Как да комуникираме с културата без да губим благовестието – 3

от Ръшел Муур

Преди няколко години чух един лектор да говори за църковни служения на милост към бедните и уязвимите. Тълпата в залата, всички евангелски християни, изглежда бяха съгласни с говорителя понеже – както един от тях се изрази – социалните служения ни дават възможност да споделим с тях благовестието и прибавят достоверност на това, което казваме. Говорителят се съгласи, че това е вярно, но след това смени темата и продължи да говори за един приют, който се намирал близо до неговата църква, в който живеели силно когнитивно увредени деца. Хора от църквата посещавали дома всеки ден, за да решат косата на тези деца, да им пеят и понякога просто да стоят тихо и да държат ръцете им. Децата, каза той, вероятно дори не осъзнавали тяхното присъствие. „Те не бяха в състояние да чуят и да отговорят на благовестието,” каза той. „Тогава има ли смисъл нашето служение към тях?” Разбира се, че има. Служението си „струва” поради същата причина, поради която си е стрували приятелите на Исус да умият и помажат тялото Му с аромати след Неговата екзекуция. Това е бил начин да Го почетат, да Го обичат, да Го забележат. Той ни казва когато застава до маргинализираните хора – бедните, неродените, сираците, овдовелите, сакатите, старите – вие стоите с „най-малките от тези,” Моите братя (Матей 25:24). И когато ние се грижим за тези братя, ни казва Исус, ние разпознаваме, че Той също е там….

Абортите, мъченията, евтаназията, несправедливите войни, расистките предразсъдъци, угнетяването на имигрантите, тези неща не са просто „груби” (макар че са такива). Те са част от продължаващата война срещу самият Божий образ, такъв какъвто ни е разкрит в Исус от Назарет. Исус се идентифицира с човечеството – в цялата наша слабост и уязвимост. Той не пристигна напълно пораснал, на бял кон в Ерусалим. Той прие човешката природа във всяка фаза на нейното развитие – от „ембриона” до детето и след това до мъжа. Той беше заченат като сирак – без земен баща – и животът Му зависеше от осиновилият го баща, който беше готов да жертва плановете за собствения си живот, за да го защитава и отгледа (Матей 2:13-15). Той живя като мигрант беглец в чужда страна, която отдавна беше враждебна към неговата. Той умря безпомощно конвулсирайки на един кръст, зависим от другите хора дори за водата, която пиеше. Дори в смъртта Си Исус се причисли към разбойниците и беше положен в чужд гроб. Исус в Своята човечност не беше „успешен” сам по себе си.