Тези дни чета книгата на Ръшел Муур Onward: engane the culture without losing the gospel. Определено е интересно четиво като на някои места има много добри попадения. Макар да пише за американската култура, която е доста по-различна от нашата човек със сигурност може да намери удачни аналогии.
В началото на своето служение аз се намерих в центъра на културна война без каквато и да е идея къде се намират окопите. Бях младежки пастир в родния си град, на улицата, която водеше до военновъздушната база. Подобно на всеки друг евангелски младежки ръководител постоянно получавах обяви от различни издателства, които ми обясняваха как мога да бъда „в крак“ с „днешните тийнейджъри“ обикновено като достигна до тях посредством полупияната култура. Аз не успявах да направя това, така че просто се върнах към това да бъда себе си и проповядвах благовестието по най-добрият начин, по който бях в състояние.
В Билокси кимаше две партии, които разделяха младежката ни група. Първата беше съставена от „църковните“ деца, тези, които правеха това, което се очакваше от тях – изповед на вяра като деца последвана от водно кръщение. Тези деца познаваха благовестието от началото до края и когато желаеха можеха да изстрелят правилните отговори. Благовестието нито ги изненадваше нито ги стряскаше. Те знаеха как точно да приемат толкова от почти-благовестието, че да бъдат приети от „племето“ без в същото време да приемат толкова от евангелието, че да се докоснат до господството на Христос.
Но докато времето минаваше в нашите младежки събирания започна да се появява една друга група тийнейджъри. Тя беше съставена почти изцяло от момчета и момичета без бащи, някои от тях членове на улични банди и всички без изключение напълно незапознати с църковната култура и с посланието на благовестието. Някои от тях несъзнателно преобръщаха цялата протестантска реформация като постоянно се обръщаха към мен с „отче Муур“ просто понеже единствените духовници, които бяха виждали бяха католическите свещеници от филмите. Молитвените им нужди често бяха предизвикателства като момичето, което искаше да се молим да не забременее този уикенд понеже е свършила хапчетата си, а приятелят й не обича да използва кондом. Някои от тях буквално се появяваха от облаци марихуана. Църквата беше толкова странна за тях, че не знаеха какво да крият.
Децата от църквата обаче бяха научили мрачната страна на църковната култура – как да казват по ред книгите от Библията, как да отговарят правилно на всички въпроси в млаки дискусионни групи и как да се напиват, да правят секс и да пушат марихуана без родителите им някога да разберат това. Осъзнавайки, че мнозина от църковните деца около мен всъщност са на практика езичници аз споделях благовестието, но постоянно се удрях в стена след стена на неуязвима интелигентност.
Нецърковните деца се смееха на библейските изучавания основани на телевизионни шоута или на популярни песни. Те не се впечатляваха ни най-малко от видеоклиповете, които ми изпращаха издателствата на нашата деноминация или на размазващите младежки музикални банди пеещи за това колко секси е сексуалната чистота. Това, което печелеше вниманието им не беше това, което беше „актуално“ за тях, а точно това, което не беше. Те не бяха привлечени от нашата еднаквост , а от нашата странност.
„Наистина ли вярваш, че оня, мъртвия е оживял?“ ме попита един ден едно 15 годишно нецърковно хлапе. „Да,“ отговорих аз. То каза: „Чакай малко, ама наистина?“ „О, да, съвсем наистина.“ То примигна и прошепна: „Човече, ама това е шантаво.“ Но то продължи да се появява и да слуша.
„Църковните“ деца и някои от техните родители бяха вбесени. Не знаех ли аз, питаха те, че някои от тези юноши са членове на банди, че пишат трева и правят секс? Нямаше значение, че почти всички тези неща (с изключение на членството в банди) се случваха и сред „църковните“ деца. Важното беше, че те знаеха как да се държат. Аз обясних, че „знаят как да се държат“ може да бъде преведено „как да прикриват греха си“ в цикъла на съботния декаденс и неделното покаяние. Но това не промени мнението им. Един тийнейджър дори ми цитира „Лошите другари покваряват добрите нрави“ (1 Кор. 15:33).
Църквата беше жизнена и огромното мнозинство родители ме подкрепиха заедно с главния пастир. Но аз бях ядосан, че въобще се налага да водя този спор.
Това, с което си имах работа беше културна война в нейната миниатюра. Църковните семейства виждаха изгубените деца отвън като „културата,“ точно това, от което се предполагаше, че трябва да защитават своите семейства. Ние трябваше да бъдем преден пост на американския „библейски колан“ с пица-партита и семейни ценности пазещи децата ни от тийнейджърска бременност или наркотична зависимост или всичко друго, което може да съсипе живота им. Те не бяха в състояние да видят, че ние също сме част от културата и че култура, срещу която искат да водят война е точно тук, на техния собствен горен етаж в стаите на техните собствени деца. Мисията нямаше смисъл за тях понеже бяха забравили кои са самите те.
И те не бяха първите направили това.
Rado's blog 