Как да комуникираме с културата без да губим благовестието? – 6


от Ръшел Муур

index

Един от основните въпроси за човешките права днес е свързан със законите за богохулството. Те обикновено съществуват в ислямския свят в момента и са използвани срещу християните, евреите и други религиозни малцинства. На практика всички западни християни биха били против подобни държавни преследвания и биха застанали солидарни с преследваните си братя и сестри в Христос. Но си заслужава да се запитаме защо. Ако притежаваме християнско мнозинство (на практика, а не просто като себеутвърждаваща идентификация), с волята да прокараме всички закони, които желаем, би ли било справедливо да поставим извън закона исляма, атеизма или нещо друго? Не. Прокарването на подобни закони е едно отхвърляне на вярата изповядвана от тези, които желаят да ги прокарат. Една религия, която се нуждае от светска сила, за да наложи подчинение на своите вярвания е религия, която е загубила вяра в Божията сила.

Християните трябва да се борят за свободата на мюсюлманите да бъдат мюсюлмани, да се покланят в джамии и свободно да могат да убеждават другите, че Коранът е истинско Божие откровение. Причината за това не е понеже ние вярваме в твърденията на мюсюлманите, а именно понеже не им вярваме. Ако наистина вярваме, че благовестието е Божия сила за спасение нямаме нужда от бюрократи, които да водят хората към него поради страх. Християните не винаги са разбирали това добре. Някои са се опитвали да доведат царството чрез закони и сила. Но това не води до триумфа на християнството, то просто скрива езичеството в християнска опаковка. Местата където християнството някога е било „официална” религия и „установено от държавата” са точно местата които сега са преогорели и точно толкова светски колкото е възможно да станат. Това не е съвпадение.

Религиозната свобода за всеки и плурализмът в обществото не означават, че истината е релативна или че всички религии са в еднаква степен път към Бога. Нито пък означава, че религиозните твърдения са без значение. Точно обратното. Благовестието ни води към едно разбиране, че крайната отговорност на справедливостта не се намира в държавата или в самите нас, а в Съдийския престол на Божието царство. Никой държавен бюрократ не може да стои с който и да е човек пред този трибунал. Там ние заставаме един по един или с Посредник в лицето на Христос Исус или сами, със собствените си грехове.

Съвестта тогава не може да бъде поставена в някакво сляпо доверие чрез или от някого. Благовестието напредва не чрез манипулация и принуждение, а чрез явно и убедително прогласяване на благата вест от съвест на съвест (2 Кор. 4:2). Духът обвинява за грях. Човек не може да наложи вярата без значение дали е теократичен аятолах или светски парламентарист.

Благовестието е достатъчно голямо, за да воюва за себе си. И благовестеито воюва не с неуязвимия меч на цезаря, а невидимия меч на Духа. Когато се стреми свободно да убедим своите ближни, а не да ги принудим, ние изповядваме, че Божия Дух е достатъчно силен да обвини за грях, да срути стените и крепостите на ума и съвестта. В Божието царство не може да се влезе по плът, казва Исус, а единствено чрез свръхестественото дело на новорождението. Никой не е бил роден отново чрез декрет от цезаря. Ние споделяме благата вест с всеки, но благовестието идва чрез убедително свидетелство, което изкисва една свобода да бъде или прието или отхвърлено. Следователно ние вярваме, че свободата и Исус са за всички.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.