Евангелска контрареволюция – 3


от Ръшел Муур

index

Не „още”

Спомням си, че като дете видях един човек, който седеше пред мен в църква, а ръката му беше подпряна на ръба на пейката. Ръката беше покрита с голяма татуировка на жена, която беше, е, да кажем, че не пасваше на библейски стандарти за приличие в своето облекло. Обръщам внимание, че това не беше някаква „актуална” градка църква, а най-стереотипната „огън и жупел,” цитираща версията крал Джеймс библия южна, практикуваща съживления църква, която можете да си представите. Не можех да повярвам, че виждам това в моята църква. Бях едновременно развълнуван (кога иначе човек може да види гола жена в църквата?) и ядосан (как смее някой да направи това в църквата?). Така че сбутах баба си и посочих сякаш казвах: „Можеш ли да повярваш на това?” Баба ми се наведе към мен и започна да шепне. Очаквах тя да сподели моята ярост (макар и не тайното ми вълнение). Все пак тя беше вдовица на пастир със стриктни морални стандарти и веднъж ми беше измила устата със сапун понеже бях казал „Боже мой,” което според нея означаваше, че изговарям напразно Божието име. Но точно сега тази нейна страна не се прояви. Тя прошепна: „Да, миличък, той не познава още Господа, имал е труден живот с алкохол и всичко останало. Но жена му се опитва да го доведе на църква от дълго време и ние всички сме се молили за него. Той не иска да е груб или да ни ядоса. Просто още не познава Исус.”

Никога няма да забравя това „още.” Само с една дума тя преобърна моето въображение с главата надолу. Тя начерта пред мен картината, че този закоравял бивш военен с татуировка на гола жена може един ден да бъде мой брат в Христос. И след време той наистина стана. Предполагам че докато времето е минавало този нов християнин е започнал да разбира, че тази татуировка може да бъде камък за препъване за другите понеже я виждах все по-рядко и по-рядко понеже човекът започна да носи дълги ръкави в църквата. Някои от другите деца в църквата казаха (тъй като техниката за премахване на татуировки по онова време не беше много разпространена), че той й добавил бикини, а след време и бански костюм. От всичко, което зная той може да е починал когато тя вече е била облечена с костюм и е носела чанта. Предполагам, че този човек е започнал да вижда татуировка като емблематична за един стар живот, който той е оставил зад себе си. Той нямаше нужда от татуиран пастир (и в тази църква никога не е виждал такъв). Но той видя една църква, която не прие татуировката като доказателство за един живот, който е отишъл твърде далеч, като нещо прекалено грубо, за да бъде обичано чрез призив за покаяние и вяра.

Аз не обичам татуировките и не мога да подчертая това достатъчно (особено ако те са върху моите собствени деца – имайте го предвид ако някога прочетете това). Но ако Духът започне да се движи мощно  в тази страна нашите църкви ще виждат по нашите пейки и амвони повече хора с татуировки и това трябва да  промени общественото ни свидетелство. С това аз нямам предвид, че ние е нуждаем от повече християни, които да  татуират кръст, Апостолския символ или молитва за покаяние на своите гърбове или ръце. Това не е знак за евангелско съживление. В най-добрият случай това е просто лично предпочитание, а в най-лошия допълнителен маркетинг в една вече прекалено маркетингова американска християнска субкултура.

Татуировките не означават това, което са означавали преди. В предишните поколения татуировките са носели със себе си един вид ясен „мисловен” образ. Вярно, около нас все още се срещат някои груби образи – картини на оцапани с кръв черепи, грозни сексуални хвалби или заплахи за насилие, някои от тях дори езически и окултни. Когато ги виждам по улиците около себе си аз съм облекчен от това колко често първата ми мисъл е свързана с мъдростта на моята баба. Не всеки, който носи татуировка е невярващ или е живял труден живот.

Но аз се чудя колко ли хора не желаят да чуят нашето послание на балговестието понеже мислят, че не „изглеждат” като християни – а именно, бляскави, щастливи републиканци. И, за наш срам, колко пъти ние филтрираме нашата евангелска проповед и социално свидетелство за хора, които, след като се кръстят, ще могат да паснат удачно на нашите планове за служение? Колко пъти ние приемаме, че благата вест на Христос е едно послание, което не се различава много от политическа кампания или от търговска марка, която си определя дадена целева група подобно на определен вид купувачи?

Именно това е идеята на Исус в историята за двамата сина. Той се обръща към религиозните хора и за тяхно удивление казва: „Истина ви казвам, бирниците и блудниците ви изпреварват в Божието царство” (Матей 21:31). Това е централната идея в проповедта на Исус в синагогата в родния му град Назарет, през Неговото обществено служение и в последните Му предсмъртни мигове, когато Той прощава на един покаял се терорист. Исус изгражда Своята църква с тези, които сякаш завинаги са проиграли живота си: проститутките, римските сътрудници, отхвърлените понеже са болни от заразни болести, обладани от демони пещерни обитатели и т.н. Ако наистина ни е грижа за това послание това ще означава, че ще има слушащи хора, самите тела на които носят едно послание противоречащо на Божието Слово. Младата жена с татуировка казваща „законови аборти без извинение” или възрастния мъж белязал се с „Ангел от ада” може да се чудят докато усещат призова на благовестието: „Как мога да вляза с това видимо напомняне за моето минало?” Това не е нов въпрос. Това е въпрос, който ние всички е трябвало да си зададем без значение колко „уважавани” сме изглеждали когато сме дошли при Христос.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.