Как да комуникираме с културата без да губим благовестието – 2

Още едно добро попадение на Ръшел Муур.

Ние сме свикнали да виждаме евангелски християни и католици да стоят заедно пред клиниките за аборти, молещи се в съседните улички като протест срещу извършващото се в тях. Те стъпват по асфалтираните пътища, водещи безгласните към бесилката – и те правят това заедно. Движението в подкрепа на живота е мобилизирало, и слава Богу, един икуменизъм в окопите, в който хора с различни перспективи работят заедно в защита на човешкия живот.

Но има и една друга, по-мрачна реалност, един различен вид икуменизъм – икуменизма на чакалнята. Ние не мислим често как евангелските християни и католиците седят заедно вътре в същите тези клиники за аборти очакващи тяхната бременност да бъде прекратена.

Хората, които работят в клиники за аборти понякога споделят, че техните клиенти обикновено не са светски феминистки активисти, а млади жени от енорията св. Йосиф или от младежката група на Първа баптистка църква. Те не твърдят, че живота  в тях е някакъв безличен „ембрион” или „кълбо от тъкани.” Те не говорят за този живот като за „то,” а като за „той” или „тя,” не като за бременност, а като за бебе. Вероятно те смятат себе си за защитници на живота и биха гласували по този начин. Но когато са бременни и се намерят в криза те чакат заедно ужасното решение на абортиращия нож.

Казвали са ми, че тези млади жени често говорят за Бога. Католичките казват, че съзнават, че това е смъртен грях, но ще го изповядат. Евангелските жени казват, че знаят, че това е морално погрешно, но са се молили да приемат Христос, така че те са „веднъж спасени спасени завинаги.” Независимо от различията в нашите разбирания за спасението простиращи се обратно чак до Витенбергската порта и двете групи споделят, поне в чакалнята, еднакво разбиране за благодатта: „Нека да останем в греха, за да се преумножи благодатта” (Римляни 6:1). Очакват ги тези, които с медицински дипломи и прегоряла съвест обещават да „решат” техния проблем, така че да могат да продължат да живеят живота, който са избрали – може би дори обратно на същата църковна пейка. Антисептичната хирургия носи една свойствена пародия на думите: „Елате при мен всички, които се трудите и сте обременени и аз ще ви успокоя.”

Този сценарий, подобно на стотици други, е една пресечна точка на личната праведност и обществената справедливост. В тези стени един хирургически замах поразява едновременно невинни човешки животи и виновни човешки съвести – всичко това вплетено в един разказ, който ги прави да звучат почти като блага вест.

В един свят на насилие, омраза и подтисничество едно почти-благовестие и половинчатата мисия не са достатъчни, за да формират съвест достатъчно силна, за да вика с пророческо свидетелство. Божието царство трябва да формира нашето виждане за това, какво е от значение и кой е от значение, едно виждане въплътено в душеформиращите общности на местните църкви. Но тази култура на царството не се крие от руините навън. Културата на царството е предизвиквана да върви напред от мисия. Мисията е въпрос на примирение, примирение между човечеството и Бога и между хората. Това е въпрос едновременно на благовестие и справедливост, въпрос едновременно на лично изкупление и на социален ред. Една мисия на изкупление, която оставя необезпокоявано нашето място в неправедната система е прекалено безопасно. Такава е и една мисия на социален активизъм, която оставя необезпокоявана нашата вина пред един свят Бог. Ако следваме Христос ние ще отидем там където ни води Той и това ще ни докара някои пререкания, пререкания породени на първо място от нашите собствени защитаващи идолите сърца.