удачно и благочестиво е тя да бъде отхвърлена[11].” Накрая, в своите Изповеди, той твърди, че „поради болестта на любопитството…хората продължават да изследват природните феномени…макар това знание да не е от полза за тях. Понеже те желаят да знаят единствено заради самото знание[12].” Знанието заради самото знание е без стойност и следователно трябва да бъде отхвърлено.

Но, още веднъж, това не е цялата история. Християнските философи от патристичната епоха може и да не ценели философията или науката заради тяхната свойствена стойност, но за тях това не означавало, че отричали всяка допълнителна стойност на науките. За Августин познанието на естествените феномени придобивало стойност и легитимност дотолкова доколкото служело да други, по-висши цели. Най-важната от тях била библейската егзегетика тъй като невежеството за математиката и естествената история (зоология или ботаника) ни прави неспособни да разберем буквалното значение на Писанието. Например единствено ако сме запознати със змиите ние ще разберем значението на библейското наставление „бъдете мъдри акто змиите и незлобливи като гълъбите” (Матей 10:16). Авгистин също така признавал, че части от езическото познание като история, диалектика, математика, механика и „ученията свързани с телесните сетива” допринасят за житейските необходимости[13]. В своята книга За Битие буквално където използва изключителното си познание на гръцката космология и естествена философия Августин изразява огорчение от невежеството на някои християни: „Дори невярващите знаят нещо за земята, небесата и другите елементи на света, за движението и орбитите на звездите и дори техния размер и относителни позиции, за предсказването на затъмненията на слънцето и луната, годишните цикли и сезони, за различните животни, растения, камъни и т.н. и той счита това знание за сигурно потвърдено от разума и опита. Позорно и опасно е за неверника (един нехристиянин) да чува как някой християнин…говори глупости по тези въпроси. Ние трябва да положим всички усилия, за да не допуснем подобна неудобна ситуация, в която хората виждат огромно невежество в един християнин и му се смеят и подиграват[14].” Дотолкова доколкото се нуждаем от философско и научно познание на естествените феномени – и Августин бил убеден, че се нуждаем от такова – ние трябва да го вземем от хората, които го притежават: „Ако тези, които са наречени философи, особено платонистите, казват неща, които наистина са верни и добре съответстват на нашата вяра, ние не трябва да се страхуваме от тях. По-скоро това, което те казват трябва да бъде взето от тях като от неправедни притежатели и предложено за наша употреба[15].” Цялата истина в края на краищата е Божия истина дори ако се намира в книги написани от автори-езичници и ние трябва да го присвоим и използваме без колебание.

Така във влиятелното виждане на Августин познанието на нещата от този свят не е легитимно като цел само по себе си, но като средство за други цели е необходимо. Класическата наука трябва да приеме една подчинена позиция като слугиня на богословието и религията – позиция, в която временното служи на вечното. Познанието съдържащо се в класическата наука не трябва да бъде обичано, но може да бъде легитимно използвано. Това отношение към научното знание доминирало в средните векове и оцеляло до модерния период. Науката-слугиня на Августин била защитавана изрично и надълго например от Роджър Бейкън през 13 век и тази защита на полезното познание допринесла за неговото значение като един от основателите на експерименталната наука[16].

Дали придаването на научното познание на един подчинен статус означава сериозен удар срещу научния прогрес? Прави ли са критиците на ранната църква да виждат това като противопоставяне на истинската наука? В отговор бих искал да кажа три неща (1) Със сигурност е вярно, че отците на ранната християнска църква не виждали подкрепата на класическите науки като значимо задължение. Тези науки имали нисък приоритет за църковните отци, чиято основна грижа била (напълно удачно) установяването на християнската вяра, защитата на вярата и наставлението на вярващите. Но (2) нисък или среден приоритет е нещо много различно от никакъв приоритет. През средните векове, както и през модерния период, формулата за слугинята била използвана безброй пъти, за да оправдае изследването на природата. Всъщност някои от най-значимите постижения на западната научна традиция били направени от религиозни учени, което оправдавали своя труд (поне отчасти) обръщайки се към формулата за слугинята. (3) Никоя институция или културна сила през патристичния период не предлагала повече насърчение на природните изследвания от християнската църква. Съвременната езическа култура не била по-благосклонна към отвлечените спекулации за космоса от християнската култура. От това следва, че присъствието на християнската църква подтикнало, вместо да подтисне развитието на естествените науки.

Но не трябва да забравяме Тертулиан и неговата огнена опозиция на класическите науки. Не представлявал ли той една значителна група от гласовити опоненти на класическата наука? Не доколкото можем да съдим от историческите факти. Човек трябва доста да се потруди, за да открие подходящ текст от творбите на Тациан, Василий или някой друг клеветящи езическата философия. Дори и в тези случаи тяхната реторика била доста по-слаба от тази на Тертуаиан. Освен това тяхната опозиция била отправена към определени аспекти на класическата традиция, които били много слабо свързани с класическата наука. Голям брой църковни отци и техните съвременници по това време се борели с аспекти на класическата философия, опитвайки се да ги примирят с библейското учение и ортодоксалното християнско богословие. Когато обаче достигнем до класическата наука огромното множество се присъединило към Августин: отнасяйте се внимателно към класическите наука. Ако е необходимо страхувайте се от тях, но ако можете ги впрегнете в работа като слугиня на християнската философия и богословие. Така че, да се изразим рязко, учените, които желаят да покажат християнската враждебност спрямо класическата наука изграждат доводите си върху Тертулиан понеже той е техният единствен удачен, враждебен към науката пример. Симпатизиращия глас на Августин доминирал в практикуването на науката през патристичния период, през средните векове и дори след това.

Практикувал ли Августин това, което проповядвал? Това, че наистина го е правел може да бъде показано най-добре от неговата книга За Битие буквално където където той коментира библейския разказ за сътворението стих по стих така както е описан в първите 3 глави на книгата Битие. В процеса на своята работа в продължение на много години Августин широко използвал естествената наука съдържаща се в класическата традиция, за да изясни историята на сътворението. Тук ние можем да срещнем гръко-римски идеи за светкавиците, приливите, растения и животни, облаците, вятъра, дъжда, росата, снега, сланата, бурите, учението на естественото място, сезоните, времето, календарът, планетите, планетарните движения, фазите на луната, влиянието на астрологията, душата, сетивата, звука, светлината и сянката, и теорията за числата. При всичките си опасения да не надценят гръцката научна/философска традиция Августин и други като него прилагали гръко-римската естествена наука с цел по-добро тълкуване на Библията. Науката не трябва да бъде обичана, а да бъде използвана. Това отношение към научното познание процъфтяло през средните векове и в модерния период. Ако не било това виждане средновековните европейци със сигурност биха имали по-малко научно познание, не повече.

Дейвид Линдберг е Hilldale Professor Emeritus по История на науката в университета на Уисконсин-Медисън. Бивш президент на Обществото за история на науката и награждаван с неговият Sarton Medal той е написал или редактирал над 10 книги, вкл. широко превежданата The Beginnings of Western Science, която през 1994 г. печели Watson Davis Prize на Обществото за история на науката. 

[1] Maria Dzielska, Hypatia of Alexandria, trans. F. Lyra (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1995), 2 (Toland), 11 (deathblow), 19 (Gibbon), 25 (Van der Waerden), 26 (Bernal). Благоарен съм на Рон Намбърс за негоата помощ свързана с материала за Ипатия.

[2] Dzielska, Hypatia, passim.

[3] Колосяни 2:8; 1 Кор. 3:18-19.

[4] Tertullian, in The Ante- Nicene Fathers, ed. Alexander Roberts and James Donaldson; rev. A. Cleveland Coxe (Grand Rapids, Mich.: Eerdmans, 1986), 246b.

[5] Ibid., 133a.

[6] Timothy David Barnes, Tertullian: A Historical and Literary Study, rev. ed. (Oxford: Clarendon Press, 1985), 196.

[7] Emmanuel Amand de Mendieta, “The Official Attitude of Basil of Caesarea as a Christian Bishop  towards Greek Philosophy and Science,” in The Orthodox Churches and the West, ed. Derek Baker (Oxford:Blackwell, 1976), 38, 31, and 37.

[8] Basil, Homilies on the Hexameron, in A Select Library of Nicene and Post- Nicene Fathers of the Christian Church, ser. 2, ed. Philip Schaff and Henry Wace, 14 vols. (New York: Christian Literature Co., 1890–1900), 8:54.

[9] Ibid., 8:70.

[10] Augustine, Confessions and Enchiridion, trans. Albert C. Outler (Philadelphia: Westminster, 1955), 341–42.

[11] Augustine, On Christian Doctrine, trans. D. W. Robertson, Jr. (Indianapolis: Bobbs- Merrill, 1958), 65–66.

[12] Augustine, Confessions, trans. F. J. Sheed (New York: Sheed and Ward, 1942), 201, slightly edited.

[13] Augustine, On Christian Doctrine, 74.

[14] Augustine, Literal Meaning of Genesis, trans. John Hammond Taylor, S.J., in Ancient Christian Writers: The Works of the Fathers in Translation, ed. Johannes Quasten, W. J. Burghardt, and T. C. Lawler, vols. 41–42 (New York: Newman, 1982), 42–43.

[15] Augustine, On Christian Doctrine, 75.

[16] On Bacon, see David C. Lindberg, “Science as Handmaiden: Roger Bacon and the Patristic Tradition,” Isis 78 (1987): 518–36.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.