Финландското изследване на Лутер и обожението – 2


от Туомо Маннермаа

Участие в любовта    

TMИдеята за участие и/или теосис е фундаментална за разбирането на различните loci  в богословието на Лутер. Една от тези loci, която може да бъде разбрана по-цялостно на основата на участието, е Лутеровото богословие за любовта. Концепцията на Лутер за любовта, във връзка с идеята за участие, е една важна фокусна точка във Финландското изследване на Лутер. Тук аз разглеждам идеята за любовта единствено във връзка с участието.

Разбирането на Лутер за връзката между участието и любовта може да бъде удачно анализирана на основата на един текст, който представя един парадигматичен модел на разбирането на реформатора за участието (теосиса) и любовта.

„Още веднъж примерът за любовта тук е илюстриран в срещата на Христос с прокажения. Тук ние виждаме как любовта Го прави слуга, така че Той доброволно, и без да иска нищо в отплата, помага на просяка без да търси удоволствие, почести или уважение, а единствено доброто на просяка и почитането на Бога Отца. Поради тази причина Той също му забранява да казва на някого, така че това да бъде една изцяло чиста дело на свободна, загрижена любов. Това е начина, по който вярата ни прави господари. Чрез вяра ние ставаме дори богове и участваме в божията природа и име, както казва Псам 81: „Аз казах богове сте вие; всички сте синове на Всевишния.” Но чрез любов ние ставаме подобни на най-бедният от бедните. Чрез вяра не се нуждаем от нищо и имаме пълно изобилие. Чрез вяра получаваме блага от Бога горе. Чрез любов ние ги освобождаваме долу раздавайки ги на нашите ближни. Точно както Христос, чрез Своята божественост, не се нуждае от нищо, но чрез човечността Си служи на всеки, който се нуждае от Него.

Често сме казвали, че чрез вяра трябва да се родим като Божии чада и богове, господари и царе, точно както Христос е роден от вечността като истински Бог от Отца. И ние още веднъж трябва чрез любов да помагаме на нашият ближни с добри дела, точно както Христос стана човек, за да помогне на всички нас. И точно както Христос не заслужи Своята божественост чрез добри дела и не я доби ставайки човек, а има тази божественост по рождение, без всякакви дела и преди да стане човек, така и ние не чрез дела на любов заслужаваме да станем Божии деца, чрез което греховете ни са простени, а след като сме получили това по благодат чрез вяра в благовестието, без дела и преди да обичаме. И както Христос не стана човек, за да ни служи преди да е бил вечно Бог така и ние вършим добро и обичаме нашите ближни едва след като преди това сме станали благочестиви, без грях, живи, благословени и Божии деца чрез вяра[1].”

Връзката между вярата и любовта в този текст е христологична. Христос и християнина са изобразени като притежаващи напълно идентични характеристики. Те изглежда имат аналогичен състав. Първо, Христос е раждан постоянно от Отца във вечността като Бог. По подобен начин християните са родени чрез вяра като „Божии деца и богове, господари и царе.” Второ, Христос действа от чиста любов и слиза в положението на човек в цялата негова окаяност. По подобен начин един християнин, който чрез вяра участва в човешката и божествена природа на Христос, трябва да пристъпи в позицията на ближен и да стане „като най-бедният от бедните.” Трето, точно както Христос не е заслужил Своята божественост чрез Своите дела на любов, така и християнинът, дори преди да пристъпи до положението на своя ближен воден от чиста любов единствено чрез вяра е „благочестив, без грях, жив и благословен.” В този текст вярата е разбирана като един аналог на божествения Логос преди въплъщението. Така както Логоса е непрестанно раждан от Отца така и християните са постоянно раждани в тяхната вяра като „Божии деца.” Така както Логосът приема човешка природа и се въплъщава воден от чиста любов и християните, водени от любов, пристъпват до своите ближни и стават „както най-бедния от бедните.” И така както Логоса няма нужда да се въплъщава, за да бъде Бог така и християните няма нужда да пристъпват водени от любов до своя ближен преди единствено чрез вяра да бъдат „благочестиви, без грях, живи и благословени.”

Нека да обобщя концепцията за участието, която прави възможно за Лутер да определи връзката между вярата и любовта в тази аналогия по следния начин.  Лутер не прави разлика между личността и действието  на Христос. Самият Христос, както Сам така и чрез действията Си, е правдата на човека пред Бога. Христос е едновременно Божието благоволение (прощение на греховете, изкупление, премахване на гнева) и дарът (dnoum), Самият присъстващ Бог. Вярата означава оправдание именно на основата на Христовата личност, която присъства в нея и като благоволение и като дар. In ipsa fide Christus adest:  във вярата присъства Самият Христос. Това се отнася за цялото спасение.

Идеята за присъствие не означава, че Лутер се е отказал от идеята за любовта като agape. За да можем да разберем това би било полезно да запомним, че присъствието на Христос в Лутеровото богословие на вярата намира своето теориетично изражение в идеята за Христос като форма (= Seinswirklichkeit, съществуване) на вярата (Christus forma fidei). Самият Христос, като въплътена agape, а не като стремящата се caritas-love (“eros”) на схоластичното богословие, което Лутер критикува, е божията реалност на съществуване, формата, която прави вярата ”реална.” Правилното отношение на вярата не е един стремеж, динамичното движение на любовта към трансцедентното. Бог не може да бъде намерен „горе” чрез стремящата се любов. Вместо това Той е „долу” във вярата, присъстваща в грешния човек.

„Това е едно от прекрасните, чудесни и (както казва Павел) твърде големи обещания, които са дадени на нас бедните, нещастни грешници, за да можем ние също да станем участници в божественото естество и да бъдем твърде облагородени, така че не само да бъдем обичани от Бога чрез Христос, притежаващи Неговото благоволение и благодат като най-висше и най-ценно светилище, но да имаме Самият Него, Самият Господ, обитаващ в нас вечно…Понеже двете неща, които християнинът получава от Бога (както казва св. Павел в Римляни и на други места) са благодатта и дарът[2].”

Когато Лутер описва Божието същностно присъствие във вярата, той често се позовава на „еврейския начин на изразяване” (ср. напр. WA 10 I, 1, 157, 14). Според този начин на изразяване Божиите обещания представляват Божията същност, както вече видяхме. Следователно „Божията правда” е идентична, според еврейския начин на изразяване, с „Бог, Който е правдата,” „Божията мъдрост” на свой ред е идентична с „Бог, Който е мъдростта” и „Боижията сила” с „Бог, Който е силата.” Божиите качества, които на свой ред формират Божията същност, са, например, правда, мъдрост, сила, святост, радост, мир, вечен живот – и особено любов. Всички тези Божии качества, които в същото време са Божията същност, присъстват изобилно в личността на Христос. Лутер казва: „Христос е Божията слава, милост, правда, истина, мъдрост, сила, утеха и спасение, дадени ни от Бога без каквато и да е заслуга от наша страна. Христос, казвам, не както някой изрязват това със сляпата дума „следствено,” така че Той дава правда, но Сам не присъства, понеже това би било смърт. Да, тя изобщо не е дадена, освен ако Самият Христос не присъства, точно като сиянието на слънцето и топлината на огъня не присъстват ако няма слънце и огън[3].”

Вярващият притежаващ, на основата на Божията любов-агапе, участие в Христос, по този начин участва и в характеристиките на Божието битие. Изразено по друг начин, вярващият участва в Божиите „имена.”

Лутер казва: „…и ние сме толкова изпълнени с „цялата Божия пълнота,” която според начина на изразяване на евреите означава, че сме изпълнени по всякакъв начин, по който можем да бъдем изпълнени и изпълнени с Бога ние сме обсипани с всички дарове и всяка благодат и изпълнени с Духа, така че това ни прави смели и осветени чрез Неговата светлина и Неговият живот живее в нас, Неговите блаженства ни правят блажени, Неговата любов пробужда любов в нас. Накратко, всичко, което Той е и може да направи е в нас изцяло и действа мощно, така че ние да станем напълно божествени, не като имаме едно или дори няколко парчета от Бога, а цялото изобилие. Много е било написано как човек може да стане божествен. Хората са измисляли стълби, по които можем да се изкачим до небето и много други подобни неща. Но всичко това е празна и просешка работа (Parthekenwerk). Тук ни е показан верният и най-кратък път да стигнем там, така че да можете да се изпълните с Бога, така че  да не липсва никоя Негова част, а да имате всичко заедно, така че всичко, което казвате или мислите, всичко, което правите, накратко, целият ви живот да стане напълно божествен[4].”

Този текст ясно изразява връзката между участието и любовта. Вярата означава участие в битието и по този начин в качествата на Бога. И едно от качествата, в което християнинът участва чрез своята вяра, е любовта. Христос, Който присъства във вярата като donum носи със Себе Си любов, понеже Христос в Своята божествена природа е Бог и Бог е любов.

Това разбиране за вярата като съучастник на Божиите казачества е изключително важно за Лутер. Когато описва своето, довело до Реформацията, откритие в известния увод към своите съчинения на латински (1545), участието в Божествените качества има решаваща роля. Лутер казва, че той започнал да разбира, че Божията правда  означава правда, „чрез която правдния живее като дар от Бога” („qua iustus dono Dei vivit, nempe ex fide“). Това откритие се състои явно в прозрението, че Божията правда е donum, дар, чрез който праведния живее. Това прозрение, казва Лутер, отворило за него вратите на рая и той бил в състояние да види Светото Писание по един съвсем нов начин. Така, продължава Лутер, той преминал през цялото Писание събирайки аналогични думи. Списъкът на тези думи доказва, че реформаторското откритие съдържа едно разбиране за участието в Божите качества. „Божието дело, т.е. това, което Бог извършва в нас, чрез което Той ни прави силни, Боижя мъдрост, чрез която Бог ни прави мъдри Божия смелост, Божие спасение, Божия слава и т.н[5].”  Идеята за участие в Христос и в Неговите божествени качества по този начин била съдържанието на неговото реформаторско прозрение и в същото време основата на неговата критика към схоластичното богословие.

Необходимо е да добавим един кратък коментар на известната теория на Андерс Нирген за Христовата любов. Разбирането на Нирген за единението между Бога и човека винаги е във връзка с мотивът eros. Unio се явява като кулминация на възходящото движение на човека към Бога. Нирген не познава единение на основата на мотивът-agape като кулминация на Божието слизане при човечеството във въплъщението и вярата. Идеята за участие в Бога не означава, че Лутер е изоставил идеята за християнската любов като agape. Според Лутер Самият Христос, не стремящата се към издигане любов на човеците, е божествената реалност, forma на вярата. Правилното взаимоотношение на вярата не е едно издигане на любовта към трансцедентния Бог. Бог не може да бъде намерен „над” посредством издигащата се и стремяща се любов. Вместо това Бог е „долу” във вярата, присъстващ в грешните хора. Unio между Бога и хората се случва на основата на любовта agape.

Сега се връщам към основната си тема. Връзката межу вярата и любовта може да бъде много точно дефинирана както следва от перспективата на Лутеровото учение за участието и/или теосиса. Вярата в самата себе си не е изпълнение на закона, т.е. на заповедта да обичаме. От друга страна любовта е изпълнение на закона. Лутер описва с ясни думи връзката между вярата и любовта: „Макар вярата да не изпълнява закона тя притежава това, чрез което той бива изпълнен понеже тя придобива Духа и любовта, така че той да бъде изпълнен. И на свой ред, макар любовта да не оправдава, тя дава доказателства за това, чрез което човек бива оправдан, а именно вярата. Накратко, както самият св. Павел казва за това: „Любовта изпълнява закона.” Като че  ли той казва: Това са две различни неща, да изпълняваш закона и да направиш или да дадеш изпълнението на закона. Любовта изпълнява закона предлагайки това, в което той бива изпълнен. Понеже вярата обича и действа както казва Галатяни 5: „Вяра, която действа чрез любов.” Водата пълни стомната, човекът, който налива водата също пълни стомната: водата чрез себе си, човекът изливайки водата. Софистите наричат това на своя език effective et formaliter implere[6].

Очевидно Лутер вижда връзката между вярата и любовта като основа за своята концепция за участието и/или теосиса. Едно такова разбиране е фундаменталната идея, която определя структурата на неговата творба De libertate christiana, която той сам нарича кратко изложение на своето богословие. В тази творба Лутер казва, че един християнин чрез вяра е свободен и господар на всичко, но е задължен чрез любовта и е слуга на всички. Богословската основа за тази двойна характеристика на християнина е открита в концепцията за участие и/или теосис. Тъй като Христос истински присъства във вярата християнинът има в определен смисъл „две природи,” макар терминът „природа” тук да трябва да се разбира в богословски смисъл. „Божията природа” на вярващия е Самият Христос. Самият християнин не живее повече, а Христос живее в него. Лутер казва: „Христос остава в мен и този живот живее в мен и животът, чрез който аз живея е Хритос[7].”

В Христос християнинът притежава всички имена, съкровища и блага на божията природа. Той е свободен и „богат,” не се нуждае от нищо, за да бъде спасен. Той чувства в родството и свещенството на Христос. Той в иситнски смисъл е станал „издигнат над себе си в Бога.”

В любовта обаче вярващите доброволно се предават на своите ближни и вземат върху себе си теготите на ближните, техните нещастия, грехове, бедност и слабости, като че ли това са техни собствени теготи, нещастия, грехове, бедност и слабости. Така, подобно на Христос, християните вземат върху себе си „човешката природа” т.е. нещастието и теготата на ближния. Лутер завършва своето богословско обобщение, книгата „За свободата на християнина,” с идеята, че християнина живее не в себе си, а в Христос и в своя ближен.

Тези бележки показват Лутеровото учение за обожението в неговата крайна цел. Християнина става Христос за своя ближен: Christianus Christus proximi. Краят на книгата „За свободата на християнина” обобщава Лутеровото учение за любовта: „Но, уви, в наши дни този живот е непознат в света. Той нито е проповядван нито е търсен. Ние сме напълно невежи за своето собствено име и не знаем защо сме християни или носим името християни. Със сигурност ние сме наречени така заради Христос, не понеже Той отсъства от нас, а понеже обитава в нас, т.е. понеже ние вярваме в Него и сме Христосовци един за друг и за нашите ближни както е Христос за нас[8].”

„Затова ние заключваме, че един християнин не живее в себе си, а в Христос и в своя ближен. Иначе той не е християнин. Той живее в Христос чрез вяра, в своя ближен чрез любов. Чрез вяра той е издигнат над себе си, до Бога. Чрез вяра той слиза под себе си, в своя ближен. Все пак той винаги остава в Бога и в Неговата любов[9].”

[1] WA 17 II, 74,20-75, 11.

[2]  WA 21, 458, 11-24.

[3] LW 14, 204, The Seven Penitential Psalms 1525 edition.

[4] WA 17 I, 438, 14-28.

[5] „Discurrebam deinde per scripturas, ut habebat memoria, et colligebam etiam in aliis vocabulis analogian, ut opus Dei, i.e. quod operatur in nobis Deus, virtus Dei, qua potentes facit, sapientia Dei, qua nos sapientes facit, fortitudo Dei, salus Dei, gloria Dei“ (WA 54, 185, 13-186, 22).

[6] WA 17 II, 98, 13-14.

[7] „Christus manet in me et ista vita vivit in me, et vita quo vivo, est Christus“ (WA 40 I, 283, 7-9).

[8] LW 31, 368.

[9] LW 31, 371.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.