Пастирът богослов

от Радостин Марчев

Това е заглавието на сравнително новата книга на Джералд Хайстенд и Тод Уилсън (The Pastor Theologian: Resurrecting an Ancient Vision. Zondervan, 2015) – една от най-интересните, които съм чел през тази година.

Тяхната основна теза е, че местният пастир трябва да функционира и като богослов, а не единствено като мениджър, добър говорител, събирач на средства и духовен наставник. Исторически погледната това не е нещо ново (оттам идва подзаглавието на книгата). Някои от най-големите богослови в историята на църквата са били пастири. Такива са Августин, Ириней, Василий Велики, Григорий Назиански, Григорий Нисийски, Калвин или Н. Т. Райт. Дори през 18-19 век пастирите често са били едни от най-образованите хора в населеното място, на което служат.

Когато през 12 век се появява институцията на университета тя отначало действа до голяма степен като продължение на църквата в полза на последната. През 18-19 обаче тази роля се променя. Не само че университетите (вкл. семинариите) стават напълно самостоятелни и откъснати от църковния живот, но и те налагат стандарти на научно изследване, които до голяма степен не носят полза на вярващата общност. Цялостният процес е сложен и до известна степен воден от различни фактори в Европа и Северна Америка, но крайният резултат е едновременно излизане на църковния живот от университета и излизане на научното изследване от църквата. В днешно време голяма част от вярващите, които притежават способности и желание да се занимават с научна работа, но в същото време и сърце, което иска да служи на вярващата общност се чувстват принудени да избират между научна работа и пастирско служение защото се счита, че двете неща не могат да съществуват едновременно.

Хайстенд и Уилсън виждат това положение като истинско бедствие за християнството. Те са достатъчно мъдри да оценят ползите от сериозно, академично, научно, богословско изследване. Но те посочват, че в повечето случаи богословските въпроси, с които се занимава академията просто не са тези, с които се бори обикновеният, редови църковен член в своето ежедневно следване на Христос. С други думи научното изследване е повече или по-малко лишено от църковен контекст. От друга страна пастирите са виждани до голяма степен като мениджъри, съветници, проповедници, набирачи на средства, но не и като сериозни богослови.

Разбира се, на много места днес пастирската работа изисква притежаването на определен ценз изразяващ се в завършването на някакъв вид богословско образование. На теория академията трябва да снабдява пастирите с богословско познание, а след това те на свой ред да действуват като негови „пренасители” на едно междинно ниво – между академията и църквата. За съжаление практиката показва, че нещата не действат по този начин. Една от причините е, че (както казахме) богословските въпроси в академията и в църквата се различават – понякога съществено. Академичното богословие често трябва да бъде сериозно „преработено,” преди да влезе в пастирска употреба. А понякога се налага проблемите и въпросите да бъдат формулирани и развити повече или по-малко самостоятелно. Това по своята същност е чисто богословско занимание – дейност, която изисква сериозно четене, мислене, отделено време и систематизиране. То няма да бъде свършено от академиците, които оперират в различна среда и с различни въпроси. То трябва да бъде свършено от пастирите, които функционират като богослови – не по-малко сериозни и интелектуални от своите академични колеги, но виждащи нещата по различен начин и затова задаващи различни въпроси и търсещи различни отговори (Това, разбира се, не означава, че пастирите богослови измислят и пренаписват историческата вяра на църквата – те просто се вглеждат в различни нейни страни от тези, които ангажират вниманието на академиците.).

Подобна богословска и интелектуална ангажираност обаче просто не е характерна за по-голямата част от днешните църкви. Негласно, но твърдо налагани, водещите изисквания за добър пастир са чисто практически – да е привлекателна личност, добър комуникатор и мениджър, да успява да привлича достатъчно средства, за да изгради внушителна сграда и да финансира църковните активности, да говори убедително пред хора и да е в състояние да увеличи членската маса. Във всичко това, разбира се, няма нищо лошо. Всъщност това са съвсем реални изисквания за пастирското призвание поставени от времето, в което живеем (а аз подозирам, че са били реалност и за всяко друго време). Но излизането на преден план на чисто прагматични и активистки изисквания, понякога за сметка на чисто духовните – вкл. богословска компетентност, може да донесе нежелани резултати. Духовната повърхностност и популизмът, да спомена само две, са едни от първите неща, които идват на ум.

Истината е, че без значение дали желае това или не, пастирът функционира като основният (често и като единственият) богослов за християнската общност. Християните се обръщат основно към него, а не към академията, за своите богословски разбирания – както теоретични така и практични. Това е факт, който няма да се промени. Друг факт е, че духовното и богословското ниво на една църквна общност няма да надхвърли това на своя пастир. С други думи важно е не просто пастирът да започне да функционира като богослов – той неминуемо функционира като такъв. За да бъде една църква богословски стабилна (което означава много повече от доктринално просветена) е необходимо пастирът да започне да функционира като добър богослов.

Хайстенд и Уилсън дефинират пастирът богослов по следния начин: „За мнозина, терминът се отнася до хората, чийто кабинети са пълни с научни книги. За други той означава пастир, който списва богословски блог или публикува проповеди. За трети това е пастир защитил докторат или който има определен вид проповедническо служение (т.е. богословско). И за мнозина той просто означава наистина умен пастир. Тези настоящи концепции за пастира богослов – колкото и легитимни да са – не са достатъчни за вида църковно и богословско възстановяване, което ние имаме предвид. Необходимо е ново виждане. За тази цел ние предлагаме едно връщане към древното виждане за пастира богослов – пастир богослов, който не само се занимава с богословие като цел сама по себе си, но които конструират и разпространяват богословието в по-широката църковна общност.”

Авторите са наясно, че хората имат различни дарби. Поради това те разграничават 3 вида пастири богослови – пастирът като местен богослов, пастирът като популярен богослов и пастирът като църковен богослов.

„Местният богослов е пастир, който създава богословие за миряните в своята собствена общност. Популярният богослов е пастир богослов, който два богословско водачество на християните отвъд своята собствена общност. И църковният богослов е пастир богослов, който създава богословие за други християнски богослови и пастири.”

Лично аз намирам тезата на авторите за много правилна и удачна макар да ми е трудно да кажа какво и как трябва да се промени дори в моя собствен български (а и по-тесен) контекст. В същото време съм убеден, че ако повече пастири заделят една по-голяма част от своето работно време за четене на сериозна богословска литература (древна така както и съвременна), богословски размисъл, осмисляне и свеждането на богословски идеи до пастирските нужди и (защо не) дори писане това ще окаже въздействие върху тяхната пастирска работа – вкл. дълбочина и качество на проповядването, пастирско съветване, виждане за служението и ученичество. Такова време със сигурност няма да се появи от небето – повечето хора днес са достатъчно претоварени – то трябва да бъде съзнателно отделено като нещо важно и необходимо.

Докато старото поколение пастири малко по малко си отива и дава място на новото, дошло след промените и притежаващо много повече възможности, ще ми е интересно да наблюдавам доколко това виждане ще намери почва у нас. Макар да не съм голям оптимист все пак ми се струва, че забелязвам и няколко бели лястовички.

Реклама