от Радостин Марчев
В медийната истерия покрай случая в Харманли се чуха и немалко гласове на хора, поне претендиращи, че са християни. И докато аз мога само да приветствам изказването на една християнска гледна точка в общественото пространство, някои от прозвучалите послания ми се струват твърде странни. Причината за това е, че макар намирането на адекватно политическо решение и прилагането на удачна държавна политика към проблема с бежанците да не е никак лесна работа, отношението на Библията към такива хора е кристално ясно.
Петокнижието изрично забранява такива хора да бъдат третирани по стандарти, различни от тези за местните жители (Изход 12:49):
Един закон ще има за туземеца и за чужденеца, който е пришелец между вас (ср. Левит 24:22, Числа 15:15-16; 35:15; Втор. 1:16).
Редица стихове категорично забраняват чужденецът да бъде угнетяван (Изход 13:9):
И да не угнетяваш чужденеца; защото вие знаете що има на сърцето на чужденеца, понеже и вие сте били чужденци в Египетската земя (ср. Втор. 10:19; 24:17).
Това е така, понеже чужденците често са сред най-уязвимите хора. Но законът продължава и постановява те не просто да бъдат търпени, а да бъдат подкрепяни и към тях да се показва милост (Левит 19:10):
Да не обираш повторно лозето си, нито да събираш пабирък от лозето; да го оставиш на сиромаха и на чужденеца. Аз съм Господ вашият Бог (Ср. Левит 23:22, 25:6; Втор. 14:19–21)
Причината за тази заповед е посочена ясно във Втор. 10:17–18:
Защото Иеова вашият Бог е Бог на боговете и Господ на господарите, великият, мощният и страшният Бог, Който не гледа на лице, нито приема дар; Който извършва съдба за сирачето и за вдовицата и обича чужденеца, като му дава храна и облекло.
Когато чужденците са угнетявани, Бог обещава да накаже тези, които вършат това. Престъплението срещу чужденеца се повтаря многократно и последователно от пророците като една от причините за плена на народа (виж контекста на Пс. 94:6; Ер. 7:6; 22:3; Ез, 22:7, 29; Зах 7:10; Мал. 3:5).
И т.н.
Голяма част от тези хора бягат от война – война, подобна на тази, която в миналото е запращала бежански вълни от арменци, руснаци и дори българи в чужди страни. Разбира се, не само възможно, а дори вероятно е част от тези хора да не са действителни бежанци, а икономически мигранти и дори престъпници. Разбира се, също, тези, които нарушават закона, би трябвало да понесат неговата строгост.
Но когато се случи нещо подобно на станалото в Харманли, задължение на християните е да си изяснят какво точно е станало. Дали това е било вилнеене на незачитащи нищо и никого, полудиви тълпи или реакция на угнетения чужденец? Вярно ли е, че в лагера често липсва топла вода, а храната е лоша? Ако е така, защо, при положение, че са отпуснати достатъчно фондове за тяхното обгрижване, и има ли тук отклоняване на средства? Оправдана ли е била карантината, под която са поставени, обяснена ли им е била ясно причината и осигурена ли е адекватна лекарска помощ?
Аз не твърдя, че зная отговорите – всъщност, прави впечатление, че в общественото пространство темата се върти с изненадващо малко количество действителни факти от първа ръка. Но това са поне част от въпросите, които трябва да бъдат зададени – на първо място от християните. Всъщност, задаването и настояването за отговор на такъв тип въпроси би трябвало да е много по-приоритетно за църквата от стремежа да увеличи своето политическо влияние. Всички останали политически пристрастия, лозунги и лични виждания за решаването на съществуващи или фиктивни проблеми идват едва след това.
Може би е време преди да влезем в крак с реториката на Динко, отново да си прочетем Библията…
П.П. Аз съм наясно, че немалко църкви и отделни християни активно помагат в бежанските лагери в различни части на България. Всеки път когато посрещат реална нужда, те се грижат за Христос – дори Той да се явява пред тях в лицето на мюсюлманин (за справка Матей 25:31–46).
П.П.П. Задължително гледайте английското видео.
Rado's blog 
Много адекватен коментар! И толкова липсващ в целия поток на изговореното по темата…
Цяла Европа се клати в криза на идентичността, а ние тук, намирайки се в източната ѝ част – двойно повече. Но ако тези, които наричат себе си християни, усещат същото това клатене под краката си и се люшкат в същите крайности както останалия свят, не трябва ли да се запитат върху какво, всъщност, са стълили?
Радо, добре казано в статията!
Единствено бих искал да коментирам видеото – изпитвам известни резерви към казаното там като отговор. Всъщност отговорът е напълно верен, но той е на въпроса „от какво имат най-много нужда мюсюлманите“ – от истинска любов и живеене в Истината от всеки, който е Христов. Но това невинаги и незадължително съвпада с въпроса за строенето точно на джамия в местна община, където такава липсва. Въпросът за мен е изцяло политически и граждански, не духовен и ако взимаме страна, то ще е в ролята ни на граждани, а не на всяка цена на вярващи хора.
Смятам, че строенето на джамия е далеч от простото изразяване на религиозна свобода и в създаването на място за събиране на благочестиви вярващи хора. Същността на исляма, вярвам, е малко по-различна. Самият аз го виждам повече, че мюсюлманите го възприемат като забиването на бойно знаме в центъра на завоюван град. Можем да си затваряме очите и да играем на демократи, да сравняваме строежа на дажмия и строежа на църква, но виждаме печални факти в Западна Европа, където повечето джамии не водят до повече добри граждани европейци от азиатски или африкански произход. Виждаме по-скоро изграждане на социални барикади, закоравяване на изолационизма на дадената умма, в която лека полека държавните закони на страната спират да действат. В центъра на този процес стои новопостроена джамия.
Затова мъдрите държавници и местни общини трябва да решат този въпрос не от духовна гледна точка, а от чисто социална, политическа позиция. Не съм сигурен, че ние като християни сме длъжни да се борим с всички сили за някакви хипотетично погазени религиозни права на мюсюлманите, защото главният въпрос не е в тази плоскост за мен. Освен това нашата борба не е срещу джамии и местни парламенти, а срещу духовните сили на нечестието в небесни места и аз бих ползвал съвсем друга духовна тактика от тази да демнострирам заедно с мюсюлмани, които си искат новата джамия, която ще се построи с пари от Саудитска Арабия.
Нека се поучим от историята, случилото се например в Ливан през 80-те години и в Нигерия в момента, където от благовидни мотиви местните власти не са предприели нужното да избегнат гражданска война, започната от войнствени милиции, по същността си борещи се за разширяването на някакъв виртуален ислямски халифат, който в надеждите им в даден момент ще прерасне в реален такъв и най-накрая ислямът ще се превърне в религия на мира. След като е завоювал с меч цялата земя и Шериатът управлява Белгия, Франция, UK, България и САЩ.
Като обобщение – за мен въпросът с исляма е политически и обществен, а не духовен. Като християни сме длъжни да живеем ценностите на Царството и го правим общувайки с нашите ближни мюсюлманите. Същевременно като граждани на общност, по-голяма от нашата духовна, имаме отговорността да мислим за национални интереси, за мъдрост в политиката ни като страна. Не винаги двете ни отговорности са напълно съвпадащи и кохерентни, а изборите са далеч по-комплексни от грижата за чужденеца и сирачето, както ни заповядва Словото.